История До Втората световна война

balgari.bg

Добрия папа

"Българският папа" - Йоан XXIII, бе канонизиран за светец на 27 април 2014 г.
Анджело Джузепе Ронкали е роден на 25 октомври 1881 г. в бедно семейство в Сото ил Монте.
На папския престол сяда като Йоан XXIII на 9 октомври 1958 г. 
Добрият папа, както го наричат, е нунций на Ватикана в България в периода 1925-1934 г.
Монсеньор Ронкали оставя трайна диря в нашата история.
Деветте години, които прекарва в България, той посвещава на благотворителност.
Пристига у нас 9 дни след атентата в църквата "Света Неделя" и веднага посещава пострадали от варварския акт. През април 1928 г., когато мощно земетресение срива Чирпанско, монсеньор Ронкали организира голяма благотворителна кампания и обикаля най-засегнатите места заедно с цар Борис Трети и с представители на благотворителни организации.
По време на неговото пребиваване в България е създадена организацията "Македонска католическа лига", която разгръща пропаганда на българския характер на Македония.
Благодарение на Анджело Ронкали и на новия дух на епохата православният Борис и католичката Йоана Савойска се венчават с католически и православен обред и нито една от двете църкви не възразява срещу това дублиране. Годината е 1930-а.
Като апостолически делегат в Цариград оказва съдействие и помага на евреи бежанци от цяла Европа да минат през Цариград по море или суша.
След Втората световна война архиепископ Ронкали е назначен за посланик на Ватикана в Париж. Българското правителство търси подкрепата на Ватикана за защита на българската национална кауза, а бъдещият папа лично преговаря с френското правителство и с представителите на Великите сили.
Вдъхновен от досега си с православието, папа Йоан XXIII прави първата голяма крачка за сближаването на Римокатолическата и Източноправославната църква. Именно той свиква през 1961 година Втория ватикански вселенски събор, където има представител и на Българската православна църква.
Българският папа умира в Рим на 3 юни 1963 г. на 81-годишна възраст.
Частица от мощите му е донесена у нас лично от папа Йоан Павел Втори.

Етикети:
 

Скандална и влиятелна

Султана Рачо Петрова, магнетична и скандална българка, е правнучка на един от най-големите богаташи по българските земи - търновския търговец Хаджи Минчо.
Баща й, Пантелей Хаджиминчович, завършва медицина в Париж и е един от основателите и пръв директор на Александровската болница в София. Майка й е също от известна стара фамилия от Жеравна.
Султана е родена през 1869 г. в румънския град Тулча. Майка й умира едва на 27-годишна възраст, затова малката Султана е пратена в Кралския френски пансион в Букурещ.
Тук тя учи пиано и оперно пеене, овладява френски и немски. Забелязва я самата румънска кралица Кармен Силва, иска да я прати в Париж да изучава музикално изкуство. Но бащата на Султана решава да се преместят в новоосвободена България и през лятото на 1885 г. се заселват София. По това време тя е 16-годишна.
Запознава се с новоназначения началник-щаб на армията Рачо Петров. Младият офицер се влюбва в изисканата девойка.
Иска ръката й, но баща й отказва - Рачо Петров е син на кръчмар.
За победата в Сръбско-българската война обаче той е награден с 60 хиляди гроша, с които купува чифлик с къща в Белово. Тогава доктор Хаджиминчович скланя да даде дъщеря си за негова съпруга. Годежът обаче се проточва и в отсъствие на баща си Султана пристава на любимия си. Венчават се на 27 юли 1886 г.
Еманципирана Султана често урежда сбирки на политическия и културния столичен елит. По примера на Симеон Радев, с когото е в приятелски отношения, тя издава ценни мемоари за времето на Балканските войни и първата четвърт на ХХ в. Книгите й поразяват със своята хуманност, толерантност и родолюбиe. Четейки ги, разбираш, че Султана в много случаи се оказва по-мъдра и по-далновидна от министрите и генералите на своето време. През 1928 г. първи том от спомените й излиза и на френски. По-късно издава и книга, посветена на Стефан Стамболов, с когото също е била в приятелски отношения.
Султана е най-ухажваната и най-одумваната жена от софийския хайлайф през първата половина на ХХ в.
Журналистите и клюкари й приписват любовни авантюри не само с Фердинанд, но и с посланици, министри и генерали.
След развода си с Рачо Петров Султана има връзка с френския журналист Людовик Нодо, с когото живеят около две години.
Познанствата си с влиятелни люде използва за патриотични дела.
Наследница на огромни владения в Добруджа, недвижимости в Тулча, Търново и другаде, тя подпомага финансово Тодор Александров и ВМРО в дейността им за освобождение на Македония. По нареждане на княз Фердинанд, благодарение на усилията и чара си, събира огромни финансови помощи за руските войници в Руско-японската война и през 1905 г. оборудва полева болница в Далечния изток. По време на Балканските войни е на фронта като медицинска сестра.
Именно Султана Рачо Петрова утвърждава равноправието между половете в България, на което равноправие се учудват дори английските депутати Чарлз и Ноел Бъкстон и пред Английския парламент докладват, че българите са изпреварили англичаните в това отношение.
През април 1944 г. Султана е въдворена в концлагера "Гонда вода" и скоро след това е преместена в лагера при манастира "Свети Кирик", макар че е на 74 години и се подпира с бастунче. Като причина за заточението се смята дъщеря й Влада Карастоянова, която от радио Би Би Си заклеймява съюза на България с Хитлеристка Германия.
След 9 септември наследниците на Султана и Рачо Петрови са пратени в Белово за шест години, а домът им на ул. "Хан Крум" е национализиран.
Синът й Благой Петров, който е бил офицер във военното разузнаване, през 1947 г. пък е заточен за две години в лагера "Куциян".
През последните си години Султана живее с една своя слугиня в дома си на ул. "Денкоглу" в София. Умира през 1946 г.

 
Етикети:
 

Първият монарх

Александър Йозеф фон Батенберг е роден на на 5 април 1857 г. в италианския град Верона. Втори син е на германския принц Александър фон Хесен-Дармщадт от брака му с полската графиня Юлия фон Хауке, руска придворна дама. Потомците им се наричат Фон Батенберг (по името на едно владение в Хесен), защото цар Александър II, женен за сестрата на принц Александър фон Хесен-Дармщад, е бил против този морганатичен брак.
Александър Батенберг получава военно образование. Служи като младши лейтенант в Лейбдрагунски Хесенски полк. На 20-годишна възраст принцът получава разрешение от император Александър II да постъпи в Руската армия. Участва в Руско-турската война (1877-1878) в състава на Лейбгвардейския Улански полк. Награден с Георгиевски кръст IV ст. След кратък престой в Санкт Петербург отново се връща в България. Участва във военните действият през заключителния етап на войната.
Александър Батенберг става първият български княз след Освобождението на България, след като е избран от I Велико народно събрание на 17 април 1879 г. измежду трима кандидати. В изборната декларация народните представители изтъкват участието му в Освободителната война. На 26 юни същата година полага клетва в Търново и поема управлението. От 13 юли 1881 до 5 юли 1882 година България няма министър-председател и княз Александър I управлява при т. нар. Режим на пълномощията.
По негово време се извършва и Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
На 9 август 1886 година група офицери и юнкери извършват военен преврат, като князът нелегално е изпратен по Дунава в гр. Рени, Бесарабия. Император Александър III е изненадан и му позволява да замине в Западна Европа. Стефан Стамболов с помощта на Сава Муткуров и верни на княза войски извършват контрапреврат и го връщат в България, но няколко дни след това, след като не го подкрепя нито руският император Александър III, нито Ото фон Бисмарк, князът решава да абдикира. Датата е 26 август 1886-а, българският монарх заминава за Виена.
През 1890 година майор Коста Паница предлага на Александър и да оглави евентуално подкрепяно от Русия въстание на българите в Македония и Княжеството. Батенберг отказва участие в авантюрата и информира Фердинанд за заговора, а той от своя страна през октомври 1891 година му издейства пожизнена пенсия от българския държавен бюджет.
Княз Александър умира в Грац на 17 ноември 1893-та след неуспешна операция на апендицит. Останките му са пренесени в София на 24 ноември и са погребани с почит на 3 януари 1898-а в Мавзолея в центъра на столицата.
Княз Александър Батенберг е носител на на ордените "За храброст" I степен, "Свети Александър", на руските отличия "Свети Александър Невски" и "Света Анна" и др.

Етикети:
 

Дядото

Димитър Благоев - Дядото, е роден на 14 юни 1856 година в село Загоричани, Костурско, днес на територията на Гърция.
През 1871 г. заминава за Цариград, където остава до 1874-та. Тук младият Благоев учи обущарски занаят, а после постъпва в българско училище в града, където е съученик на Трайко Китанчев. Продължава образованието си в Одрин, Габрово и Стара Загора.
През освободителната 1878 г. за кратко работи в тютюнев склад в Свищов. По-късно заминава да учи в гимназията в Одеса, а след 1881 г. е в университета в Санкт Петербург.
Тук Благоев започва да изучава марксистка литература и основава една от първите социалдемократическа организация в Русия, т. нар. Благоева група. В издавания от групата вестник "Рабочий" Благоев публикува първите си статии. През 1885 г. Благоев е арестуван за революционната си дейност и е изгонен от Русия.
Скоро след завръщането си в родината Благоев започва да издава социалистическото списание "Съвременний показател". През 1886-а написва брошурата "Нашите апостоли", в която акцентира на демократичните и революционните възгледи на Любен Каравелов и Христо Ботев. В следващите няколко години учителства в различни градове из страната, но многократно е уволняван заради възгледите си. През 1890-а се установява във Велико Търново.
През лятото на 1891 г. Благоев поема иницативата за свикване на Бузлуджанския конгрес на Българската социалдемократическа партия. Към края на същата година пише "Що е социализъм и има ли той почва у нас?" - първото оригинално марксистко съчинение в България. През 1892-ра публикува "Социализмът и задачите на българската работническа класа". На 1 ноември с. г. в Търново под редакцията на Благоев и Никола Габровски започва да излиза органът на БСДП - вестник "Работник".
Благоев постоянно е преследван от режима на Стамболов. През 1893-та го интернират в Бяла Слатина. Година по-късно, когато Стамболов вече не е на власт, Благоев се установява в Пловдив, където става учител в мъжката гимназия.
През същата 1894 г. БСДП и БСДС се обединяват в Българска работническа социалдемократическа партия. Новата фолмация обаче се раздира от вътрешни борби между марксистите, водени от Благоев, и реформистите, сред които Кръстю Раковски и Янко Сакъзов. През 1897 г. Благоев започва да издава сп. "Ново време", което редактира почти до края на живота си. Заради марксистките публикации в него Благоев отново е уволнен. През 1899 г. е избран за народен представител, но изборът му е касиран. През 1902-ра отново е избран, този път заедно с Георги Кирков.
Политическата му формация се разцепва надве - БРСДП (тесни социалисти) и БРСДП (широки социалисти), и той оглавява партията на тесните социалисти, която остава на марксистки позиции.
През 1904-та с участието на "тесните" се учредява Общият работнически синдикален съюз (ОРСС) - първият неказионен профсъюз в България. ОРСС организира големи стачки срещу лошите условия на труд - на пернишките миньори от 1906-а, на работниците в кибритената фабрика в Костенец през 1909-а.
През 1910 година Благоев оглавява делегацията на партията на Копенхагенския конгрес на Втория Интернационал. През 1911-1915 г. е общински съветник в София.
Под негово ръководство БРСДП (т. с.) приветства Руската революция от 1905-1906 г. и организира из цяла България кампания за дарения в нейна полза. Въпреки сближаването с болшевиките Благоев не приема някои постулати на ленинизма и остава на марксистки позиции.
По време на Балканските войни (1912-1913) и Първата световна война (1914-1918) Дядото застава на антивоенни и антиимпериалистически позиции. Публикува статии по националния въпрос, в които сочи за единствен справедлив и мирен начин за разрешаването му създаването на "демократическа федерация на балканските народи". Лансира тази идея по време на участието си в Първата (1909 г.) и Втората (1915 г.) балканска социалдемократическа конференция.
През 1913-а социалистът отново е избран за народен представител. През 1914 г. гласува заедно с групата на тесните социалисти против сключването на военния заем на прогерманското правителство на Васил Радославов.
Димитър Благоев посреща с голямо въодушевление Октомврийската революция в Русия и идването на болшевиките на власт. Пише статии в подкрепа на революцията. Под негово ръководство през 1919 година БРСДП (т. с.) напуска Втория Интернационал и става съоснователка на Третия (Комунистическия) Интернационал, преименувайки се в БКП.
След Деветоюнския преврат от 1923-та, вече почти оттеглил се от активна дейност поради напредналата си възраст, Благоев подкрепя позицията на ЦК на БКП за неутралитет. Скоро след това обаче променя позицията си и подкрепя съюза с БЗНС. Според някои източници Благоев подкрепя Септемврийското въстание, но не участва в подготовката му, понеже е на смъртно легло. Според съвременни изследователи обаче той се противопоставя на въстанието, тъй като го смята за нецелесъобразно и зле подготвено.
Димитър Благоев умира на 7 май 1924 година в София.

 

Етикети:
 

Пехотинската слава

Никола Бакърджиев е роден на 8 октомври 1881 г. в Търново. Завършва Военното училище в София като първенец на 22-ри випуск през 1901 година, зачислен e в 5-и артилерийски полк в Шумен.
От 1903 до 1907 година Бакърджиев учи в Торинската генералщабна академия и завършва с отличие. През 1904 г. е повишен в чин поручик. През 1907 г. е прекомандирован към Щаба на армията. Последователно е назначен за старши адютант на 1-ва бригада на 7-а пехотна Рилска дивизия (1908), на 15 октомври 1908 г. е повишен в чин капитан, след което е помощник-началник на секция "Военни съобщения" в Щаба на армията (1909). Същата година е на стаж във 2-ри конен полк.
Командва батарея в 5-и артилерийски полк, а по-късно става преподавател във Военното училище и началник на строева секция при организационно-строевото отделение.
По време на Балканската война Никола Бакърджиев е помощник-началник на оперативната секция при Щаба на действащата армия (до март 1914 г.). През 1913 година е включен в делегацията за определяне на сръбско-българската граница. На 5 август 1914-а е произведен в чин майор.
По време на Първата световна война e началник на Оперативната секция в Щаба на действащата армия. От март 1916 г. е командир на дружина в 1-ви пехотен Софийски полк, с който участва във войната с Румъния и овладяването на Тутраканската крепост.
От декември 1917 г. е изпълняващ длъжността началник на Оперативното отделение при Щаба на действащата армия.
През април следващата година е командирован в Германия на Западния фронт.
На 1 ноември 1919 година Никола Бакърджиев е повишен в чин полковник, а на 25 ноември е назначен за преподавател във Военната академия и временен началник на Военноисторическата секция при Щаба на армията.
През 20-те години на двайсети век Бакърджиев командва 3-ти пехотен Бдински полк, 7-и пехотен Преславски полк, 9-и пехотен Пловдивски полк.
От 11 август 1922 година е председател на Военноисторическата комисия към Щаба на армията. В периода 1923-1926 г. е началник на Втора военна област в Пловдив.
На 6 май 1926 г. Никола Бакърджиев е произведен в чин генерал-майор. До началото на 1929 г. заема длъжността началник на Щаба на войската. На 11 януари 1929-а става министър на войната във второто и третото правителство на Андрей Ляпчев, но подава оставка и от 31 януари 1931 г. отново заема длъжността началник на Щаба на войската. В навечерието на Деветнайсетомайския преврат през 1934-та подава оставка в знак на протест срещу назначаването на председателя на Военния съюз Атанас Ватев за военен министър.
На 15 май 1930-а Бакърджиев е произведен в чин генерал-лейтенант, а на 16 май 1934-та - в чин генерал от пехотата и уволнен от армията. Сътрудничи на Военноисторическата комисия при Генералния щаб. През 1943 г. е поканен за министър на войната, но отказва.
Генерал от пехотата Никола Бакърджиев е носител на Орден "За храброст" III-та степен, 2-ри клас, IV-та степен 1-ви и 2-ри клас, Орден "Св. Александър" V-та степен с мечове, II-ра степен без мечове, Орден "За военна заслуга" V-та степен на военна лента и същия орден I-ва степен на обикновена лента, удостоен е с германския орден "Железен кръст" I и II степен и с турския "Железен полумесец".
Умира на 21 март 1954 г. в София.

 
Страница 1 от 22

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google