Феномени

balgari.bg

Светицата на народа

Стойна Димитрова, известна като Преподобна Стойна, се ражда на 9 септември 1883 година в село Хазнатар, Серско. На седемгодишна възраст се разболява от едра шарка и ослепява.
До шестнайсетгодишната си възраст Стойна живее в пълно уединение - в отделна стая. Междувременно родителите на момичето са починали и тя живее със семейството на своя чичо. Когато навършва шестнайсет, сънува свети Георги, който й казва да копае в двора, където ще намери негова икона и кандило. Така и става.
На това място съселяните й построяват параклис, в която Стойна живее до 1913 година.
През 1913-а цялото семейство се преселва в България. По пътя за Петрич, когато минават през село Долна Сушица (днес Златолист), Стойна решава да остане да живее в тамошната църква "Свети Георги".
Именно тук Преподобна Стойна живее до смъртта си на 22 февруари 1933 година.
Народът от оня беден край я смята за светица.
За нея разказват легенди - как само по гласа познавала човека кой е и какъв е, как предписвала лекове на страдащи, как изповядвала потърсили утеха при нея.
Макар и неканонизирана от Православната църква, сляпата Преподобна Стойна виждала с вътрешния си взор доброто и лошото у човека и безкористно раздавала напътствията си на млади и стари.
Сведенията за живота на Преподобната дължим на Зоя Великова от Петрич, внучка на Стойна по сестрина линия и неи житиеписец.
Според Велинова именитата й баба й се явява насън и й разказва за живота си. Това дава тласък на възрастната жена да напише житие за народната светица. В изследването си Зоя Велинова събира семейни разкази, своите детски спомени и свидетелствата на хора, познавали Преподобна Стойна.
От Велинова научаваме, че отшелницата ходела облечена изцяло в черно, че прекарвала дните и нощите си в молитви и "разговори със светците", че хората я смятала за сестра на свети Георги.
Онези, които търсели помощ от нея, й носели дарове, ала тя нищо не оставяла за себе си, а раздавала лакомствата на децата.
Преподобна Стойна е погребана в двора на храм "Свети Георги" в село Златолист, където е оформен малък мемориал.
Смятат я за предшественичка на Ванга.

Източници: http://bg.wikipedia.org и http://selenabg.com

Етикети:
 

Изпреварил вековете

Поп Богомил е религиозен мислител, живял по времето на цар Петър (927-969). Принадлежал е към съсловието на низшето духовенство и вероятно е познавал павликянските книги.
Споменат е в редица средновековни исторически източници, сред които "Беседа против богомилите" на Презвитер Козма, Борилов синодик, "Послание на константинополския патриарх Теофилакт до цар Петър", "Догматично всеоръжие" на Евтимий Зигавин, "Алексиада" на Анна Комнина, "Житие на Теодосий Търновски" на константинополския патриарх Калист и др.
За учението му - богомилството, узнаваме от "Йоановото евангелие", "Книга за двете начала", "Катарски требник", "Видение Исаево" и др.
Изследователи на философията на богомилите са акад. Димитър Ангелов, проф. Петър Мутафчиев, проф. Иван Божилов, проф. Димитър Оболенски, проф. Боян Примов, проф. Йордан Иванов, проф. Георги Бакалов и др.
За разпрстранението на тази ерес учените съдят по данни от Посланието на константинополския патриарт Теофилакт (933-956) до българския цар Петър. То е отговор на писмата, които българският владетел изпраща до патриарха с молба да получи наставления за борбата срещу "новопоявилата се ерес".
От Посланието на Теофилакт до цар Петър става ясно, че това движение е възникнало преди появата на поп Богомил. Някои изследователи дори свързват неговото начало с най-малкия Симеонов син - Боян.
Вероятно поп Богомил доразвива богомилското учение, като го превръща в цялостна религиозно-социална система, организира своите последователи в общини и е най-ревностният разпространител на ереста.
В изследването си "Богомилските книги и легенди" Йордан Иванов нарича поп Богомил "твърде буден ум, който се издига над своята среда, завладява я със своя дух и повежда по нови пътища ".
В основата на учението на Поп Богомил е дуализмът, схващането, че светът е творение на две стихии - стихията на доброто и стихията на злото. Във философската си система той добавил "рядкото по онова време хуманно гледище за социалното положение на човека", твърди проф. Иванов, и то "не като просто благопожелание, а във вид на протест против социалните неправди".
Богомилите били строги аскети и осъждали богатството, поклонението на Кръста, светите мощи и светиите, отхвърляли обредите в църквата. От тайнствата признавали само кръщението, което извършвали не с вода, а чрез възлагане върху кръщавания на ръце.
Според учението им Сатанаил бил първороден син на Бог Отец. Той възстанал против Бог заедно с подчинените му духове. Изгонен от небето, Сатанаил сътворил ново небе и земя, както и тялото на първия човек Адам. Но тъй като сам не можел да оживи човека, обърнал се към Бог с молба да му изпрати божествено дихание и да му обещае господство над духовната природа на човека. Бог изпълнил молбата на Сина и оживил човека, но Сатанаил пожелал да подчини на себе си и душата на човека, като прелъстил чрез змията Ева. Потомците на Сатанаил взели превес на потомството на Адам и Сатанаил успял да подчини човешкия род. Хората забравили за своето предназначение и считали самия Сатанаил за върховен Бог.
За да освободи човека от властта на Сатанаил, Отец произвел от Себе си втори син - Бог Слово Исус Христос. Христос заключил Сатанаил в окови, Той го лишил от божествено достойнство (което се заключавало в окончанието "ил") и Сатанаил станал Сатана. За да завърши делото на Христос, Бог Отец произвел от себе си втора сила - Светия дух.
Според богомилите всичко ше бъде възвърнато в първоначалното състояние и това ще е последен акт на световната история.
Надскочилото времето си учение излиза извън границите на България и се разпространява из цяла Европа.

Източници: http://bg.wikipedia.org

Още - на www.pravoslavieto.com

На снимката: "Поп Богомил", 1968-а, Дечко Узунов

Етикети:
 

Лечителя

Петър ДимковНародният лечител Петър Димков е роден на 19 декември 1886 г. в София, в семейството на свещеника Иван Димков.
Началното си образование Димков получава в София. През 1899 г. младият Димков заминава за Санкт Петербург, тук той завършва военно училище.
През 1909 г. е назначен като подпоручик в 25-и Драгомански полк в Цариброд. Участва във всички войни за обединението на България, раняват го осем пъти. Още по това време Димков открива способностите си да лекува - спасява голяма част от поразените от холера войници. В армията е до 1936 г., когато се уволнява с чин полковник.
От военния му период ще останат много негови заслуги, като тази, че ръководи изграждането на Аспаруховия вал във Варна; построяването на Арката - портал на VІІІ Приморски полк във Варна; има основна заслуга за построяването на парка - мавзолей "Владислав Варненчек" във Варна; като командир на 21-ва пехотна дружина в Карлово през 1933 г. спасява от разрушаване родната къща на Левски и ръководи нейното възстановяване. Следвайки традицията в своето семейство, Димков посвещава по-голяма част от живота си на изучаване на билките, събирането на рецепти, тяхното осмисляне и доразвиване. Във фитотерапията той открива и прилага свои оригинални съчетания от билки. Лечителят формулира и популяризира принципи, извлечени от народната медицина. Според тези принципи лечението трябва да става с природни средства, да е насочено към общо укрепване на организма чрез промяна на храненето и начина на живот, терапията следва да е индивидуална.
Димков счита, че трябва да се въздейства не само върху увредения орган, но и върху целия организъм, и отчита колко важна е психологическата нагласа на страдащия.
Петър Димков е един от първите проповедници на природосъобразния начин на живот у нас.
Автор на четири книги: "Българска народна медицина", "Хигиена и лекуване на душата", "Молитвеник", "Очна диагноза".
През целия си живот Лечителя помага на болни и слаби безвъзмездно.

Източник: petardimkov.com

 

"Има слънце за всекиго"

Ванга

Вангелия Гущерова (известна като Баба Ванга) е родена на 31 януари 1911 година в Струмица, Югославия, в семейството на земеделец.
Дошла на тоя свят два месеца по-рано, близките й не били сигурни, че ще оживее. Сложили бебето, увито във волско шкембе и непрана вълна, близо до печката.
Едва през март момиченцето изплакало. На другия ден бабата излязла на улицата и помолила първата срещната жена да каже едно име за момиче. Не харесала избора на съгражданката си - Андромаха, затова попитала и втора жена.
Така бебето получило името Вангелия - носителка на блага вест.
Вангелия е едва тригодишна, когато майка й умира при раждане.
Година по-късно - през 1915-а, баща й е мобилизиран. Ванга остава при съседка на семейството - туркинята Асаница.
Когато Панде Сурчев се връща след войната, заживяват двамата с дъщеря си, вече 7-годишна, в старата си къща.
Вангелия е буйно, общително дете. Разказва на другарчетата си измислени истории, играе с тях на доктор, като ги "лекува" с треви и билки.
Решил, че не може да се справи сам и с детето, и с домакинството, баща й се оженва отново.
Втората майка на Вангелия - Танка Георгиева, е една от най-красивите моми на Струмица. Косите й са толкова дълги, че ги заплита, качена на стол, свидетелстват съвременници.
Настават щастливи и богати дни за семейството.
Новата власт обаче не може да преглътне бунтовната биография на Панде Сурчев.
Арестуват го и отнемат земята му, не му оставят избор, освен да стане ратай, за да изхранва съпругата и двете си деца - Вангелия и брат й, сина на Танка Георгиева - Васил.
През 1923 година семейството се мести в Ново село при брата на Панде - Костадин.
Вангелия ходи всеки ден до кошарите извън селото, за да донася с гюмове мляко.
Един летен ден, когато се връща към селото с две свои братовчедки, внезапно се извива буря. Небето притъмняло, задухва вятър, който изтръгва младите дръвчета от корен. Прашен стълб се издига до небето. Бурята отнася Вангелия в местността Търнака, на близо два километра от пътя. Намират момичето затрупано с пръст, камъни и клони, уплашено, с напрашени очи, които не може да отвори.
Никакви мехлеми и билки, светени и баяни води не помагат да се облекчи болката в очите на 12-годишната Вангелия. До вечерта очите й се пълнят с кръв, по-късно заедно с ирисите побеляват.
Семейството се връща в Струмица.
Лекарите казват, че трябва да се направи спешна операция, за да се спасят очите на момичето от напредващото възпаление.
Оперират Вангелия в Скопие. И двете интервенции са неуспешни.
След третата операция - в белградска клиника, момичето се връща в Струмица със съвсем слабо зрение.
Много скоро тя ослепява напълно.
През 1925 г. изпращат 15-годишната Вангелия в дома за слепи в Земун.
Тук тя изучава брайловото писмо, свири на пиано по слух, посещава практически занятия, в които момичетата се обучават да плетат, да готвят, да чистят.
Осемнадесетгодишна, Вангелия се връща в Струмица, за да помага в домакинството. Семейството се е увеличило, а след раждането на четвъртото си дете втората й майка е починала.
В дома за слепи Вангелия оставя първата си любов. Прибира се при баща си, за да се грижи за дома и за децата - 6-годишния Васил, 4-годишния Томе и 2-годишната Любка.
Дълги години Вангелия и малката й сестричка живеят сами - братята и баща им са принудени да станат ратаи по чужди села.
Сляпата девойка плете на жените от махалата, тъче, научава сестра си да шие, поддържа дома им чист и спретнат въпреки беднотията.
Момите обичат да се събират в дома на Вангелия - тя често ги изненадва, като предсказва по техните гергьовденски нишани и отгатва сънища, които не са й разказвали.
Веднъж от стадото, което пасе баща й, се изгубва овца. Панде се прибира вкъщи ядосан и уплашен да не изгуби работата и препитанието си, а дъщеря му му казва: "Не се ядосвай, овцата ти е у Атанас от село Моноснитово." Бащата се изумява - не познава човек с такова име, не би могла да го познава и Вангелия!
Винаги при такива "пророчески" изявления Ванга казва, че ги е сънувала - това обяснение дава на всички, които я питат откъде знае едно или друго нещо.
През 1939 година Ванга се разболява тежко от плеврит и близо осем месеца се намира между живота и смъртта. Никой не вярва, че ще се изправи на крака. Един ден обаче тя става от леглото, грабва метлата и казва на сестра си: "Трябва да изметем навсякъде, защото скоро тук ще започнат да идват много хора."
Така и става - през тежките години на войната много хора търсят Ванга, за да "видят" през призмата на нейната дарба истината за своите близки по фронтовете. Славата на пророчицата бързо се разпространява.
На 8 ноември 1940 година бащата на Ванга - Панде, умира на 54-годишна възраст. Погребват го безплатно в католическите гробища.
Само силният характер на Ванга и надеждата, която вдъхва на сираците, помагат на децата да оцелеят в тези трудни и бедни години.
Един ден през 1942 година в дома им идват войници от 14-и интендантски полк. Между тях е и 23-годишният Димитър Гущеров от село Крънджилица, Петричко.
Братът на Димитър - търговец на свине - е убит. Оставил е болна жена и три деца. Младият Димитър Гущеров е много разтревожен и иска да се посъветва с Ванга.
Изведнъж тя се показва на прага и го вика по име. Казва му: "Знам за какво си дошъл. Искаш да ти кажа кои са убийците на брат ти, може и да ти кажа след време, но ти трябва да ми обещаеш, че няма да отмъщаваш, защото не е нужно. Ще бъдеш жив и ще си свидетел на техния край."
На 20 април Ванга казва на сестра си, че този младеж я иска за жена и скоро двете ще отидат да живеят в Петрич.
На 22 април писана каручка спира пред Вангиния дом. Димитър Гущеров е напълнил каручката със сено, а отгоре е преметнал шарени черги, за да пътуват сестрите удобно.
Същата вечер Ванга влиза в бъдещия си дом на петричката улица "Опълченска" № 10.
На 10 май 1942 година Ванга и Димитър се венчават.
Сляпата ясновидка не се огъва пред новите предизвикателства - многобройно семейство, зли съседи, разочарована свекърва. Превръща бедняшката къщурка в уютен дом, където години наред приема хората, потърсили съвета й.
През 1944 г. Ванга губи брат си Васил, инквизиран и застрелян от германците. През 1962-ра след дълго боледуване я напуска и съпругът й, едва 42-годишен.
Но още на другия ден тя става и излиза при хората, които са дошли да осветли с мъдростта си живота им.
През 1967-а българската държава най-сетне "признава" Ванга. Назначават й служители, създават общинска служба, която да записва желаещите да получат пророческа консултация.
Ванга напуска земния живот на 11 август 1996 г. Хиляди я изпращат в последния й път.
Над 7000 са записаните Вангини "случаи", които поразяват с точността си. Учените изчисляват надеждността на нейните пророчества на 80 процента, но тази цифра е условна, защото част от предсказанията й са кодирани, а и самата тя признава, че не може да каже на хората всичко, което "вижда".
"Когато след голямата буря ослепях, денонощно плачех и молех Бога да не ме оставя така безпомощна и в тежест на бедното ни семейство. И той чу молбите ми. Даде ми други очи, с които да оглеждам целия и видим, и невидим свят, и стана така, че аз, която имах най-голяма нужда от помощ, започнах да помагам на всички страдащи."
Така тълкува смисъла на житейския си път пророчицата на народа, предрекла на българите духовно водачество.
Храмът "Света Петка Българска", който жрицата построява през 1994 година на Рупите, привлича хиляди поклонници. От 5 май 2008 година е отворен за посетители и домът на Ванга, превърнат в музей - както пророчицата иска в завещанието си.

Книги за Ванга:

  • Валентин Сидоров. Людмила и Ванга. "Репортер". София. 1995
  • Величка Ангелова. Пророчицата Ванга. Единствената връзка между небето и земята. "Дими 99". София. 2006
  • Величко Добриянов. Феноменът Ванга. Университетство издателство. София. 1995
  • Галина Полянская. Ванга. От мъртвите за живите. "Кота". Стара Загора. 2006
  • Димитър Филипов. Леля Ванга - святост и мъдрост. "М-8-М". София. 1998
  • Жени Костадинова. Пророчествата на Ванга. "Труд". София. 1997
  • Жени Костадинова. Пророчествата на Ванга за човешките съдби. "Труд". София. 1999
  • Иван Петков. Срещи с Ванга. "Везни". Михайловград. 1993
  • Капка Георгиева. Ванга от рода на прокълнатите. "Бумеранг". София. 2003
  • Красимира Стоянова. Ванга и последното време. ИК "Нике". София. 2004
  • Красимира Стоянова. Истината за Ванга. "Български писател". София. 1996
  • Красимира Стоянова. Истинската книга за Ванга."Петекс". София. 1992
  • Людмила Ким. Кажи ми, Ванга! "5Ф". София. 1992
  • Павел Павлов. Ванга, каквато я видях. ИК "Марица". Пловдив. 2003
  • Първолета Петкова. Шифърът на Ванга. "Ню медия груп". София. 2006
  • Федя Яков. Послания от звездите. "ЕврикаАВИ". София. 1992
  • Борислав Крачунов. Истинското лице на Ванга. "Вечен живот". София. 2009

От http://bg.wikipedia.org

Етикети:
 

Учителя

Петър ДъновНа 11 юли 1864 г., Петровден, се ражда третото дете на отец Константин Дъновски от село Хадърча, Варненско - Петър.
Малкият Петър започва да учи в родното си село, по-късно учи в Нови пазар. Когато е на 6, семейството му се премества във Варна. Тук негови учители са личности като Сава Доброплодни и Петко Рачов Славейков. В морския град Дънов завършва пети клас в мъжка гимназия.
През есента на 1885 г. постъпва в Американското научно-богословско методистко училище в Свищов.
През юни 1887 г. получава диплома, която му позволява да проповядва.
По препоръка на двама от преподавателите си от Свищов младият Дънов става учител в с. Хотанца, но не се задържа дълго тук.
През лятото на 1888 г. заминава за Америка и се записва в семинарията "Дрю", Медисън, щат Ню Джърси. Тук негови преподаватели са видните духовници и учени от "Голямата петорка": Джеймс Стронг, Самуел Юфам, Джон Милей, д-р Крукс и д-р Бъц.
През 1892 г. Дънов получава диплома за завършване на пълния курс в семинарията "Дрю".
Тази диплома, заедно с пасторския му лиценз, както и фактът, че е официално регистриран член на методисткото църковно паство на град Медисън, където стажува, му дават възможност да постъпи в университета в Бостън.
В богатите библиотеки на аристократичния Бостън Дънов шлифора диаманта на аналитичния си ум.
Блаватска, Торо, Уитман, Емерсън, Бхагават Гита, Ведите, Упанишадите - тази духовна литература се "акумулира" в съзнанието му.
През 1894 г. Дънов се записва в Медицинския факултет към същия университет и завършва кратък курс по обща медицина.
Година по-късно се връща в България.
През 1896 г. е публикувана книгата му "Наука и възпитание". В нея са представени някои от принципите на бъдещото му учение.
Последните пет години преди настъпването на новия век са за Дънов време на духовно израстване.
В "Седем разговора с Духа", написани през 1900 г., той споделя как чувства духовната си мисия.
11 години - от 1901 до 1912 г. - Учителя обикаля България, изнася беседи и извършва френологични изследвания.
През 1904 г. се установява в София. Четири години по-късно започва публичното изнасяне и документирането на цикъла слова на Учителя, наречен "Неделни беседи". Всяка беседа продължава около час в неделната утрин. Тези беседи разкриват един нов свят пред духовния взор на слушателите. Достъпни, издържани в духа на богословската наука, беседите дават отговори на много от актуалните човешки проблеми. Последната неделна беседа Учителя изнася на 28 ноември 1944 г.
През юни 1917 г. Дънов се оказва неудобен на властта, защото е против участието на България в Първата световна война, и е интерниран във Варна.
След войната, през 1922 г., Дънов поставя началото на Школата на Всемирното Бяло братство в София.
През 1927 г. създава селището Изгрева край столицата (сега квартал "Изгрев"), построена е сграда, в чийто салон Учителя изнася почти всички свои беседи до края на земния си път.
Синтез на учението и метод за вътрешна работа представлява създадената от Петър Дънов Паневритмия. Тази "разумна обмяна със силите на живата природа", както я дефинира Учителя, е съвкупност от мисли, движения, мелодия, ритъм. Първото публикувано ръководство по Паневритмия излиза през 1938 г.
Всяко лято последователи на учението се събират при Седемте рилски езера. Началото на тази традиция е поставено през 1929 г.
Десет години по-късно - през военната 1939 г., по инициатива на Учителя и благодарение на негови ученици, България става единствената страна в Европа, спасила своите евреи.
В началото на 1944 г. Дънов отива да живее в село Мърчаево, до София. Изнася последните си беседи, издадени по-късно в поредицата "Заветът на Любовта".
През октомври 1944 г. се връща в София. Напуска ни на 27 декември 1944 г.
Духовното наследство на Учителя съхраняват повече от 3800 беседи, които осветляват всички области на живота. В беседите на Учителя Беинса Дуно грее вярата, че човешкото същество е изпратено на Земята с мисията непрестанно да издига ума и духа си, докато изплете здрава връзка между индивидуалното си съзнание и Божествената любов.

Книги за Петър Дънов:

  • Александър Георгиев. За родословието на Учителя Петър Дънов. София. 2005
  • Атанас Славов. Пътят и времето. София. 1998
  • Боян Боев. Учителя за образованието. "Сила и живот". Бургас. 1994
  • Вергилий Кръстев, съставител. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее. София. 1993
  • Влад Пашов. Необикновеният живот на Учителя Петър Дънов. 5 Ф. София. 1992
  • Георги Стойчев. Паневритмия. Мъдрост, философия, откровение. София. 1997
  • Димитър Грива. Страници из духовната биография на българите. София. 1994
  • Димитър Калев, съставител. Учителя във Варна. София. 1999
  • Илиян Стратев. Учителя Петър Дънов и божественото учение. "Роял 77". Варна. 1993
  • Константин Златев. Личността и учението на Петър Дънов. "Верен". София. 1994
  • Константин Златев. Откровения по духовния път. "Хрикер". София. 2004
  • Стефка Стефанова. Гледна точка. Размисли по Законите на живота от Учителя Петър Дънов. "Хелиопол". София. 1994

Източник: http://bg.wikipedia.org

 
Страница 4 от 4

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google