История До Втората световна война Кобург сбъдва българската мечта

balgari.bg

Кобург сбъдва българската мечта

Цар Фердинант

Фердинанд Първи е княз на България от 7 юли 1887 г. до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България. Тогава той се удостоява с титлата "цар", която носи до абдикирането си от престола на 3 октомври 1918 г.
Роден е на 26 февруари 1861 г. във Виена. Син е на принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска, дъщеря на френския крал Луи-Филип.
Младият Фердинанд получава образованието си в училище за кадети във Виена.
Нито Русия, нито европейските сили признават българския избор за княз, когато през 1887 г. пратениците Константин Стоилов, Димитър Греков и Константин Хаджикалчев канят подпоручика от австро-унгарската армия да заеме българския престол.
На 25 юни същата година обаче Третото Велико народно събрание узаконява техния избор.
Фердинанд стъпва на българска земя със самочувствието на властник, посочен от народа.
Благодарение на енергичната дейност на министър-председателя Стефан Стамболов бързо успява да се наложи както на вътрешнополитическата, така и на международната сцена.
Важен момент в процеса на утвърждаването на Фердинанд Първи като княз на България е покръстването на престолонаследника. На 2 февруари 1896 г., на големия християнски празник Сретение Господне, двегодишният Борис Търновски приема източното православие. Негов кръстник става руският император Николай II, представен от княз Голенишчев-Кутузов. Възпитаният в духа на католицизма Фердинанд е анатемосан от Ватикана, ала се домогва до признанието на Русия, което означава и признаване от цяла Европа.
През първите години от управлението на Фердинанд страната ни смайва Стария континент. За младата балканска държава започва да се говори като за "българското чудо" - така интензивно се развиват стопанството, културата, политическата система.
Амбициозният български княз търпеливо изчаква благоприятни външнополитически обстоятелства да му помогнат да отхвърли изцяло васалното положение на България. И те не закъсняват.
През лятото на 1908 г. младотурската революция завършва с успех за реформистите. Австро-Унгария, една от държавите, наложили Берлинския договор, се готви да го наруши. Това става на 20 септември 1908 г. с анексирането на Босна и Херцеговина.
Два дни по-късно - на 22-ри, в църквата "Свети Четирийсет мъченици" в Търново княз Фердинанд прочита манифест за обявяване на България за независима държава. Отслужва се молебен. На историческия хълм Царевец министър-председателят Малинов чете манифеста пред развълнуваното множество.
Външнополитическите битки обаче продължават. Британската империя поставя условието да започнат преговори между българското правителство и Високата порта. Нашата делегация е начело с Андрей Ляпчев. Турция иска от България да плаща огромен данък. С посредничеството на Русия обаче се стига до опростяване на дълга на Османската империя срещу отказ от финансовите й претенции. Това става на 6 април 1909-а. В следващите десет дни цяла Европа признава независимостта на Царство България.
Авантюристичната външна политика на Фердинанд се обръща срещу него през 1912-1913 г. Недостатъчната дипломатическа подготовка на Балканския съюз има тежки последици за България.
След края на Балканската война 1912 г. между победителите - България, Сърбия, Гърция и Черна гора, възниква конфликт във връзка с разпределянето на освободените територии. Сърбия иска земите на запад от река Вардар, Гърция пък иска Южна Македония и част от Западна Тракия.
Външнополитическият максимализъм на царя утежнява ситуацията. Без да се консултира с правителството, той решава да сплаши противниците си и на 16 юни 1913 г. заповядва II и IV българска армия да настъпят срещу Сърбия и Гърция. Война не е обявена, Фердинанд е убеден, че съюзниците ще се откажат от исканията си.
Те обаче атакуват по целия фронт. След по-малко от два месеца военни действия, в които България сама се изправя срещу пет държави (Сърбия, Гърция и Черна гора, по-късно подкрепени от Румъния и Турция), армията е принудена да капитулира, без да е претърпяла военно поражение.
Войната започва като освободителна за българите, останали в пределите на Турция, и обединителна за населението на Княжество България. Завършва обаче с Първата национална катастрофа. Над 65 000 души загиват по фронтовете, повече от 100 000 са ранените. 250 000 бежанци напускат български земи, останали в Гърция и Сърбия, и се заселват в България. Икономическият подем е минало.
Фердинанд обаче не се отказва от стремежите си да стане най-силният владетел на Балканите.
Заедно с правителството на Васил Радославов монархът решава да присъедини страната ни към Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Така България е въвлечена в Първата световна война.
И пак националното обединение се прокламира като основна цел. Резултатът обаче е Втора национална катастрофа, само 5 години след първата.
Това е и краят на управлението на Фердинанд Първи. При сключването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г., с което България излиза от войната, Антантата поставя задължително условие Фердинанд да се откаже от престола.
На 3 октомври 1918 г. той абдикира в полза на сина си Борис III.
Фердинанд напуска България и до смъртта си живее в град Кобург, Германия. Умира на 10 септември 1948 година.
Женен е два пъти. Първият му брак, сключен на 8 април 1893 г., е с италианската принцеса Мария Луиза Бурбон-Пармска, с която създават четири деца - княз Борис Търновски, княз Кирил Преславски, княгиня Евдокия и
княгиня Надежда. Мария-Луиза умира при раждането на Надежда.
През 1908 г. Фердинанд се жени за принцеса Елеонора фон Ройс-Кьостриц, двамата нямат деца.
Фердинанд Първи е писател, ботаник и филателист.
Носител е на орден "Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий", на френския "Велик офицер на Почетния легион" и на германския Железен кръст.

Книги за Фердинанд Първи:

  • Граф Робер дьо Бурбулон. Български дневници. ИК "Колибри". София. 1995
  • Даниела Давчева. Лисицата и лъвът. Фердинанд I на фона на българската психологическа и политическа действителност 1886-1902. Университетско издателство. София. 1994
  • Иван Йовков. Кобургът. София. 1980
  • Йоахим фон Кьонигсльов. Фердинанд Български. Изд. Гал-Ико. София. 1998
  • Цар Фердинанд. Съвети към сина. Университетско издателство. София. 1991
  • Стивън Констант. Фердинанд Лисицата. София. 1992
  • Ханс Рожер Мадол. Фердинанд. Цар на българите. София. 1932, 1992
  • Josef Knodt. Ferdinand der Bulgare. Bielefeld. 1947

Източник: http://bg.wikipedia.org

 

Коментари  

 
#1 Пламен Анков 2011-09-25 18:31
Towa e edin velik monarh, edin ot malkoto veliki care v bylgarskata istoriq, koito osven s intelekta, kulturata si, obrazovanieto si i celeustremenoss ta si, pri realizaciyata na bylgarskite ideali, e i choveka s chiqto pomosht i pod chieto rykovodstvo Bylgariq se izdigna ikonomicheski i politicheski ne samo na Balkanskiq poluostrov, no i v Evropa.
Za vremeto si, za politicheskata situaciq, za otnosheniqta i razpredelenieto na siliti togava v sveta, carq e napravil vsichko koeto e bilo po vyzmojnostite na edin smyrten , za da zashtiti nacionalnite interesi na Bylgariq.
Lesno e sega ot distanciqta na vremeto da sydim, da uprekvame, no sled kato sme tolkova mydri, zashto segashnite sydnici, ne predidiha razruhata i pagubniq pyt po koito trygna Bylgariq v poslednite 20 godini.Zashto syshtite kritici, ne vzeha istinski merki i ne syhraniha i malkoto koeto imahme kato nasledstvo ot socializma i ot carete ni.
Цитиране
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google