balgari.bg

Един от чужденците, свързали съдбата си с новоосвободена България, е словенецът Антон Тома Безеншек. Роден е на 15 април 1854 година в село Букове до град Целе, по онова време бащините му земи все още са част от Хабсбургската империя.
Още от малък Антон Безеншек проявява изключително усърдие в училище. Завършва гимназия с отличен успех. През 1873 година основава словенското ученическо дружество "Дума". Там той разгръща своя потенциал и се опитва да разпространи познанието сред колкото може повече хора. Едновременно с дейността си в ученическото дружество Безеншек се заема с изучаването на стенографската система на Франц Габелсбергер в нейната адаптация за хърватски език. В периода между 1874 и 1877 година младият словенец следва във Философския факултет на Загребския университет, където посещава и лекции по латински и старогръцки.
Именно в Загреб Безеншек усвоява български език. Докато следва, той продължава да се занимава със стенография и в крайна сметка успява да пригоди системата на Габелсбергер за словенски, сръбски, руски и български. За да популяризира работата си, публикува книгата си "Стенографска читанка" (1875), а после започва издаването на списание "Югославянски стенограф". Заема се и с преподавателска работа - обучава около 200 души, част от които по-късно стават учители по стенография или работят като стенографи в Хърватския парламент и в Далматинското областно събрание.
През 1878 година Антон Безеншек се запознава със Спас Киров, български студент в Загребския университет. По негова препоръка словенецът получава покана да оглави Стенографското бюро в Народното събрание на Княжество България. Безеншек на драго сърце приема, идва в България и незабавно се заема за работа, като едновременно с ангажиментите си в Народното събрание преподава стенография на учениците в елитната Първа софийска мъжка класическа гимназия.
На 25 септември 1879 година словенецът открива стенографски курс в Народното събрание. До 1905 година подготвя над 1500 българи в изкуството на бързописа.
От 1881 година Безеншек се заема със стенографирането на заседанията и на Областното събрание в Източна Румелия.
Следосвобожденската ни действителност нанася един незаслужен удар на словенеца. През 1884 година той е уволнен от Народното събрание заради донос на свой ученик, че се занимава с политика. Любовта на словенеца към България и към българския народ обаче е толкова силна, че вместо да се завърне в родината си, той отива в Пловдив и започва работа в областната администрация.
След Съединението на Княжество България и Източна Румелия Безеншек продължава своята неуморна работа по изграждането и усъвършенстването на българската стенография и става инициатор за провеждането на Първия български стенографски събор. Наред с това издава и учебник по стенография на български език, като същевременно почти 20 години е учител в областната мъжка гимназия "Александър I". След 1904 година словенският учен отново се завръща в София и работи като гимназиален учител и лектор по стенография в Софийския университет.
Големият приятел на българския народ Антон Безеншек умира в София на 27 ноември 1915 година.

Перущенецът Спас Гинев е на 26, когато избухва Априлското въстание. Захарий Стоянов го описва като "висок, със сиви очи и с извънредно голяма глава. Той се отличавал завинаги със своето юначество и бил известен между съселяните си за решителен и честен момък."
Двамата с Кочо Честеменски са сред най-дейните организатори на въстанието. Обикалят по домовете на селските първенци и на по-възрастните, които изскали да се изчака да се види какво ще правят другите села.
"Кочо и Спас убеждавали и утвърдявали, че целият български народ е дигнал вече знамето за свободата", пише Захарий Стоянов.
Заедно с Петър Бонев тримата оглавяват бунта в родното си село, след като от Пловдив се получава възвание, донесено от Христо Тодоров. Започват изграждането на кръгова отбрана на Перущица, разделена на шест сектора. Първият сектор се отбранява от повече от 120 въстаници под командването на Кочо Честеменски и Спас Демирев. Той е с фронт на юг, откъдето се очакват най-сериозните атаки. Изградено е землено укрепление, подсилено с дъски. Второто основно направление е пътят към Пловдив североизточно от селото. Пътят е преграден с барикада от каруци, натоварени с камъни, а позицията се отбранява от около 70 души. От запад, под командването на Спас Гинев, отбрана заемат 83 въстаници срещу очакваните нападения от черкези. Общият брой на защитниците на Перущица е над 600 души. Следващите два дни те укрепват своите позиции и ги подобряват, като междувременно се провежда и известна военна подготовка. 
На 27 април към Перущица са придвижени отрядът на Адил Ага, турците от с. Устина и конни черкези. Първата атака е на 28 април и завършва с много жертви за атакуващите. Но от север черкезите успяват да проникнат в позицията. Същия ден след обяд от Пловдив пристига Решид паша с два бюлюка редовна войска и два ескадрона. Селото е обсадено, но на предложението на противника да се предадат перущенци отвръщат с огън. Решид паша иска подкрепления, поема командването на частите и започва безмилостен обстрел на въстаническите позиции. На 29 април пристигат още три бюлюка и няколко башибозушки отряда с едно оръдие.
При огромното числено и огнево надмощие на врага защитниците са принудени да се оттеглят в чертите на селото. На 30 април църквата "Св. Атанас" е обстрелвана с оръдието и хората се укриват в храм "Св. Архангел". Въпреки тежката обстановка е взето решение двата основни опорни пункта - църквата и училището, да бъдат отбранявани до последен дъх. Същият ден в боя за училището загива командирът на въстаниците Петър Бонев. На 1 май в ръцете на защитниците освен църквата остават само още няколко къщи. 
Малко преди башибозукът да нахлуе в "Св. Архангел", Кочо убива съпругата и детето си, а Спас Гинев застрелва жена си и четири от петте си деца. Тримата заедно със Спас Спицеринът убиват още около 18 други жени и моми, които ги молят за това. Сетне героите се самоубиват.
Датата е 2 май 1876 г. 

Анастас Бендерев е роден на 25 март 1859 г. в Горна Оряховица в семейството на будния търговец Тодор Недев и образованата за времето Тодора Димова.
Анастас завършва класното училище в Горна Оряховица, след което продължава образованието си в Априловската гимназия в Габрово. По време на подготовката на Априлското въстание (1876) е член на Горнооряховския революционен комитет в Първи революционен окръг (Търновски) и заедно с Георги Измирлиев и Иван Семерджиев обикаля околните села, за да организира бунта. След провала на въстанието Бендерев е принуден да бяга. Укрива се в Арбанаси, Лясковец и и Свищов, а оттам през Дунав преминава във Влашко.

Два месеца по-късно заминава за Кладово, като доброволец в 4-та българска доброволческа чета на Тодор Велков. След разбиването на четата е изпратен в град Николаев в Русия, където учи в гимназията.
След Освобождението Анастас Бендерев завършва първия випуск на Военното училище (1879) и Николаевската военна академия в Русия (1883). Началник е на Военното училище в София (1885) и помощник на военния министър (1885-1886).
По време на Сръбско-българската война (1885) ротмистър Бендерев е назначен за командващ десния фланг (от височината Леща до шосето Драгоман-София) на Сливнишката позиция. На 5 ноември (17 ноември по нов стил) Бендерев с командваната от него войска се притичва на помощ на войските на капитан Кръстьо Бахчеванов и овладява връх Мека Црев.
След войната капитан Бендерев е един от главните организатори на преврата за детронацията на княз Александър I Батенберг на 9 август 1886 г. След неуспеха на метежа емигрира в Румъния и участва в Комитета на офицерите емигранти, противопоставящи се на регентството.
От 1887 г. се установява в Русия и служи в Руската императорска армия. Участва в Руско-японската война (1903-1905) и в Първата световна война. Издига се до чин генерал-лейтенант.
Връща се в България през 1919 г.
Анастас Бендерев е автор на научни трудове, сред които "Военна география и статистика на Македония и съседните с нея области на Балканския полуостров" (1890), "Сръбско-българската война 1885 г." (1892), "История на Българското опълчение и Освобождението на България 1877-1878 г." (1930).
Носител е на Орден "За храброст" III степен, на руските военни отличия "Св. Анна" I степен с мечове, "Св. Станислав" I степен с мечове, "Св. Владимир" II и III степен с мечове.
Умира на 17 ноември 1946-а в София.

Теодор Теодоров е роден в Елена на 27 март 1859 г. в богато и почитано семейство. В родния си град Теодоров учи при известните педагози Стоян Робовски и Никифор Попконстантинов, след което продължава образованието си в Габрово.
Макар и разорен от войната, бащата изпраща сина си да учи в Николаевската гимназия, а през 1883 г. да завърши и Юридическия факултет на Новоросийския университет.
След завръщането си в родината Теодоров започва кариера като първи български прокурор при Софийски окръжен съд, а скоро след това става член на русенския апелативен съд (1883-1886). През 1886 година е вече доктор по право в Парижкия университет. След 1886-а започва работа като адвокат в Русе.
Убеден русофил, Теодор Теодоров е безкомпромисен противник на Стамболовия режим, заради което е интерниран в Котел. Тримата с Марин Гайдов и Петър Пешев защитават митрополит Климент, обвинен в подбудителство на бунт срещу княза и правителството през 1893 г.
Теодоров се утвърждава като водеща фигура в Народната партия (неин подпредседател е в продължение на цели 20 години). Нероден представител е от 1894 г. (без 1899-1901 и 1911-1913), председател на VІІІ народно събрание. 
Освен като депутат, наричан заради борбения си темперамент "парламентарният тигър", Теодоров се изявява и като правосъден (10 юли 1896 - 26 август 1897) и финансов (26 август 1897 - 18 януари 1899 и 16 март 1911 - 4 юли 1913) министър.
Професионалното верую на Теодоров е изтъкано от уважение към конституцията, пределна пестеливост в изразходване на държавни средства и прямота във външнополитическите отношения. Негова заслуга е приемането на Закона за неотчуждаване на недвижимите покрити имоти, които служат за живеене (1898), и Закона за устройството на съдилищата (1898).
Като финансов министър Теодоров води упорита борба за по-голяма икономическа самостоятелност на България.
Сред учредителите е на т. нар. Патриотичен блок, създаден в дома му в края на януари 1907-а. Заедно с председателя на парламента Стоян Данев участва в сключването на примирието с Турция на 20-21 ноември 1912 г., малко по-късно пък е сред най-активните в опитите за запазване на добрите отношения между балканските съюзници и предотвратяване на сблъсъка между тях.
Убеждението, че обединението на българските земи може да се осъществи единствено с подкрепата на Русия, го прави опонент на идеята за обвързване на България с Централните сили през 1914-1915 г.
Като външен министър и премиер Теодоров се бори за запазване на Западна Тракия и Южна Добруджа в границите на България, както и за автономия за българското население на Македония. Не подписва Ньойския договор, а предпочита да подаде оставка. Датата е 2 октомври 1919 г.
Междувременно бунтовният еленчанин не се е предал и във вътрешнополитически план. През февруари 1919 г. парламентът гласува Закона за данъка върху печалбите от войната и Закона за отнемане на незаконно придобитите от държавни служители имоти след 17 септември 1912 г.
Като противник на режима на Стамболийски Теодоров е арестуван на 26 септември 1922 г. и осъден. В Шуменския затвор лежи десет месеца, след освобождаването си влиза в създадения на 10 август 1923 година Демократически сговор. Като кандидат на Сговора е избран за депутат в ХХІ ОНС.
Теодор Теодоров умира на 5 август 1924 г. Вестник "Мир" пише за честния държавник: "Мястото му в българския политически живот остава празно и не се знае дали би могло да бъде запълнено."