История Възраждане и Освобождение "Аз съм посветил себе си на отечеството си"

balgari.bg

"Аз съм посветил себе си на отечеството си"

Васил Левски

Годината е 1837-а.
На 18 юли в Карлово в семейството на Иван Кунчев и Гина Караиванова се ражда син. Наричат го Васил.
В паметта на народа ни - докато има българи на този свят - Васил Иванов Кунчев ще остане като Левски.
Първоначално младият Васил учи във взаимното училище в родния си град. От 1855 г. е послушник при вуйчо си Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Две години прекарва в класно училище в Стара Загора, после една година се подготвя за свещеник в свещеническо училище в същия град.

На 7 декември 1858 г. е постриган за монах и под името Игнатий постъпва в сопотския манастир "Свети Спас". Следващата година е ръкоположен за йеродякон.
Но в началото на 60-те години на XIX век революционната идея измества в сърцето на Дякона християнското смирение.
На 3 март 1862 г. той заминава за Белград и взема участие в Първата българска легия под командването на Георги Сава Раковски. Тук получава прозвището Левски, защото, както гласи преданието, по време на военно учение показва изключителни физически качества, прави "лъвски" скок.
Левски вече е прегърнал идеята на Раковски да се организират чети, които да влязат в България и да вдигнат народа на въстание. Затова след разформироването на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода.
През 1863 г. е за кратко в Румъния, но се връща в България и на Великден 1864 г. пред най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си.
От 1864 до 1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а през 1867 г. - в Еникьой, в Северна Добруджа.
В душите на учениците си и техните родители пали искрата не само на познанието, но и на свободолюбието.
Покъсно през 1867 г. по предложение на Раковски Левски става знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Следват изпитания и разочарования по време на похода в Балкана. Когато четата преминава в Сърбия, Левски отново намира своето място при Г. С. Раковски - във Втората българска легия на Раковски.
Когато и мисията на Втората българска легия търпи провал, Левски осъзнава, че не това е правилният път към освобождението.
У него вече зрее идеята за "революция отвътре" - предварително подготвена и обезпечена.
В писмо до Панайот Хитов Левски загатва за тези свои идеи, като му съобщава, че е решил да направи нещо голямо в полза на отечеството. За това голямо нещо той изрича паметната фраза: "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си", превърнала се в емблема на самоотвержената му и безкористна личност.
През август 1868-а Левски отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на "Българското общество". По това време се запознава и с Ботев и заедно прекарват няколко тежки зимни месеца в една изоставена вятърна мелница край румънската столица.
Със средствата, предоставени от "Българското общество" и читалище "Братска любов", Левски заминава за Цариград, за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи.
В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Среща се и разговаря със свои познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че въстание може да бъде организирано бързо, Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се връща в Румъния.
На 1 май 1869 г. Апостола отново поема на път.
Сега носи със себе си революционна прокламация и пълномощно от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Левски изразява мнението на българската политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат на "Привременното правителство на Балкана".
По време на тази втора обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация. Първият комитет е основан в Плевен, следват го Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др.
Разбрал, че въстанието не може да бъде обявено толкова скоро, колкото е предполагал, левски се връща в Букурещ на 26 август 1869 г.
В края на същата година заедно с Любен Каравелов участва в създаването на БРЦК. Опитва се да убеди революционната емиграция, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността на страната.
Но емигрантите трудно се разделят с остарелите схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение отвън. Разочарован, през май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа.
До края на 1871 г. създава мрежа революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на България.
Левски разглежда БРЦК в България като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции.
Революционните комитети, създадени от Апостола, обединяват представители на всички социални групи в българското общество. Левски единствен от "четиримата големи" на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и бедни, и богати, и граждани, и селяни, и образовани, и неуки.
Комитетите събират средства, купуват оръжие, пропагандират революционната идея.
Към края на 1871 г. изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос.
Когато организационната работа се увеличава, БРЦК изпраща на Левски двама помощници - Димитър Общи и Ангел Кънчев.
През същата тази 1872 година Левски пише програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април - 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация, като създава окръжни комитети.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч).
Историята приписва на поп Кръстю предаването на Апостола.
Дали свещеникът наистина е издал революционера, не може да се счита за доказано. Повечето доводи са против тази теза. Поп Кръстю не бил запознат с плановете на Левски, турците също не са знаели кого арестуват, ако се съди по броя на заптиетата, които биват изпратени при Къкрина.
Безспорно е единствено, че Апостола е отведен в София, съден е и съдът го осъжда на смърт.
На 19 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.
Днес се спори и къде е гробът на великия българин.
За учените вероятно е важно дали тялото на "най-обикновения герой в нашата история", както го нарича Ефрем Каранфилов, е погребано в църквата "Света Петка" в столицата.
За българите обаче по-важно е да пазят спомена за един надскочил епохата си, душевно чист човек, чието дело е толкова голямо, че е съизмеримо с жалоните на световната история.

Книги за Васил Левски:

  • Велин Аргатски. Васил Левски - Апостол на свободата. "Витал". Велико Търново. 1997
  • Данаил Кацев-Бурски. Истината по предателството на Васил Левски. Бургас. 1991
  • Димитър Панчовски. Предателите на Васил Левски. "Литера Прима". София. 1996
  • Георги Ганчев. Васил Левски святият и чистият. ИК "Ган". София. 2007
  • Георги Туртуриков. Възкресението на Апостола 1846-1873, или кога всъщност е роден Васил Левски. ИК "Ваньо Недков". София. 2006
  • Здравко Даскалов. Осъден ли е Васил Левски. "Огледало". София. 2006
  • Иван Петев. По-важни моменти от живота и делото на йеродякон Игнатий - Васил Левски. "Св. Георги Победоносец". София. 1993
  • Иван Унджиев. Васил Левски. Издателство на БАН. София. 1993
  • Илия Еврев. Въпросът за залавянето на Апостола на свободата Васил Левски. "Аскони-издат". София. 2003
  • Крумка Шарова. Поп Кръстьо Никифоров и Васил Левски. Пътят на едно предателство. "Гутенберг". София. 2007
  • Маргарита Симеонова. Езикът на Васил Левски. Език и стил на документалното наследство от Васил Левски. "Труд". София. 2002
  • Мерсия Макдермот. Апостолът на свободата. Превод Иван Градинаров. 1970
  • Михаил Михайлов. Йеродякон Игнатий Васил Левски. ИК "Жажда". Сливен. 2001
  • Николай Панайотов. Арабаконашкият обир и обесването на Васил Левски - другата истина. "Алтос". Шумен. 1998
  • Николай Хайтов, Георги Тахов съставители. Исторически документи и свидетелства за гроба на Васил Левски. София. 1992
  • Цветана Павловска. Васил Левски и Вътрешната революционна организация. "Св. Георги Победоносец". София. 1993
  • Цветана Павловска. Васил Левски - начело на Българския революционен централен комитет в Българско. "ГорексПрес". София. 2001

Източник: http://bg.wikipedia.org

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google