История

balgari.bg

Първият българин - руски генерал

Иван Кишелски е роден през 1826 г в Котел в семейството на високообразования свещеник Киро Хараламбов. Учи във Великата народна школа - гръцко училище в Цариград. Заминава за Русия и се записва във Втора киевска гимназия (1847-1851). Следва в Киевския университет. Като отличник получава т. нар. "професорска издръжка" и е приет в Математическия факултет на Киевския университет "Св. Владимир".
Като доброволец в Кримската война е зачислен за преводач в Главния щаб на Руската армия, по-конкретно - в щаба на ген. Коцебу, а при обсадата на Севастопол е доброволец при знаменития ген. Хрульов. През юни 1854 г. Кишелски взема участие в отбраната на Малахов Курган, възлов укрепен пункт в системата на севастополската отбрана. На 26 срещу 27 юни 1855 г., предвождайки група доброволци, той успява да обърне в бягство две френски роти и да заеме техните позиции. През август пък начело на 25 доброволци Кишелски отбива нощна атака на повече от сто французи. Руското командване оценява достойно поведението му и за проявена от него храброст той е произведен в звание прапорчик, а след това подпоручик и е награден с орден "Свети Георги" и с позлатена сабя.
След края на Кримската война, при едно свое пътуване през юли 1857 г. с разузнавателна задача из България, в Одрин Кишелски се запознава с тамошния руски консул Николай Димитриевич Ступин, който в кореспонденция с Найден Геров характеризира Кишелски като "горещ родолюбец с големи способности в мисли и дела".
В средата на декември 1857 г. Кишелски заминава от Москва за Санкт Петербург, където получава назначението за служба в Азиатския департамент и на 20 май 1858 г. вече е в Кавказ. Тук е назначен в Кабардинския полк, квартируващ в Хасанюрт в Дагестан. Служи в армията докъм 1864 г., след това се мести в Одеса, откъдето поддържа по-близка и пряка връзка с революционната емиграция в Букурещ и Белград.
Вече със звание полковник, по поръка на руското правителство Кишелски често посещава Румъния със специални мисии в интерес на българската кауза.
В подкрепа на четническата тактика Кишелски участва в събирането на оръжие, потребно в борбата за освобождението на България.
През април 1871 г. Левски търси чрез Каравелов връзка с него, за да го привлече да съдейства на делото като военен и конкретно за превеждането от руски на български на "Правилата по фортификационно дело". Апостола е впечатлен от организаторските качества на Кишелски от контакта с него през 1868 г., когато полковник Кишелски и поручик Кисяков идват в Белград с мисия, възложена им от руското правителство, да успокоят създалото се напрежение както в самата българска легионерска формация, така и охладнелите отношения между Легията и сръбското военно командване.
През август 1869 г. по внушение на Каравелов Кишелски отива в Крим, за да агитира тамошните българи да подкрепят Българското книжовно дружество (дн. БАН).
През лятото на 1875 г. кани Ботев и четника Иваница Данчев в чифлика си край Одеса, на сбогуване им подарява 30 револвера.
В навечерието на Руско-турската освободителна война Иван Кишелски е в центъра на организацията, формирането и подготовката на Българското опълчение за участие в очакваните бойни действия.
По време на Освободителната война е на разположение на княз Черказки с мисията на завеждащ гражданските дела при главнокомандващия. Кишелски е дясната ръка на руския държавен и обществен деец при въвеждането на ново гражданско устройство в освободените български земи. В новоосвободена България става губернатор на Варна (1878) и на Видин (1879). С негово дарение е създаден фонд във Военното училище в София.
През 1880 г. ген. Кишелски се завръща в Одеса, където умира на 54-годишна възраст.

 

Млад военачалник повежда чета

Българският офицер от Руската армия Петър Пармаков - военният ръководител в четата на Бачо Киро и поп Харитон, е роден през 1850 г. в планинското селце Градец в Котленския Балкан. Най-малкото дете е в заможно семейство.
Първоначалното си образование Петър получава в родното си село при учителите Върбан Димитров, а класен ръководител му бил Димитър Русков - бащата на Радко Димитриев. Благодарение на него училището в Градец е по-добре устроено, отколкото школата в близките Котел, Сливен и др.
През 1863 г. Петър за първи път отива при братята си в Добруджа, където те пасат стадата на семейството. Остава при тях три години. Едва тук младежът се среща очи в очи с робството.
Прибира се в родния Градец и баща му го праща да учи в Котел, където главни учители са Тодор Икономов и Сава Доброплодни. След завършването си Петър отива в Цариград с намерение да изкара пари, за да учи в Русия.
През 1868 г. обаче четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа всяват панически страх у Високата порта. Властите не издават паспорт на Петър и той се връща при братята си. С гаранциите на брат му Тодор и на Петър Савов Огнянов обяче получава паспорт и Петър Пармаков заминава за Русия.
Преди да тръгне, Матей Хаджипетров от Кюстенджа му написва препоръчително писмо до генерал Иван Кишелски, родом от Котел, отличил се в Кримската война. В писмото се моли за съдействието на генерала да приеме младия Петър и да го настани в училището, което желае.
Петър Пармаков постъпва в семинарията, но според едно писмо до братята си от 18 септември 1870 г., натурата му не ставала "ни за поп, ни за калугер". С много усилия и с много прошения от негова страна най-накрая - в писмо с дата 10 януари, Пармаков съобщава, че с помощта на Кишелски е постъпил във военното училище в Кишинев.
На 7 декември 1875 г. той съобщава в писмо, че вече е завършил юнкерското училище и че е приведен в град Николаев, Херсонска губерния.
През март 1876 г. Петър Пармаков ненадейно се появява при брат си Тодор в с. Малък Гаргалък - с цивилни дрехи от сукно и с черен астаганен калпак. Остава едва три дни, заявявайки, че е "задължен да свърши една работа". Съветва брат си да продаде половината добитък, та да има пари "за всеки случай".
"...ний сме тръгнали вече да размиряваме народа против турците да въстава, че вече е срам за нас, българите, да пъшкаме под турски ярем. В Русия не можем да си подадем главата от присмехулки, смеят ни се, ти казвам, бате. Задето търпим като овни под един див и невежа народ, какъвто е турският. Туй вече не може да се търпи! Ний ще се борим за нашите человечески правдини...", обяснява младият офицер.
След това Пармаков заминава за Румъния и се установява в Букурещ, където в края на март 1876 г.  се запознава с Филип Симидов и други революционни деятели. В началото на април вече е в България по плана на Букурещкия централен комитет, за да вземе участие в подготвяното за 1 май въстание.
На 27 април отива с поп Харитон в Горна Оряховица, за да се срещне с Георги Измирлиев и Иван Панов Семерджиев. Заради предателство и двамата са заловени още същия ден. Вечерта поп Харитон, Пармаков и Димитър Атанасов - Русчуклийчето (станал по-късно знаменосец на четата) успяват да избягат и да стигнат сборния пункт на готвената в този край чета - с. Мусина. Когато белочерковската чета от 103 души, начело с Бачо Киро, пристига тук на 28 май, за главен войвода е избран поп Харитон, а Петър Пармаков й става военен командир.
Цели девет денонощия се водят битки с многочислен турски аскер, башибозук и черкези. Под стратегическото ръководство на Пармаков дружината успява да удържи опасното си и крайно неблагоприятно положение зад дуварите на Дряновския манастир. Поп Харитон, ослепен в барутната стая, не може да изпълнява функцията си на войвода, така че Пармаков заема неговото място.
Когато обителта пламва, той взима едно рисковано, но единствено правилно решение - да се направи пробив през турския обръч при манастирското лозе.
При опита за пробив оцеляват малцина, сам Петър Пармаков, пада убит от вражески куршум. Датата е 7 срещу 8 май 1876-а. Пармаков е едва на 26 години.

 

Украински славист разбулва древната ни история

Юрий Иванович Венелин (псевдоним на Георги Хуца) е украински славист, българист, фолклорист, етнограф, филолог.
Роден е на 22 септември 1802 година в село Тибава (днес в Украйна) в семейството не свещеник. След като завършва гимназия в Ужгород, Венелин постъпва в Сарматския лицей. Тук бъдещият учен се увлича по историческите науки. През 1822 г. продължава образованието си в Лвовския университет. По-късно заминава за Кишинев, където проучва езика и историята на българските преселници. В Москва следва медицина, но интересът му към българския фолклор и етнография не пресъхва.
През 1829 година Юрий Венелин издава един от най-задълбочените си и значими трудове, слагащ началото на съвременната българска фолклористика и етнография - "Древните и съвременните българи в тяхното политическо, народностно, историческо и религиозно отношение спрямо русите". Тритомникът излиза от 1829-а до 1841-ва. С този свой труд Юрий Венелин оказва голямо влияние върху зараждащата се българска интелигенция.
През 1830 година Венелин е командирован в България от Руската академия в Санкт Петербург. Посещава Варна, Каварна, Силистра и други градове, записва народни песни и умотворения.
През 1836 година установява контакти с доайена на българската емиграция в Одеса Васил Априлов, с когото води оживена кореспонденция. Именно Венелин убеждава Априлов да събира и съхранява песенния ни фолклор.
Юрий Венелин е автор и на изследванията "О характере народных песен у славян задунайских" (1835), "О зародыше новой болгарской литературы" (1838), "Критическиe изследования об истории болгар с прихода болгар на Фракийский полуостров до 968 года, или покорения Болгарии Великим князем русским Святославом" (1849).
"Критически изследвания..." е публикувана посмъртно (с известни съкращения) в Москва по инициатива на Спиридон Палаузов и със средствата на живеещия в Русия български търговец Иван Денкоглу. През 1853 година книгата е публикувана изцяло (по ръкописа на автора) в Земун в български превод, дело на даскал Ботю Петков (бащата на Христо Ботев), и нейната поява изиграва сериозна роля в развитието на българската историография около средата на деветнайсети век.
Юрий Венелин умира в Москва на 26 март 1839 година. Погребан е в Даниловия манастир до гроба на Гогол.

 

Строител на съвременните финанси

Михаил Тенев Хаджиколев, финансист и политик, се ражда на 15 януари 1856-а в Казанлък в семейството на търговец.
Завършва училището в родния си град и Пловдивската гимназия. Успява да приравни последен гимназиален клас в Женева. С финансовата помощ на ученолюбивата дружинка "Искра" учи финансово и банково дело във физико-математическия факултет на Женевския университет (1874-1877).
По време на Руско-турската освободителна война прекъсва обучението си и става преводач на 3-та гренадирска дивизия. Като такъв присъства на подписването на Санстефанския мирен договор. Награден е с Орден "Свети Станислав" III степен с мечове и с медал с грамота.
След Освобождениет Михаил Тенев работи като чиновник в Министерството на финансите, управител е на БНБ и финансов министър в правителството на Димитър Греков и в първото правителство на Тодор Иванчов.
До началото на XX век Тенев работи активно за изграждането на българската данъчна, финансова, банкова и парична система. Законотворец, висш държавен функционер, ерудит и родолюбец, той извършва огромна по своя размах народополезна дейност, описана в спомените му с прецизност и вълнение.
Делото му е свързано неразделно с развитието на Българската народна банка в периода 1885-1899 г., когато е член на Управителния съвет и управител на БНБ.
"През дългогодишната си служба във Финансовото министерство и Народната банка работих при всички политически режими и всички титулярни и управляващи финансови министри с разни характери и убеждения (...), които ми са оказвали пълното си доверие и са ми предоставяли пълна свобода на действие, ако и взглядовете и принципите на някои от тях по някои въпроси да не са били винаги еднакви с моите", пише в спомените си Михаил Тенев.
22 години работи за българското финансово дело Тенев, вкрая на дългогодишната си кариера като държавник обаче е изправен пред съда, който го оправдава по всички обвинения. Прочесът обаче обаче влошава здравословното му състояние. Умира в Банкя на 6 октомври 1943 г.
Двутомникът "Михаил Тенев. Живот и дело" под съставителството на Христо Яновски е второ допълнено издание на спомените на бележития финансист, издадени за първи път през 1940 година. Изданието е богато илюстрирано със снимки и копия на документи, снабдено е с пояснителни бележки, речник на рядко употребявани и слабо познати днес думи, както и с показалци на личните имена, географските наименования и институциите.
Ето какво пише Тенев в края на своята книга: "В обществото и политическия ни живот още в началото, лека-полека се загнездваше демагогията на някои от управляващите. Преживяхме времена, когато грижите на управляващите бяха насочени повече за увеличение на партията и облагодетелстване на съпартизани, отколкото за подобрение на поминъка на населението. И при всяка смяна на кабинета държавни и други служители се изхвърляха на улицата, за да се заместят с негодни и опартизанени поддръжници на нов режим. И всичко това ставаше от партизански страсти и злоба, все уж от интереса на народа, без да се има предвид, че тези пакостни и престъпни деяния деморализират народа."

Етикети:
 

Извън родината, но с нея

230 хиляди са според официалните данни българите, живеещи областта Бесарабия, разделена между днешна Молдова и днешна Украйна.
В Молдова българи живеят предимно в Тараклийски район, в украинската част на Бесарабия българите пък са над 140 хиляди души. Най-много от тях населяват Болградския район.
Българското етническо присъствие в Бесарабия датира от ранното средновековие. В края на осемнайсети и началото на деветнайсети век обаче българи масово се преселват тук по време на феодалните размирици в Османската империя и след руско-турските войни. Особено големи са преселническите вълни след войните от 1806-1812 и 1828-1829 г.
Въпреки че българските преселници са най-вече от Източна България, сред тях има и западни българи - македонци и шопи, заселили се някога в Източна България.
Болград е основан през 1819 г. от български преселници на мястото на с. Табак. През периода 1856-1878 г. е в пределите на Молдова. Той става културен център на българските колонии в Бесарабия. На 29 октомври 1838 година, след петгодишно строителство, се освещава трипрестолния храм "Свето Преображение Господне" в Болград. Този ден се чества като Ден на бесарабските българи. На 28 юни 1858 г. отваря врати гимназията "Св. св. Кирил и Методий", която изиграва много важна роля в българското Възраждане. Болгардската гимназия подготвя първите политически, просветни и културни дейци в България след Освобождението.
През 1856 година по силата на Парижкия мирен договор Бесарабия е разделена надве - югозападните части с Болград, Измаил и Килия са включени в състава на Молдова (от 1861 г. - Румъния), а североизточните с център Комрат остават в Руската империя.
През 1861 година над 20 000 българи от румънската част на Бесарабия се преселват в Русия и получават земя в Таврия на мястото на напусналите този край ногайци. Преселниците от Бесарабия поставят началото на друга българска общност - таврийските българи.
До края на деветнайсети век над 400 хиляди българи се преселват в княжествата Влашко и Молдова и Бесарабия.
След като през 1878 година Южна Бесарабия отново е включена в състава на Руската империя, там се засилват процесите на русификация. За това спомага и преместването в Княжество България на голяма част от местните български интелектуалци, които се включват активно в изграждането на българската държава. Извоюваните от българите по време на молдовското (румънското) управление права в областта на образованието и културата са премахнати и Болградската гимназия изцяло придобива облик на руско учебно заведение.
След 1918 г. Румъния завладява цяла Бесарабия. За разлика от предишното румънско управление сега всички културно-просветни права на българите са отнети. Това води дори до случаи на въоръжена съпротива от страна на българите и през 1924 г. избухва подкрепяното от съветска страна Татарбунарското въстание, потушено от румънските власти.
През лятото на 1940 година, след спогодбата Рибентроп-Молотов, съветските войски навлизат в Бесарабия и я включват в състава на СССР. Българите преживяват колективизацията, Втората световна война, румънската окупация 1941-1944 г. и последвалите войната глад и масова смъртност.
В края на 80-те години сред българите в СССР се заражда движение на национално възраждане. Издават се български вестници, създават се културно-просветни дружества, в много училища започва да се изучава български език. След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. на някои места в Бесарабия (в Болградската гимназия, в Тараклийския колеж, в село Чийшия) на български се изучават голяма част от учебните предмети.
През 1993 г. в Украйна се създава Асоциация на българите в Украйна, чийто председател Антон Киссе е депутат в парламента на Украйна.
През есента на 2004 г. в центъра на българите в Молдова - град Тараклия, се открива Тараклийският държавен университет, в който официалните езици на обучение са български и молдовски (румънски). Този университет се съфинансира от българската държава.

 
 
Страница 1 от 36

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google