История Възраждане и Освобождение "В своя патриотизъм той отиваше в крайност"

balgari.bg

"В своя патриотизъм той отиваше в крайност"

Войводата с трагична съдба Васил Чекаларов - Равашол, е роден през 1874 година в костурското село Смърдеш (днес в Гърция).
Учи в гръцко основно училище, но по негово настояване баща му го прехвърля в българско школо. Завършва четвърто отделение, като през летата работи с баща си по строежи в Гърция.
През 1893 година за кратко е в Корчанския затвор, но през 1894 година избягва и се установява в България. Работи като обущар, каменоделец и зидар, а при престоя си в Шумен завършва вечерна гимназия.
Близък приятел е с Борис Сарафов. Изпратен е от него през 1900 година да подпомага революционната дейност на ВМОРО, като заедно с Лазар Киселинчев създава канали за закупуване на оръжие от Гърция.
През 1901 година Васил Чекаларов се установява в София, където става председател на Костурското благотворително дружество. След разкритията на Иванчовата афера е изпратен от Битолския окръжен революционен комитет да подпомогне дейността на Пандо Кляшев и Лазар Москов в Костурския революционен район.
През август 1902-ра костурските чети начело с Васил Чекаларов се сражават с Коте Христов при село Ощима. До началото на септември Васил Чекаларов и ръководното тяло възпират полковник Анастас Янков и Коте Христов да вдигнат преждевременно въстание в Костурския район. За зимата Чекаларов разквартирува четниците си по селата в района, а сам той организира бомболеярна в родното си Смърдеш.
На 20 март 1903-та четата му се среща с четата на Борис Сарафов в Черешница, а селото преминава към екзархията. На 28 март са обсадени от турски аскер в Смърдеш, но с подкрепата на селски чети от района се измъкват от засадите. В средата на април пристигат в Смилево, Битолско, за предстоящия конгрес. На него Васил Чекаларов и Пандо Кляшев представляват Костурския революционен район.
Следват сражения при Златари, Ресенско, и Дъмбени, родното село на войводата е опожарено.
На 20 юли 1903-та Илинденско-Преображенското въстание избухва и в Костурско. Участват около 2000 въстаници.
След много сражения на 27 август се взима решение за изтегляне на четите от Костурско, за да се запази мирното население от 15-хилядния аскер в района. В разгара на въстанието Чекаларов е инициатор на съставянето на мемоар от името на костурските ръководители за турските зверства в Костурско. На 30 август документът е връчен на чуждестранните дипломати в Битоля.
Васил Чекаларов оглавява отряд от 450 души, който води сражение на 29 август в Апоскеп и близо до Костур. В село Нестрам на 1 септември наказват провинилите се и предателите и разбиват малка турска военна част. Сражават се в в албанската област Колония. Когато се връщат в разореното Костурско, четите се разпускат. Васил Чекаларов, заедно със сестра си Зоя, Пандо Кляшев и Лазар Киселинчев, тайно преминават границата с Гърция и оттам с параход се прибират в България.
В началото на 1904 година Васил Чекаларов заминава на лечение в Женева. На 14 март Чекаларов, Борис Сарафов и други създават Временен комитет, целящ да замени Задграничното представителство на ВМОРО, но през 1905 година комитетът се саморазпуска.
В София Чекаларов построява къща с помощта на архитекта Георги Киселинчев на столичната улица "Шипка", срещу Военната академия. Живее бедно. Жени се за Олга, двамата имат дъщеря Екатерина. Участва като делегат на Кюстендилския конгрес на ВМОРО през 1908 година.
При избухването на Балканската война през 1912 година Чекаларов е определен за командир на партизанска чета № 4, част от Костурската съединена чета, заедно с чета № 5 на Иван Попов и чета № 6 на Христо Силянов, които са част от Македоно-одринското опълчение. След началото на военните действия четата се насочва през Леринско за Костурско.
В края на 20 октомври сборната чета освобождава Невеска, Прекопана и Загоричани и обезоръжава околните турски села и помашкото Жервени. След това освобождава селата Апоскеп, Дъмбени, Габреш и Косинец. След разгрома на Пета гръцка дивизия при село Баница сборната чета на Васил Чекаларов води ариергардни сражения с турската войска и осигурява изтеглянето на гръцките части. На 29 октомври четата подпомага гръцките войски при превземането на Кайляри, а на 8 ноември разбива и пленява 600 турски войници при Писодер и Желево. Ден по-късно пленяват още 100 турски войници при Капещица, а на 13 ноември обединените чети влизат в Костур, където тържествено ги посрещат членовете на българската община начело с архерейския наместник Панарет.
Официално Костурската чета е разформирована на 20 декември 1912 година. Васил Чекаларов, подобно на много други македонски дейци, смята, че Македоно-одринското опълчение е трябвало да бъде изпратено на фронта в Македония, а не в Тракия, за да не се позволява на съюзниците гърци и сърби да окупират населени с българи земи.
По времена Междусъюзническата война Васил Чекаларов и Иван Попов повторно организират голяма чета, която да проникне в тила на гръцката армия.
На 19 юни Гевгели попада отново в гръцки ръце и по-голямата част от четата се изтегля. Васил Чекаларов, Иван Попов, Никола Кузинчев, Христо Цветков и Пандо Сидов продължават към Костурско. На 2-3 юли попадат в засада при дефилето Дармани, Воденско, от която Васил Чекаларов измъква четата с хитрост - престорва се на гръцки офицер, преследващ четата на Чекаларов, и преминава поста. На 4 юли в Чеган четата е издадена, а Чекаларов е ранен в областта над сърцето. Четата се разделя надве, бойците на Чекаларов са разпръснати, а той отново е ранен разпръсната. Въпреки това достигат планината Вич на 8 юли. На следващия ден в ново сражение войводата получава тежки рани, обкръжен е и е обезглавен.
Датата е 9 юли 1913-а.
Отрязаната му глава е отнесена от войниците в Лерин и набучена на кол, е разнасяна из улиците.
Сръбски офицер не позволява гаврата да продължи и протестира пред гърците. Те я предават на епитропа от българската църква "Св. Панталеймон", който я погребва в гробищата. 26 от четниците на Чекаларов са осъдени в Солун от военен трибунал.
Съвременници описват войводата така: "Неговата хубост и приятна външност, както и стройността и напетостта му, а също и увлекателния му разговор го правеха не по-малко симпатичен, отколкото миналото му на голем революционер и войвода от Югозападна Македония. Всекиму от нас, тогавашните чиновници в Кукуш, както и на военните в тоя град, той правеше впечатление на голем български патриот, имащ пред вид общите интереси на целокупния български народ. В своя патриотизъм той отиваше в крайност."

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google