balgari.bg

Съратник на великите

Захарий Стоянов

Захарий Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) е роден през 1850 година в семейството на овчаря Стоян Далакчиев в село Медвен, Сливенско. Учи в църковното (след 1860-а - взаимно и класно) училище в родното си село (1856-1862).
След това е овчар в село Инджекьой (днес Тополи), Варненско, и в бургаското село Подвис (1866-1870). Докато чиракува за шивач в Русе (1871-1872), се включва в Русенския революционен комитет. Чиновник е по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (днес Симеоновград) през 1873-та.
Захарий Стоянов участва в Старозагорското въстание (1875). Той е един от ръководителите на IV революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието заедно с Георги Бенковски и още двама участници във въстанието (отец Кирил и Стефо Далматинецът) прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и в Тетевенския Балкан попадат в засада. Бенковски и отец Кирил са убити, Стефо Далматинецът е заловен, а Захарий Стоянов успява да избяга. След неколкодневно скитане из Стара планина е заловен край с. Терзийското, близо до Троян.
Няколко месеца го прехвърлят от затвор в затвор. През 1877-а нелегално отива в Търново.
След 1878 г. Захарий Стоянов е член на Окръжния съд в Търново (1880), секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в Окръжния съд в Русе (1881), служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882-1885). Оглавява Българския таен централен революционен комитет, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886-а живее в София, където се включва активно в дейността на Народнолибералната партия. Народен представител е през 1886 г., подпредседател и председател на парламента от 1887 до 1889 година).
До средата на 80-те години като политик стои на леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. В периода на борбата за Съединението се обявява против политиката на руското правителство. След 1885 г става активен член на Народнолибералната партия и застава начело на органа й в. "Свобода".
За пръв път публикува фейлетони в рубриката "Знаеш ли ти кои сме" (1880) във в. "Независимост" и статии (1881) във в. "Работник". Редактира в. "Работник" (1881), в. "Борба" (1885), в. "Свобода" (1887-1889). Сътрудничи на вестниците "Независимост", "Братство", "Съветник", "Светлина", "Южна България", "Свирка" и др.
Публицистиката му е под силното влияние на Любен Каравелов, както и на руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Некрасов. Отличава се с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони той воюва срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети.
Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната подигравка, взетите направо от народните говори солени изрази им придават памфлетна острота.
В литературнокритическата си дейност е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те години на деветнайсети век с нейните основни постулати - реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции.
Актуалният политически живот е тема на първата книга на Захарий Стоянов "Искандер бей. Разказ из българския живот", както и на "Чардафон Велики", "Заробването на Гаврил паша, 6 септември 1885 г." и др.
Основната творческа дейност на Захарий Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист той се движи в тематичната територия на близкото революционно минало - неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на "Записки по българските въстания", така и на "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му", "Христо Ботйов. Опит за биография", "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868".
Най-значителното произведение на Захарий Стоянов е "Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876" - плод на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло.
Захарий Стоянов е починал на 2 септември 1889 година в Париж.

Книги за Захарий Стоянов:

  • Енчо Мутафов. Захари Стоянов и българската култура. "Вулкан 4". София. 2001
  • Лъчезар Георгиев, съставител. Захари Стоянов - редактор и издател. Документи, писма, телеграми. Университетско издателство. Велико Търново. 1999
  • Нено Неделчев. Предателите и предателството в "Записките по българските въстания" на Захари Стоянов. "Фабер". Велико Търново. 2002
  • Стефан Чирпанлиев. Захари Стоянов. Биография. "Народна култура". София. 2002
  • Страници за Захари Стоянов. Творчеството на писателя в българската литературна критика. Сборник. "Параф". София. 1999
  • Тодор Ташев. Захарий Стоянов. Документален летопис 1850-1889. Академично издателство. София. 1995

Източник: http://bg.wikipedia.org

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google