История

balgari.bg

Пехотинската слава

Никола Бакърджиев е роден на 8 октомври 1881 г. в Търново. Завършва Военното училище в София като първенец на 22-ри випуск през 1901 година, зачислен e в 5-и артилерийски полк в Шумен.
От 1903 до 1907 година Бакърджиев учи в Торинската генералщабна академия и завършва с отличие. През 1904 г. е повишен в чин поручик. През 1907 г. е прекомандирован към Щаба на армията. Последователно е назначен за старши адютант на 1-ва бригада на 7-а пехотна Рилска дивизия (1908), на 15 октомври 1908 г. е повишен в чин капитан, след което е помощник-началник на секция "Военни съобщения" в Щаба на армията (1909). Същата година е на стаж във 2-ри конен полк.
Командва батарея в 5-и артилерийски полк, а по-късно става преподавател във Военното училище и началник на строева секция при организационно-строевото отделение.
По време на Балканската война Никола Бакърджиев е помощник-началник на оперативната секция при Щаба на действащата армия (до март 1914 г.). През 1913 година е включен в делегацията за определяне на сръбско-българската граница. На 5 август 1914-а е произведен в чин майор.
По време на Първата световна война e началник на Оперативната секция в Щаба на действащата армия. От март 1916 г. е командир на дружина в 1-ви пехотен Софийски полк, с който участва във войната с Румъния и овладяването на Тутраканската крепост.
От декември 1917 г. е изпълняващ длъжността началник на Оперативното отделение при Щаба на действащата армия.
През април следващата година е командирован в Германия на Западния фронт.
На 1 ноември 1919 година Никола Бакърджиев е повишен в чин полковник, а на 25 ноември е назначен за преподавател във Военната академия и временен началник на Военноисторическата секция при Щаба на армията.
През 20-те години на двайсети век Бакърджиев командва 3-ти пехотен Бдински полк, 7-и пехотен Преславски полк, 9-и пехотен Пловдивски полк.
От 11 август 1922 година е председател на Военноисторическата комисия към Щаба на армията. В периода 1923-1926 г. е началник на Втора военна област в Пловдив.
На 6 май 1926 г. Никола Бакърджиев е произведен в чин генерал-майор. До началото на 1929 г. заема длъжността началник на Щаба на войската. На 11 януари 1929-а става министър на войната във второто и третото правителство на Андрей Ляпчев, но подава оставка и от 31 януари 1931 г. отново заема длъжността началник на Щаба на войската. В навечерието на Деветнайсетомайския преврат през 1934-та подава оставка в знак на протест срещу назначаването на председателя на Военния съюз Атанас Ватев за военен министър.
На 15 май 1930-а Бакърджиев е произведен в чин генерал-лейтенант, а на 16 май 1934-та - в чин генерал от пехотата и уволнен от армията. Сътрудничи на Военноисторическата комисия при Генералния щаб. През 1943 г. е поканен за министър на войната, но отказва.
Генерал от пехотата Никола Бакърджиев е носител на Орден "За храброст" III-та степен, 2-ри клас, IV-та степен 1-ви и 2-ри клас, Орден "Св. Александър" V-та степен с мечове, II-ра степен без мечове, Орден "За военна заслуга" V-та степен на военна лента и същия орден I-ва степен на обикновена лента, удостоен е с германския орден "Железен кръст" I и II степен и с турския "Железен полумесец".
Умира на 21 март 1954 г. в София.

 

Война и мир по български

Тодор Светослав Тертер е на българския престол от 1300 г. до 1322 г. С умната си и далновидна политика средновековният владетел успява да стабилизира разкъсваното от феодални размирици и външни заплахи царство.
Тодор Светослав е син на Георги I Тертер и Мария Тертер. Предполага се, че е роден в началото на 70-те години на тринайсети век. През 1279 г. с византийска помощ на трона в Търново се възкачва Иван Асен III. Главният му съперник - Георги Тертер, е привлечен за негов пръв помощник и му става зет. Тодор Светослав и майка му са изпратени в Никея като заложници. След бягството на Иван Асен III (1280 г.) Георги Тертер завзема престола. Той се отказва от натрапения му брак със сестрата на византийското протеже и прави опит да си върне първата съпруга и сина си. Към 1284-1285 г. Тодор Светослав е обявен от баща си за престолонаследник. Въпреки че е все още пленник, той е сгоден за дъщерята на тесалийския севастократор Йоан Ангел. По силата на българо-византийското споразумение от 1284 г. Георги Тертер I получава отново съпругата си, но Светослав остава заложник. Друго българско пратеничество, оглавено от патриарх Йоаким III, успява да уреди освобождаването на царския син. Договорен е брак между Тодор Светослав и дъщерята на великия стратопедарх Синадин, който впоследствие не се осъществява.
След връщането си в Търново Светослав е провъзгласен за съвладетел на баща си.
Скоро става отново заложник, този път при татарския хан Ногай, тъй като Георги I Тертер се признава за васал на Златната орда. В татарски плен царският син прекарва около 15 години. След като баща му губи трона, Светослав изпада в крайна бедност. Съпругата на Ногай Ефросина урежда брак между него и внучката на богатия търговец Пандолеон. Женитбата не носи престиж на Светослав, но подобрява материалното му положение.
След смъртта на Ногай започва борба за върховенство в Златната орда между сина му Чака и претендента Токтай. Чака губи и заедно със жена си (дъщеря на Георги I Тертер) и Тодор Светослав се отправя към България. Успява да завладее престола в Търновград, но скоро е свален чрез преврат от зет си Светослав, който се провъзгласява за цар на българите. Година е 1300.
Отношенията със Златната орда са уредени. България не само отново става независима държава, но има и териториални придобивки. В границите на държавата е включена Бесарабия до Маврокастро в устието на Днестър.
Наред с отстраняването на татарската заплаха от първостепенно значение за Тодор Светослав става ликвидирането на вътрешната опозиция. Противник на младия цар е търновският патриарх Йоаким III. Срещу патриарха са повдигнати обвинения, че подпомага татарите. Царят заповядва да го хвърлят от крепостната стена.
През 1301-ва император Андроник II Палеолог организира започва поход срещу Тодор Светослав. Начело на византийската войска е Михаил, син на Константин Асен. Въпреки твърденията на византийските хронисти, че императорът бил помолен за намеса от страна на търновската аристокрация, претендентът за трона не среща никаква подкрепа в България. Армията му се разпада, а Михаил е изоставен от привържениците си.
Втори опит за провокиране на гражданска война Андроник II прави чрез севастократор Радослав, брат на Смилец. Подкрепен от гръцки войски, Радослав се отправя срещу Крънското деспотство. Родовото владение на Смилецовия род сега е под властта на чичото на Тодор Светослав, Елтимир. Той разгромява войската на севастократора и го пленява заедно с 13 византийски военачалници, които предава на царя. Самият Радослав е ослепен и хвърлен в тъмница. Тодор Светослав разменя военнопленниците срещу баща си, който все още е в гръцки плен. След успешното връщане на Георги Тертер I в България Светослав му поверява управлението на един град.
През 1304 г. Тодор Светослав преминава в контранастъпление. След успешни военни действия под негова власт преминават редица градове в Източна Стара планина. Царят завзема и много черноморски градове: Ктения, Русокастро, Месемврия, Созопол, Анхиало, Агатопол. В отговор Михаил IX Палеолог и военачалникът Михаил Глава Тархонт струпват войски в околностите на Виза. Двете армии се срещат край Бургас, на река Скафида. След първоначален сблъсък българската войска отстъпва, а византийците, командвани от Войсил, брат на Смилец и Радослав, се впускат в преследване, но мостът над реката рухва под тях. Това води до обрат в битката и Черноморието е в ръцете на българския цар. След победата Светослав се насочва към Одрин.
През август същата година Михаил IX Палеолог предприема нападение в земите около Сливен и ги подлага на опустошение. Императорът възстановява властта си по Черноморието, но за кратко. През есента Тодор Светослав отново го завзема. При превземането на Созопол е пленен цариградският патриарх Йоан ХІІ Козма.
През 1305 г. византийската дипломация успява да разстрои съюза между царя и крънския деспот Алдимир. Научавайки за измяната на чичо си, Тодор Светослав предприема изненадващо нападение над Крънското деспотство, което преминава под пряката му власт.
През следващата 1306 година 16 хиляди алани, недоволни от византийския император, се обръщат към Тодор Светослав с молба да им даде убежище в България. Царят се съгласява и изпраща отряд от 1000 души, за да подпомогнат бягството им. При опита да преминат на българска територия аланите са нападнати от каталаните и разгромени.
Отчитайки боеспособността на каталунските наемници и конфликта им с византийските власти, царят започва преговори с предводителя им Беренгар дьо Рокафорт, предлагайки му да премине на българска страна. Светослав му обещава женитба със сестра си, вдовицата на Чака, но без успех.
Към края на 1306 г. царят започва мирни преговори с Византия. Андроник II умишлено бави решението си. Тодор Светослав изпраща две галери със зърно в гладуващия Константинопол и с това печели симпатиите на населението му, което оказва известен натиск върху императора да приеме мирните предложения. През 1307 г. е подписан договор между България и Византия, скрепен с брак на Тодор Светослав с дъщерята на Михаил IX Палеолог. Споразумението узаконява териториалните придобивки на царя от 1304-1305 г.
През останалата част от управлението си Тодор Светослав се стреми да поддържа мир със съседите си. Традиционно добрите отношения със Венецианската република са запазени, за което се съди по споменаването на цар Тодор Светослав в списъка на приятелски настроените към Венеция владетели. През 1315-1316 г. е отбелязан конфликт между генуезката колония в Кафа и Българското царство по повод нарушаване правата на генуезците от българските власти. След като царят протака преговорите, генуезките власти забраняват на своите поданици да търгуват с българските пристанища и им позволяват да нападат и ограбват българи. На следващата година търговските отношения са възстановени.
Към 1310-1311 г. на държавно посещение в Търново пристига сръбският крал Стефан Милутин. Влошените заради прогонването на сестрата на Тодор Светослав (Анна Българска) от сръбския престол през 1299 г. българо-сръбски отношения са подобрени.
В последните години на своето управление Тодор Светослав активизира политиката си спрямо Византия. Повод за това е конфликтът между Андроник II Палеолог и внука му Андроник III Палеолог, възникнал след смъртта на Михаил IX през 1320 г. Българският цар изпраща на Андроник III отряд от 300 тежко въоръжени конници, предвождани от военачалника Мартин. Младият император отказва помощта, подозирайки, че истинските намерения на царя са да го плени. Същевременно на два пъти татарски дружини извършват грабежи в земите на империята, минавайки необезпокоявано през България.
Тодор Светослав Тертер умира през 1322 г. от естествена смърт и е наследен от своя син, Георги II Тертер.

 
Още за владетеля - на www.desant.net
Етикети:
 

Асът с много имена

В Русия го познават като Волкан Семьонович Горанов, в Испания - като Халил Екрем. Той е българският военачалник, асът Захари Захариев, роден на 4 февруари 1904-та в село Басарбово в семейството на учител.
Наричан е първостроител на съвременната българска авиация - военна, гражданска, спортна. Има големи заслуги за развитието на авиационната наука и летателното дело в България.
Захариев завършва гимназия в Разград през 1923-та. Още ученик, влиза в Работническия младежки съюз.
Постъпва на наборна служба в армията, приет е в авиационното училище в Божурище. След завършване на обучението си (1927-а) продължава службата в авиационни части. През 1931 г. е арестуван и е даден под съд като организатор на първомайска стачка. Уволнен е от армията и преминава в нелегалност.
През ноември същата година Захари Захариев имигрира в СССР. Там остава до 1944 г. Изпратен е за летец инструктор в Тамбовското авиационно училище на Гражданския въздушен флот. В съветската авиация после заема и длъжностите командир на звено, командир на авиоотряд, командир на ескадрила, началник на Тамбовското авиационно училище.
През лятото на 1936 г. още с първата група съветски доброволци нашият ас заминава като интербригадист за Испания. Издадени са му лични документи на името на турчина Халил Екрем - защото владеел перфектно турски. Воюва в състава на 1-ва интернационална авиационна бомбардировъчна ескадрила от ВВС на републиканска Испания, лети като пилот на бомбардировач "Потез 54".
Захариев е първият чужд гражданин, носител на отличието "Герой на Съветския съюз".
Два мандата е депутат във Върховния съвет на СССР. Става началник на Управление "Бойна подготовка" на Гражданския въздушен флот през 1939 г.
По време на Великата отечествена война е началник на Управление "Учебни заведения" на ГВФ. Сред неговите възпитаници има 27 герои на СССР, 16 герои на социалистическия труд, 18 заслужили летци.
През есента на 1944 г. Захари Захариев се завръща в България. Той е сред организаторите и ръководителите на новите военновъздушни сили. Бил е заместник-командващ Народните въздушни войски (1945-1947), командващ ВВС (1947-1955), командващ ПВО и ВВС (1957-1959), заместник-министър на народната отбрана (1954-1956).
През периода 1959-1965 г. е военен, военновъздушен и военноморски аташе в СССР.
Генерал-полковник Захариев преминава в резерва през 1973 г.
Автор е на десетки публикации в печата. Мемоарист, издал книгите "Вярност", "Доверие", "Върнете се", "Образите, които са в мене", "Доблест". Умира на 25 април 1987-а.


Още за летеца разказва www.desant.net
Етикети:
 

Основателя

Не знаем кога е роден основателят на България, третият син на Кубрат - Аспарух от рода Дуло.
Именника на българските ханове се казва, че е живял 61 години, известно е, че е починал пре0 700 г., тоест трябва да е роден около 639-а.
Заради постоянната заплаха от хазарски атаки от изток към 671 г. Аспарух се преселва при устието на Дунав. Търси съюз с византийците пак поради тази заплаха. Последвалото преминаване на Дунав на неголяма група прабългари - около 10 хиляди души, водени от Аспарух, става със съгласието на Византия, която определя място за поселението в зоната около устието на реката, като възлага на прабългарите охранителни функции.
Възползвайки се от критичното положение на Империята през този период, Аспарух постепенно започва да разширява владенията си в Малка Скития. Така той по-късно достига до най-тясното място между Дунав и Черно море. Обезпокоен от възможността дунавските славяни да бъдат включени в нов племенен съюз, император Константин IV Погонат предприема поход срещу прабългарите през 680 г.
Византийските хронисти разказват за неколкократни грабителски походи на прабългарите в пределите на Византия, но ангажираността на империята на юг не й позволява нищо освен отбранителни действия. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин IV да насочи вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха.
През пролетта на 680 г. преди решаващата битка при Онгъла византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав. Узнавайки числеността на многобройния противник, прабългарската войска се оттегля в укрепление на остров Певки. Започва обсада, но отпътуването на императора към Месемврия за лечение понижава бойния дух на византийците. Разнася се слух, че Константин бяга. Армията започва отстъпление. Воините на Аспарух атакуват два пъти по-многобройната византийска войска и й нанасят поражение.
След отстъплението на византийците на практика по-голямата част от Мизия остава извън контрола на империята. Като склюва племенен съюз със седемте славянски племена, Аспарух отново се укрепява в Малка Скития. Започва поетапно на напада близките византийски области на юг от Стара планина. Византия е принудена да поиска мир и през пролетта на 681 г. в Константинопол е сключен договор. С него Византия отстъпва на България областта Мизия до р. Искър, но без град Одесос и крайбрежието му. Това всъщност е формално, тъй като византийска власт над тези земи фактически липсва. България се съгласява да преустанови набезите отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни. След като сключва мир с Константин IV Погонат, Аспарух не тревожи Византия до 686 г., когато Погонат умира.
Източниците свидетелстват за едно по-значително навлизане на българите на юг през 688 г., когато те нападат византийските войски при устието на р. Марица. След сражението категоричен победител няма, но Византия успява да пресели значителни славянски маси в Мала Азия, каквато е една от целите й.
На северозапад Аспарух успява да реши проблема с аварите, на североизток, където си оспорва земи с хазарите, отстоява границата по р. Днепър.
Някои изследователи считат, че именно край голямата река е лобното място на основателя на българската държава.

 

Аптекар завещава средства за образование

Големият дарител Петър Трумбев е роден на 3 декември 1876 година в Търново. Семейството му е заможно.
Завършва гимназия в родния си град и постъпва в аптеката на вуйчо си да учи занаята.
След като завършва фармация в Загребския университет, Трумбев работи една година като управител на аптека в Търново и в София, а през 1900 г. открива собствена аптека в Пазарджик, където се утвърждава като уважаван и обичан гражданин. Оглавява местното читалище "Виделина", и дружество "Юнак", сражава се като доброволец в Балканските войни и Първата световна война, когато заболява тежко. Умира в Пазарджик на 22 октомври 1918 г.
В последните си дни Петър Трумбев завещава 30 хил. лв. за образуване на фонд за стипендии на бедни ученици. На 12 декември 1918 г. в изпълнение на волята на дарителя вдовицата му Мария Трумбева внася по сметката на Министерство на народната просвета сумата.
Стипендията от фонда се отпуска чрез конкурс между младежи, родени в Пазарджик и завършили пазарджишки гимназии.
Към януари 1942 г. капиталът на фонда нараства на 153 800 лв. с годишен приход от 8000 лв.
Фондът се закрива през 1948 г. с вливането на фонд "Завещатели и дарители" в държавния бюджет.

 
Страница 3 от 36

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google