История България до Втората световна война "Бащата" на българските комуникации

balgari.bg

"Бащата" на българските комуникации

Иван Стоянович - Аджелето, е роден на 25 септември 1862 г. в Стара Загора в семейството на Петър Стоянович и Мария Хаджибожкова. Дядо му, чието име носи, е сред най-известните църковни настоятели, училищни попечители и общественици,завършил Школата на братя Христидес в Букурещ.
До 1877 г. Иван Стоянович учи в Главното училище "Свети Никола" при П. Р. Славейков. При превземането на града през 1877-а родителите му загиват, а имуществото им е опожарено. Петнайсетгодишен, Стоянович напуска Ески Заара заедно със сестра си Жана (родена през 1869 г.) и Сава (роден през 1875 г.).
Става телеграфист в Руската армия. Примирието от 19 януари 1878-а го заварва в Одрин. От 1878-а е ученик телеграфист в чирпанската телеграфопощенска станция. Работи като телеграфист и в Берковица и Габрово.
Оттам го екстернират в Източна Румелия като активист на Либералната партия. В Пловдив Стоянович се включва в борбата срещу т. нар. Режим на пълномощията, суспендирал Търновската конституция. Сътрудник и уредник на пловдивските ввестници "Независимост" (1881-1882) и "Борба" (1885).
Работи като секретар в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1884-1885), но е уволнен за съединистка дейност - член е на Българския таен централен революционен комитет за Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
По-късно в "Строителите на съвременна България" Симеон Радев го нарича "един от авторите на Съединението".
Иван Стоянович е и първият, който съобщава по телеграфа за осъществената мечта за обединено отечество.
Временното правителство в Пловдив го назначава за управител на пощите и телеграфите в Южна България. Като такъв Стоянович нарежда да щемпелуват румелийските пощенски марки с герба на Княжеството, да ги разпратят по станциите и пуснат в употреба.
По време на Сръбско-българската война княз Александър и военният министър Рачо Петров привлича Стоянович в Главната квартира на армията.
На 11 май 1886 г. Аджелето е избран за народен представител в IV обикновено народно събрание. Заедно със Сава Муткуров и Вълко Велчев е водач на пловдивската съпротива срещу русофилския преврат от август 1886 г. и активен участник в Контрапреврата. Участва в подготовка на кампанията на правителството пред чуждите дипломатически представителства. Назначен е от Стамболов за Директор на пощите и телеграфите (19 август 1886-а - 1 август 1887-а).
Иван Стоянович основава първата българска телеграфна агенция - "Трапезица", за да отразява работата на Третото Велико народно събрание в Търново. Агенцията функционира до август 1887-а г.
През август 1887-а Стоянович преминава в редиците на радославистите и е уволнен от поста директор на пощите и телеграфите. През август и септември същата година издава два броя (третият е спрян от властта) на в. "Народна воля". Интернират го в Стара Загора, но той не спира да пише - сътрудничи на вестник "Народни права", орган на Либерална партия (радослависти).
През 1889-а Стоянович се установява в Пловдив. Става съосновател и международен редактор на вестник "Балканска зора", издаван от Харитон Генадиев. Вестникът е обект на сурова цензура. Напуска през 1892-ра след финансова договорка между Никола Генадиев и Стамболов, с което вестникът спира да е опозиционен. От края на 1892-ра до 1894-та е член на Съединената легална опозиция срещу Стамболовия режим. Главен редактор е на в. "Свободно слово", превърнал се от трибуна на Съединената легална опозиция срещу Стамболов в орган на управляващата коалиция (юли-септември 1894).
От 1 юни 1894-та Иван Стоянович пак оглавява пощите. Остава начело на съобщителните служби до 1917-а. Участва като правителствен делегат на всички международни форуми на пощите, телеграфите и радиотелеграфите.
През 1908-а Стоянович заедно с Петър Димитров е спациален пратеник на правителството на Александър Малинов при Великия везир Кямил паша за първи сондажи по признаване на независимостта, по-късно придружава министър Ляпчев при същинските преговори.
В периода 1912-1917-а Иван Стоянович е ръководител на военната поща, телеграфа и телефона към щаба на Действащата армия по време на трите войни, които България води.
Като дипломат гради кариера в Генералното консулство на България в Будапеща през 1917-1918-а, член е на делегацията ни за преговорите и сключването на мир с Украйна и Съветска Русия в Брест-Литовск (1917-1918). На 9 февруари 1918 г. приподписва в Брест-Литовск Мирен договор между Централните сили и независимата държава Украйна.
На 5 март 1918 г. открива първото българско училище в Будапеща, три месеца по-късно е осветен и първият български православен параклис там.
През лятото на 1919 г. Иван Стоянович напуска Будапеща заради румънската окупация и се заема с търговия в Берлин.
Умира на 15 февруари 1947-а в София.
Иван Стоянович е носител на многобройни ордени, сред които Възпоменателен медал "За Сръбско-българската война от 1885", Възпоменатален медал "За възшествието на княз Фердинанд І през 1887 г." І степен, Възпоменателен медал "За бракосъчетанието на Фердинанд І с Мария Луиза" (известен и като Пианорски медал), І степен, златен, без корона, Възпоменателен кръст "За независимостта на България 1908 година", Народен орден "За гражданска заслуга" III степен, Голям Офицерски кръст на Народен орден "За гражданска заслуга" със звезда, Орден на кръста на Таково (Орден Таковског крста), II или III степен, Кралство Сърбия, Велик Офицерски кръст на Ордена "Свети Сава" със звезда, Кралство Сърбия, Орден "Румънска корона", Орден "Меджидие", Орден "Св. Станислав", Орден на Италианската корона, Орден на нашата мила Дева от зачатието от Вила Вишоза, Кралство Португалия, немски и австро-унгарски отличия.

Любопитните факти около Иван Стоянович са не един и два.
Той е първият българин, който посещава Фердинанд след абдикацията му.
Личен приятел и съветник на Цар Борис III, макар че двамата имат редица разминавания по външната политика.
Неговата телеграфна агенция "Трапезица", макар и кратко просъществувала, изпреварва БТА с 12 години.
Негова инициатива е полагането на първия подводен съобщителен кабел вежду Варна и Севастопол.
Член е на българската делегация на Първата конференция по безжичния телеграф, както наричали радиото, в Берлин през ноември 1906 г. Подписва документите, които създават основите на това, което сега е известно като Радиорегламент, допълващ Конституцията и Конвенцията на Международния съюз по телекомуникации. Така България става една от 27-те страни, подписали първия реален международен документ в областта на радиото.
Прозвището Аджелето (припрян, нетърпелив) получава по съединистко време от своите другари заради характера и поведението си.
 
Етикети:
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google