История Средновековие

balgari.bg

Пазителят на Рилската обител

За легендарния хайдутин Чакър Войвода митовете са повече от историческите сведения.
Роден е в село Продановци в началото на деветнайсети век с името Христо. Турци убиват баща му, отглежда го вуйчо му - поп Никола, който по-късно го праща да си изкарва прехраната в ковачницата на Рилския манастир.
Христо обаче яга обратно в Самоков и започва работа в тюфекчийницата (оръжейната работилница) на Мито Шатарента. Именно тук бъдещият народен закрилник се научава не само да поправя, но и да си служи до съвършенство с оръжие. Заради големите му сиви очи го наричат Чакър (сив, сивоок).
Според легендата Чакъра надвил в хвърлянето на камък няколко турчета, които по-късно отишли да го убият в работилницата, но той успял да избяга. Така започват хайдушките му митарства.
Сред подвизите му се нареждат победата над Мутиш ага, над Хаджи Дамба (1849), когото Чакър войвода пощадил, въпреки че на чалмата му бил извезан надписът "Или главата на Чакъра - или смърт", над Кара Бекир Пехливан. Народната памет му приписва и пълното унищожение на цял табор (около 1000 души) редовна турска войска, с което си спечелва прозвището Самоковския барон.
Чакър Войвода доброволно охранява Рилския манастир и през пролетта на 1854 година разбива албанския разбойник Ибрям Лека и дружината му, които нападат обителта.
Хадутите от четата на Чакъра си изкарват прехраната, работейки като зидари, а войводата дори постига споразумение със самоковския каймакамин да не закача хората му, докато се трудят, а само когато са в гората.
Чакър войвода е убит предателски от своя четник Иван, чиято жена Йона взела 500 гроша от турците и успяла да склони мъжа си да извърши убийството. Самият Иван после убива жена си и се самоубива.
Хаджи Демба, като научил, че Чакър Войвода е мъртъв, строшил ятагана си надве и изпратил да го сложат върху гроба му заедно с неговото "евалла", разказва още легендата.

Етикети:
 

Полски крал пада край Варна

С историята на България е свързан и Владислав III Варненчик, крал на Полша в периода 1434-1444-та, върховен княз на Литва в периода 1434-1440-а, крал на Унгария от 1440 до 1444 г.
Владислав III Ягело е роден на 31 октомври 1424 година. Първороден син е на крал Владислав II Ягело и четвъртата му жена - княгиня София Холшанска, от княжеския литовски род Холшански. Наследява полската корона след смъртта на баща си през 1434 г. През 1440 година в Секешфехервар е коронясан и за унгарски крал под името Уласло I благодарение на трансилванския войвода Янош Хуняди, който иска да осигури подкрепата на Полша срещу турците.
След победоносните кампании на Хуняди срещу войските на султан Мурад II през периода 1442-1444 г. папата убеждава младия крал, че е дошло време да се съкруши Османската империя и да се освободи Ерусалим. Ентусиазираният Владислав потегля на кръстоносен поход. Стига до Варна, където загива в бой с турците на 10 ноември 1444 г. Остава в паметта на поколенията с прозвището Варненчик.

Кръстоносният поход на Владислав Варненчик е резултат от образуването на широк антиосмански съюз, чието начало е сложено през 1439 година с Флорентинската уния, поставила византийската църква под върховенството на папата. Към него се присъединяват Венецианската република, Бургундия и Унгария, където папата успява да постигне помирение между наследниците на Албрехт Хабсбург и избрания от аристокрацията за крал Владислав III. През 1443-1444 година папата, Венеция и Бургундия изграждат голям флот, който трябва да действа срещу османците в Егейско море и Проливите.
През октомври 1443 година унгарците започват голям поход, оглавен от Янош Хуняди, Владислав III и Георги Бранкович. Османците първоначално отстъпват, изоставяйки Ниш, Пирот и София и опожарявайки околностите им, като в същото време прегрупират силите си. По пътя между София и Златица те нанасят поражение на унгарците, но последните все пак успяват да отстъпят организирано.
Въпреки неуспеха на похода на Хуняди съюзниците са окуражени за нови действия срещу османците. Действията на унгарците съвпадат и с бунта на Скендербег, който в края на 1443 година отхвърля османската власт и се обявява за независим в управляваната от него крепост Круя, и на пелопонеския деспот Константин Палеолог, който изтласква османците от Централна Гърция и Пинд.
Въпреки натиска на папата и Венеция за продължаване на войната унгарците са по-въздържани и през лятото на 1444 година сключват десетгодишно примирие с Мурад II, като Георги Бранкович си връща Смедерево. Въпреки това само няколко дни по-късно Владислав е убеден от папския легат Юлиано Чезарини да наруши мира и да започне нов поход. Причина за това става и благоприятната военно-политическа обстановка - по същото време обединеният папско-венецианско-бургундски флот достига Дарданелите, а емирът на Караман напада османците в Анадола.
Мурад бързо се справя с Караман, като отстъпва Бейшехир и Акшехир, но принуждава емира да се признае за негов васал. Малко по-късно, в края на август или началото на септември, Мурад II абдикира в полза на сина си Мехмед. Според съвременници причина за това е скръбта му по загиналия му син Алаеддин, убит по време на войната с Караман.
През септември 1444 година армията на Владислав прекосява Дунава и навлиза в България. Походът е оглавен от Владислав III, Янош Хуняди и папския легат Джулиано Чезарини, а Георги Бранкович не се включва в него. Армията пресича Дунав в района на Оршова и започва да се придвижват надолу по реката, опустошавайки съседните области. Не среща особена съпротива, с изключение на Никопол и Търново, където съюзниците са отблъснати и понасят значителни загуби. Към тях се присъединява влашка част от около 7 хиляди души, командвана от войводата Влад II Дракул. След като се отказват да пресекат Стара планина при Шипченския проход, унгарците се насочват към Варна и успешно превземат крепостите Шумен и Провадия.
Папски, венециански и бургундски кораби заемат Проливите, а кръстоносците напредват към Варна. Новините за унгарския поход предизвикват паника в Одрин и Мехмед взема мерки за укрепването на града. В същото време Мурад е извикан от Маниса, където се е оттеглил, и се връща, за да оглави армията.
Тъй като съюзническият флот е блокирал Проливите, Мурад и анадолската армия се прехвърлят на европейския бряг на 15 октомври през Босфора с помощта на генуезки кораби и засилен артилерийски обстрел от двата бряга. След като достига Одрин, Мурад оставя Мехмед начело на защитата на града, а самият той с основната армия се насочва към Несебър и оттам на север по черноморския бряг, за да пресрещне унгарската армия. В решителното сражение при Варна на 10 ноември османците успяват да надделеят, като в боя загива крал Владислав III, а унгарците са принудени да се оттеглят на запад.
 
Етикети:
 

Война и мир по български

Тодор Светослав Тертер е на българския престол от 1300 г. до 1322 г. С умната си и далновидна политика средновековният владетел успява да стабилизира разкъсваното от феодални размирици и външни заплахи царство.
Тодор Светослав е син на Георги I Тертер и Мария Тертер. Предполага се, че е роден в началото на 70-те години на тринайсети век. През 1279 г. с византийска помощ на трона в Търново се възкачва Иван Асен III. Главният му съперник - Георги Тертер, е привлечен за негов пръв помощник и му става зет. Тодор Светослав и майка му са изпратени в Никея като заложници. След бягството на Иван Асен III (1280 г.) Георги Тертер завзема престола. Той се отказва от натрапения му брак със сестрата на византийското протеже и прави опит да си върне първата съпруга и сина си. Към 1284-1285 г. Тодор Светослав е обявен от баща си за престолонаследник. Въпреки че е все още пленник, той е сгоден за дъщерята на тесалийския севастократор Йоан Ангел. По силата на българо-византийското споразумение от 1284 г. Георги Тертер I получава отново съпругата си, но Светослав остава заложник. Друго българско пратеничество, оглавено от патриарх Йоаким III, успява да уреди освобождаването на царския син. Договорен е брак между Тодор Светослав и дъщерята на великия стратопедарх Синадин, който впоследствие не се осъществява.
След връщането си в Търново Светослав е провъзгласен за съвладетел на баща си.
Скоро става отново заложник, този път при татарския хан Ногай, тъй като Георги I Тертер се признава за васал на Златната орда. В татарски плен царският син прекарва около 15 години. След като баща му губи трона, Светослав изпада в крайна бедност. Съпругата на Ногай Ефросина урежда брак между него и внучката на богатия търговец Пандолеон. Женитбата не носи престиж на Светослав, но подобрява материалното му положение.
След смъртта на Ногай започва борба за върховенство в Златната орда между сина му Чака и претендента Токтай. Чака губи и заедно със жена си (дъщеря на Георги I Тертер) и Тодор Светослав се отправя към България. Успява да завладее престола в Търновград, но скоро е свален чрез преврат от зет си Светослав, който се провъзгласява за цар на българите. Година е 1300.
Отношенията със Златната орда са уредени. България не само отново става независима държава, но има и териториални придобивки. В границите на държавата е включена Бесарабия до Маврокастро в устието на Днестър.
Наред с отстраняването на татарската заплаха от първостепенно значение за Тодор Светослав става ликвидирането на вътрешната опозиция. Противник на младия цар е търновският патриарх Йоаким III. Срещу патриарха са повдигнати обвинения, че подпомага татарите. Царят заповядва да го хвърлят от крепостната стена.
През 1301-ва император Андроник II Палеолог организира започва поход срещу Тодор Светослав. Начело на византийската войска е Михаил, син на Константин Асен. Въпреки твърденията на византийските хронисти, че императорът бил помолен за намеса от страна на търновската аристокрация, претендентът за трона не среща никаква подкрепа в България. Армията му се разпада, а Михаил е изоставен от привържениците си.
Втори опит за провокиране на гражданска война Андроник II прави чрез севастократор Радослав, брат на Смилец. Подкрепен от гръцки войски, Радослав се отправя срещу Крънското деспотство. Родовото владение на Смилецовия род сега е под властта на чичото на Тодор Светослав, Елтимир. Той разгромява войската на севастократора и го пленява заедно с 13 византийски военачалници, които предава на царя. Самият Радослав е ослепен и хвърлен в тъмница. Тодор Светослав разменя военнопленниците срещу баща си, който все още е в гръцки плен. След успешното връщане на Георги Тертер I в България Светослав му поверява управлението на един град.
През 1304 г. Тодор Светослав преминава в контранастъпление. След успешни военни действия под негова власт преминават редица градове в Източна Стара планина. Царят завзема и много черноморски градове: Ктения, Русокастро, Месемврия, Созопол, Анхиало, Агатопол. В отговор Михаил IX Палеолог и военачалникът Михаил Глава Тархонт струпват войски в околностите на Виза. Двете армии се срещат край Бургас, на река Скафида. След първоначален сблъсък българската войска отстъпва, а византийците, командвани от Войсил, брат на Смилец и Радослав, се впускат в преследване, но мостът над реката рухва под тях. Това води до обрат в битката и Черноморието е в ръцете на българския цар. След победата Светослав се насочва към Одрин.
През август същата година Михаил IX Палеолог предприема нападение в земите около Сливен и ги подлага на опустошение. Императорът възстановява властта си по Черноморието, но за кратко. През есента Тодор Светослав отново го завзема. При превземането на Созопол е пленен цариградският патриарх Йоан ХІІ Козма.
През 1305 г. византийската дипломация успява да разстрои съюза между царя и крънския деспот Алдимир. Научавайки за измяната на чичо си, Тодор Светослав предприема изненадващо нападение над Крънското деспотство, което преминава под пряката му власт.
През следващата 1306 година 16 хиляди алани, недоволни от византийския император, се обръщат към Тодор Светослав с молба да им даде убежище в България. Царят се съгласява и изпраща отряд от 1000 души, за да подпомогнат бягството им. При опита да преминат на българска територия аланите са нападнати от каталаните и разгромени.
Отчитайки боеспособността на каталунските наемници и конфликта им с византийските власти, царят започва преговори с предводителя им Беренгар дьо Рокафорт, предлагайки му да премине на българска страна. Светослав му обещава женитба със сестра си, вдовицата на Чака, но без успех.
Към края на 1306 г. царят започва мирни преговори с Византия. Андроник II умишлено бави решението си. Тодор Светослав изпраща две галери със зърно в гладуващия Константинопол и с това печели симпатиите на населението му, което оказва известен натиск върху императора да приеме мирните предложения. През 1307 г. е подписан договор между България и Византия, скрепен с брак на Тодор Светослав с дъщерята на Михаил IX Палеолог. Споразумението узаконява териториалните придобивки на царя от 1304-1305 г.
През останалата част от управлението си Тодор Светослав се стреми да поддържа мир със съседите си. Традиционно добрите отношения със Венецианската република са запазени, за което се съди по споменаването на цар Тодор Светослав в списъка на приятелски настроените към Венеция владетели. През 1315-1316 г. е отбелязан конфликт между генуезката колония в Кафа и Българското царство по повод нарушаване правата на генуезците от българските власти. След като царят протака преговорите, генуезките власти забраняват на своите поданици да търгуват с българските пристанища и им позволяват да нападат и ограбват българи. На следващата година търговските отношения са възстановени.
Към 1310-1311 г. на държавно посещение в Търново пристига сръбският крал Стефан Милутин. Влошените заради прогонването на сестрата на Тодор Светослав (Анна Българска) от сръбския престол през 1299 г. българо-сръбски отношения са подобрени.
В последните години на своето управление Тодор Светослав активизира политиката си спрямо Византия. Повод за това е конфликтът между Андроник II Палеолог и внука му Андроник III Палеолог, възникнал след смъртта на Михаил IX през 1320 г. Българският цар изпраща на Андроник III отряд от 300 тежко въоръжени конници, предвождани от военачалника Мартин. Младият император отказва помощта, подозирайки, че истинските намерения на царя са да го плени. Същевременно на два пъти татарски дружини извършват грабежи в земите на империята, минавайки необезпокоявано през България.
Тодор Светослав Тертер умира през 1322 г. от естествена смърт и е наследен от своя син, Георги II Тертер.

 
Още за владетеля - на www.desant.net
Етикети:
 

Личност реална и легендарна

Възпят в прочутата народна песен, Дельо Войвода е живял в края на седемнайсети и началото на осемнайсети век.
Роден е в Беловидово (днешен Златоград). Действа с чета в Централни Родопи. Най-известен е с дейността си против насилственото ислямизиране на родопските българи. През 1720 година е начело на обединените хайдушки дружини, които нападат село Райково (днес квартал на Смолян), за да отмъстят за убийството на 200 райковчани, отказали да приемат исляма.
Дельо хайдутин е споменат в "Исторически бележник", документ от XVIII в. със спорна автентичност.
Според преданието "Деля го куршум не фата, Деля го сабя не сече".
Убиват го обаче с куршум, отлят от откраднато от самия него сребро, разказва легендата.
Според нея турците откраднали от Дельо сребърна пара, от която направили куршум и го простреляли от засада.
По време не султанска амнистия войводата отишъл при една скала, където обичал да седи от детските си години, въпреки че любимата му Гюлсюме го предупредила за клопката.
Пронизали го от десния бряг на Голяма река. Там днес има паметна плоча.
Според друга легенда възрастна жена, заставена от враговете на Дельо, измолила от него сребърна пара, от която излели куршум. Устроили му засада, при която вторият изстрел се оказал смъртоносен.
Скалата, на която е убит, е известна като Дельовия камък. Казват, че всеки петък камъкът се покрива с кървава роса.
История за смелостта на войводата пък описва как Кюрт ага, като владеел планините на север от Ксанти, видял Дельо какъв е юнак и го повикал да му стане баш гавазин и да командва военната му дружина.
Когато войводата отишъл при него, онзи поискал да го изпита дали е толкова сръчен и силен, колкото го хвалят. Довели му едно магаре, което пасяло наоколо. Кюрт ага му рекъл: "Я сега да видим как с един удар на сабята ще му отсечеш главата."
Войводата замахнал, но магарето останало да си стои неподвижно. Всички наоколо се разсмели. Дельо ги изгледал, засукал мустака си и с крак бутнал хълбока на добичето. Двете половини на магарето се разделили - той го бил разсякъл през гърба и корема.
Евтим Ушев, краевед и изследовател, пази снимка на стена от къща, която се смята, че е била на самия хайдутин. Тя обаче е срутена преди години.
Легендарният Дельо Войвода е тачен не само заради героизма си, но и заради трагичната си любов.
Дельо се влюбва в българомохамеданката Гюлсюме. Турците я измъчват, за да го предаде, но тя остава вярна на любовта си към него, въпреки че не е възможно да бъдат заедно.
Дельо Хайдутин е възпят в около 30, най-известна е литналата в космоса песен на Валя Балканска.

 

Владетел на обречена земя

Българският цар Йоан Владислав е на престола от август или септември 1015 г. до февруари 1018 г. Управлението му е белязано от съдбовни събития.
Рождената дата на Йоан Владислав не е известна, предполага се, че е роден около 977 г.
Син на Арон и племенник на Самуил, Йоан Владислав е единственият оцелял след нареждането на Самуил да бъде избито Ароновото семейство. Спасен е от братовчед си Гавраил Радомир. По внушение на византийския император Василий II се стреми да отстрани от престола Самуиловите наследници. През август 1015 година става цар, след като убива Гавраил Радомир по време на лов. Според друго сведение убива и жената на Гавраил Радомир и ослепява сина му.
Опитва се да спре с всякакви средства византийското нашествие и през есента на 1015 г., след превземането на Охрид от византийците, избира Битоля за главен град. По нареждане на Йоан Владислав е изсечен Битолският надпис (на снимката), в който той се нарича "българин по род" и "самодържец български".
Предприема поход, за да върне Драч в пределите на България, обединява силите си с Кракра Пернишки за поход в Североизточна България, но идеята пропада заради неуспешен опит да привлече печенегите като съюзници (1017). През есента на 1017 г. Йоан Владислав търпи поражение от Василий II в битката при Сетина. През февруари следващата година обсажда крепостта Драч, където е убит в бой с византийците. Други сведения твърдят, че загива от оръжието на заговорници.
Скоро след смъртта на Йоан Владислав България пада окончателно под византийска власт.
Йоан Владислав има шестима синове и шест дъщери.
Историците не са единодушни в оценките си за периода на неговото управление.

Етикети:
 
Страница 1 от 8

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google