История

balgari.bg

Идеологът на Заверата

Велчо Атанасов Джамджията е роден към 1778 г. в Търново в богато семейство.
Eдва 19-годишен, е принуден да напусне старата столица заради конфликт със сина на влиятелен турчин.
Озовава се в Букурещ, където остава една година, после заминава за Брашов и се заема с търговия. Три години по-късно Велчо Атанасов вече е в Будапеща, където основава търговска фирма.
След като връща в родното Търново, отваря голям магазин за търговия с различни стоки на едро и дребно, предимно със стъкло, откъдето произлила и прозвището му Джамджията. Наред с текстила, галантерията, стъклото и желязото той продава и книги.
През 1822 г. открива първото българско обществено килийно училище. По време на чумната епидемия през 1833 г. предоставя свои дюкяни и складове за болници.
Покрай събитията около Руско-турската война от 1828-1829 г. Велчо Атанасов стига до идеята, че един широк бунт в България може да доведе до освобождението й.
Мястото му в обществения живот като търговец на едро в старата българска столица и този район на България му дават увереност и самочувствие да поеме инициативата и да оглави заговор срещу турската власт.
Подготовката за съзаклятието започва през 1834 г. Най-близките му помощници и съмишленици са майстор Никола Гайтанджията от Търново, майстор Димитър Софиянлията, хаджи Юрдан Брадата от Елена, майстор Иванаки Йонков-Кюркчи от Враца и отец Сергий, игумен на близкия до Търново Плаковски манастир, учителят Андон Никопит от Македония и др. В хода на въстаническото дело в редица селища били изградени съзаклятия, обединили много български патриоти от Арбанаси, Горна Оряховица, Трявна, Лясковец, Елена и др.
Вероятно по време на търговски пътувания до Силистра Велчо Джамджията се запознава с прочутия капитан Георги Мамарчев и споделя с него своите планове за бунт. Мамарчев изиграва важна роля в подготовката, включваща набавяне на оръжие и боеприпаси, шиене на униформи, калпаци и знамена, провеждане на военни учения.
Ударна сила на Заверата трябвало да станат двете хиляди работници на майстор Димитър Софиянлията, нает от турските власти да възстанови Варненската крепост, пострадала от военните действия през 1828-1829 г. Планирало се бунтовниците да блокират старопланинските проходи и да завземат Търново, като побият българското знаме на хълма Царевец и провъзгласят свободната българска държава начело с Велчо Атанасов като княз или кмет на града.
В самото навечерие на бунта обаче, в началото на април 1835 г., турските власти разкриват заговора. Предателството извършва еленският чорбаджия хаджи Йордан Кисьов. Георги Мамарчев, отец Сергий и даскал Андон Никопит са арестувани в Плаковския манастир, останалите - в Търново и Еленско.
Набързо свикан съд осъжда на смърт чрез обесване Велчо Атанасов Джамджията, Димитър Софиянлията, хаджи Юрдан Брадата, Иванаки Йонков Кюркчи и Никола Гайтанджията.
Те не издават никого, като така стасяват мнозина заговорници от смърт.
Обесени са в Търново на 4 април 1835 г. Днес на паметното мусто се издига монумент.

На снимката: Пано, изобразавящо Заверата, в старата столица

Етикети:
 

"Жълт дявол" се бие при Плевен

Първият самурай, стъпил на българска земя - Сейго Ямадзава, се сражава край Плевен по време на Руско-турската освободителна война.
Роден е през първата половина на XIX век в префектура Кагошима. Има благородическо потекло, самурайският код на честта е бушидо, е негово верую. Бил прочут със своята храброст, твърд характер и... увлечение по алкохола.
Сейго Ямадзава участва в една от най-значимите битки в новата история на Япония - между войските на феодалния владетел на Чошу и армиите на японския Шогунат. Вследствие на проявите си в боя Ямадзава е приет в императорската армия. Продължава да жъне военни успехи и се издига до чин майор, след което напуска родината, за да усъвършенства уменията си в САЩ и Франция.
През 1877 г. влиза в политиката като японски пратеник в руската императорска армия. Пристигането му съвпада с началото на Руско-турската освободителна война. Майор Ямадзава е пратен на фронта - разбира се, само като наблюдател. Той става свидетел на няколко сражения и е удивен от смелостта на руските войници, които проливат кръвта си по бойните полета на България.
Не след дълго заявява пред командващия руските войски, че иска да вземе участие в битките.
От страх за предстоящи скандали с Япония генерал Затов го кара да подпише следното писмо: 
"Желая от душа и сърце да участвам в третата атака на Плевенската крепост, в дивизията на белия генерал Скобелев." След подписването Ямадзава е назначен за командир на взвод и пратен на бойното поле. В деня на битката той се обръща към подчинените му войници с помощта на един френски преводач с думите: "Момчета, тъй като аз не говоря руски, а вие не знаете японски, по време на атаката няма да ви давам никакви заповеди. Следете ме и правете това, което аз правя. Имам едно-единствено изискване - бъдете бързи като светкавици. Разчитайте повече на своите щикове и приклади, отколкото на куршумите. Раниците и багажа си оставете тук, в окопите."
В боя японецът влиза облечен в традиционно самурайско облекло, а единственото му оръжие е катаната (самурайският меч). Така се хвърля в атаката на Плевенската крепост. Посича мнозина, повече хвърля в паника.
Врага си Сейго поразява благодарение на уменията си в стила на самурайската школа Оно-ха Итто-рю Кенджуцу. Основният принцип на тази школа е "Итто-соку-банто, банто-соку-итто" (Един меч е десет хиляди меча и десет хиляди меча са един). Повечето от катите завършват с отличителния удар кири-отоши, при който сеченето се извършва по централната линия на опонента по време на неговата атака, след което може да се приложи ново сечене или мушкане за окончателната победа. Кири-отоши е най-фундаменталната техника на този стил и усвояването й е едновременно смятано и за най-високо ниво на майсторство.
След войната Сейго Ямадзава е удостоен с почетен орден от руския император. После дълги години служи в Китай. При завръщането си в Страната на изгряващото слънце е награден и му е присъдена благородническата титла барон.
Сейго Ямадзава умира през 1897 г. от тежко белодробно заболяване.
 
Етикети:
 

Духовен съратник на братя Миладинови

Васил Чолаков - виден фолклорист, етнограф и издател, се ражда през 1828-а във възрожденско Панагюрище.
Първоначално образование получава в родния си град, после става ученик и послушник на Неофит Рилски в Рилския манастир (1838-1843). Завършва гръцко средно училище в Пловдив и Духовна семинария в Киев (1848-1855), следва в Духовната академия в Москва.
Събира и записва народни песни, обичаи и умотворения, една част от които предава на братя Миладинови, които те включват в сборника си "Български народни песни" от 1861 г.
През 1872 г. Васил Чолаков също издава "Български народен сборник" - делото му е значимо, колкото и делото на братя Миладинови.
През 1875-а Васил Чолаков приема монашество под името Константин в Рилската обител.
В родното Панагюрище се завъща веднага след Освобождението, работи като учител, един от инициаторите е за създаването на читалището в града. Сътрудничи на списанията "Български книжици" и "Читалище" и вестниците "България", "Българска пчела", "Македония", "Право" и други. Издава "Каталог на съхранените в Рилския манастир ръкописни книги" ("Български кжнижици", 1869, № 2). Открива преписи от съчинения на патриарх Евтимий Търновски, Пирдопския апостол (XIII-XIV в.).
Сред книжовното наследство на Чолаков са и "Описание на село Панагюрище" (1866), "Православний глас против протестантскийт прозелитизъм в България" (1869), "Наръчна книга за различието на протестантското учение от православието" (1870).
Умира на 26 октомври 1885 година.

Етикети:
 

Първият директор на първата гимназия

През първата половина на ХIХ в. в Панагюрище съществуват килийни училища при трите метоха на Рилския, Зографския  и Калугеровския манастир.
Роденият през 1817 г. във възрожденското градче Стойно Илиев Радулов е ученик в Зографския метох, а по-късно става пръв помощник на атонския таксидиот отец Харалампий, с когото предприема поклонническо пътуване до Халкидическия полуостров. В Зографската обител Радулов получава монашеското име Сава. Тук негов духовен водач е отец Нарцис (Иван Томев от Панагюрище), който през 1835 г. го отвежда на остров Халки и го записва  в едно от най-модерните за времето гръцки училища. По-късно Сава заминава за Смирна, където съществува многобройна българска колония. Верен негов приятел става Константин Фотинов, основател на първото българско списание "Любословие".
През 1840 г. двамата с Фотинов редактират и осъвременяват по-ранни преводи от гръцки на Новия завет и тяхната редакция е смятана за най-успешна десетилетия наред.
Година по-късно панагюрските първенци канят Сава Радулов за главен учител в новооткритото взаимно училище, а той създава и самостоятелен клас от 15 ученици.
За нуждите на училището панагюрският просветител превежда от гръцки език четири основни учебни помагала: "Стихийни (елементарни) уроци по землеописание", "Стихийна аритметика", "Благонравни учения" и "Кратка священа история". Те са отпечатани през 1843 г. в типографията на Атанас Дамянов в Смирна. В "Землеописание" Радулов е вмъкнал и кратко описание на Панагюрище, споменавайки, че "...реката, която тече посред него, много пъти побеснява и наводнява толкова, че относи домове и покъщнина, откъдето е получила име Луда Яна. Тук в старину се е събирал панаир, което свидетелства името на Панагюрище и двете му махали "Мараш" и "Караманец"..."
Учебниците на Радулов десетилетия наред се използват в школата в Българско, негови ученици са Христо Г. Данов, Марин Дринов, Нешо Бончев...
В края на 1847 г. красивата сграда на алилодидактическото (взаимното) училище в Панагюрище изгаря. Сава Радулов е съкрушен. Скоро заминава за Одеса, където завършва Ришельовския лицей и продължава своята издателска дейност. През 1853 г. решава да се завърне в родния си град, но бушуващата Кримска война му попречва, затова той се установява в Болград (Бесарабия), където е учител в местното взаимно училище. В края на петдесетте години на ХIХ в. молдовското правителство разрешава създаването на българска гимназията, първа в историята ни. В специален правителствен хрисовул е одобрена програмата, изготвена от Сава Радулов, по която се преподава до 1878 г., когато Бесарабия преминава към Русия. Курсът на училището е седемгодишен, разделен на две отделения. В долното отделение се преподават свещена история, български и молдовански език, аритметика и геометрия, рисуване, землеописание, кратка отечествена история, кратка всеобща история, гръцки и руски език, в горното - пространен катехизис, българска и молдованска писменост, латински език, славянски език, пространна всеобща история, пространна отечествена история, търговия, френски и гръцки език и др. На 3 май 1859 г. Болградската централна българска гимназия е официално открита, а за временен директор е назначен именно Сава Радулов.
В Одеса и Болград Радулов издава десетки книги и учебни пособия - преводни и оригинални: "Нравоучение на децата" (1853), "Българский буквар" (1853), "Учебник за българский язик" (1863), "Постановления за българските колонии и височайши христовули за тяхното основание и потверждение" (1864), "Сравнително землеописание" (1866), "Буквар по нов и лесен способ" (1866)... Много от книгите си Радулов изпраща в Панагюрище и обогатява фонда на новосъздаденото местно читалище. В периода 1873-1875 г. работи активно с цариградското печатарско дружество "Промишление", с чиято помощ книгите му стигат до стотици български училища и читалища.
Сред написаното от С. Радулов се откроява едно полемично заглавие - "Отговор на Мутевата статийка". Тази книга е отпечатана в Цариград през 1862 г. и в нея непокорният възрожденец се защитава от нападките на Димитър Мутев, който по това време е директор на Болградската гимназия. Доблестният панагюрец си навлича там доста неприятели поради безпрекословната си воля в гимназията да бъде изучаван като основен българският, а не румънският или руският език. В знак на почит и уважение към делото му следващите директори на Болградската гимназия назначават Радулов за ръководител на училищната печатница.
Откриването на българска гимназия в Болград  довежда и до създаване на читалище, което да изпълнява ролята на "училище за всички възрасти". Дейността му започва през 1868 г. с откриването на книгопродавница, ръководена от Сава Радулов. В книгопродавницата имало и читалня. Читалището развива и театрална дейност - представят се пиесите "Иванко, убиецът на Асеня", "Покръщението на Преславския двор", "Стоян войвода" и др.
Сава Радулов е поканен през 1869 г. от своя ученик Марин Дринов за съучредител на Българското книжовно дружество в Браила. По-късно, през 1884 г., е избран за почетен член на БКД.
След Сан-Стефанския мирен договор от 1878 г. Сава Радулов се установява във Варна.
Пише завещание, според което дарява цялото свое имущество и паричното си състояние от 6000 златни лева за обучение на ученолюбиви панагюрски деца.
Бележитият възрожденец умира на 12 юли 1887 г.

Етикети:
 

"В своя патриотизъм той отиваше в крайност"

Войводата с трагична съдба Васил Чекаларов - Равашол, е роден през 1874 година в костурското село Смърдеш (днес в Гърция).
Учи в гръцко основно училище, но по негово настояване баща му го прехвърля в българско школо. Завършва четвърто отделение, като през летата работи с баща си по строежи в Гърция.
През 1893 година за кратко е в Корчанския затвор, но през 1894 година избягва и се установява в България. Работи като обущар, каменоделец и зидар, а при престоя си в Шумен завършва вечерна гимназия.
Близък приятел е с Борис Сарафов. Изпратен е от него през 1900 година да подпомага революционната дейност на ВМОРО, като заедно с Лазар Киселинчев създава канали за закупуване на оръжие от Гърция.
През 1901 година Васил Чекаларов се установява в София, където става председател на Костурското благотворително дружество. След разкритията на Иванчовата афера е изпратен от Битолския окръжен революционен комитет да подпомогне дейността на Пандо Кляшев и Лазар Москов в Костурския революционен район.
През август 1902-ра костурските чети начело с Васил Чекаларов се сражават с Коте Христов при село Ощима. До началото на септември Васил Чекаларов и ръководното тяло възпират полковник Анастас Янков и Коте Христов да вдигнат преждевременно въстание в Костурския район. За зимата Чекаларов разквартирува четниците си по селата в района, а сам той организира бомболеярна в родното си Смърдеш.
На 20 март 1903-та четата му се среща с четата на Борис Сарафов в Черешница, а селото преминава към екзархията. На 28 март са обсадени от турски аскер в Смърдеш, но с подкрепата на селски чети от района се измъкват от засадите. В средата на април пристигат в Смилево, Битолско, за предстоящия конгрес. На него Васил Чекаларов и Пандо Кляшев представляват Костурския революционен район.
Следват сражения при Златари, Ресенско, и Дъмбени, родното село на войводата е опожарено.
На 20 юли 1903-та Илинденско-Преображенското въстание избухва и в Костурско. Участват около 2000 въстаници.
След много сражения на 27 август се взима решение за изтегляне на четите от Костурско, за да се запази мирното население от 15-хилядния аскер в района. В разгара на въстанието Чекаларов е инициатор на съставянето на мемоар от името на костурските ръководители за турските зверства в Костурско. На 30 август документът е връчен на чуждестранните дипломати в Битоля.
Васил Чекаларов оглавява отряд от 450 души, който води сражение на 29 август в Апоскеп и близо до Костур. В село Нестрам на 1 септември наказват провинилите се и предателите и разбиват малка турска военна част. Сражават се в в албанската област Колония. Когато се връщат в разореното Костурско, четите се разпускат. Васил Чекаларов, заедно със сестра си Зоя, Пандо Кляшев и Лазар Киселинчев, тайно преминават границата с Гърция и оттам с параход се прибират в България.
В началото на 1904 година Васил Чекаларов заминава на лечение в Женева. На 14 март Чекаларов, Борис Сарафов и други създават Временен комитет, целящ да замени Задграничното представителство на ВМОРО, но през 1905 година комитетът се саморазпуска.
В София Чекаларов построява къща с помощта на архитекта Георги Киселинчев на столичната улица "Шипка", срещу Военната академия. Живее бедно. Жени се за Олга, двамата имат дъщеря Екатерина. Участва като делегат на Кюстендилския конгрес на ВМОРО през 1908 година.
При избухването на Балканската война през 1912 година Чекаларов е определен за командир на партизанска чета № 4, част от Костурската съединена чета, заедно с чета № 5 на Иван Попов и чета № 6 на Христо Силянов, които са част от Македоно-одринското опълчение. След началото на военните действия четата се насочва през Леринско за Костурско.
В края на 20 октомври сборната чета освобождава Невеска, Прекопана и Загоричани и обезоръжава околните турски села и помашкото Жервени. След това освобождава селата Апоскеп, Дъмбени, Габреш и Косинец. След разгрома на Пета гръцка дивизия при село Баница сборната чета на Васил Чекаларов води ариергардни сражения с турската войска и осигурява изтеглянето на гръцките части. На 29 октомври четата подпомага гръцките войски при превземането на Кайляри, а на 8 ноември разбива и пленява 600 турски войници при Писодер и Желево. Ден по-късно пленяват още 100 турски войници при Капещица, а на 13 ноември обединените чети влизат в Костур, където тържествено ги посрещат членовете на българската община начело с архерейския наместник Панарет.
Официално Костурската чета е разформирована на 20 декември 1912 година. Васил Чекаларов, подобно на много други македонски дейци, смята, че Македоно-одринското опълчение е трябвало да бъде изпратено на фронта в Македония, а не в Тракия, за да не се позволява на съюзниците гърци и сърби да окупират населени с българи земи.
По времена Междусъюзническата война Васил Чекаларов и Иван Попов повторно организират голяма чета, която да проникне в тила на гръцката армия.
На 19 юни Гевгели попада отново в гръцки ръце и по-голямата част от четата се изтегля. Васил Чекаларов, Иван Попов, Никола Кузинчев, Христо Цветков и Пандо Сидов продължават към Костурско. На 2-3 юли попадат в засада при дефилето Дармани, Воденско, от която Васил Чекаларов измъква четата с хитрост - престорва се на гръцки офицер, преследващ четата на Чекаларов, и преминава поста. На 4 юли в Чеган четата е издадена, а Чекаларов е ранен в областта над сърцето. Четата се разделя надве, бойците на Чекаларов са разпръснати, а той отново е ранен разпръсната. Въпреки това достигат планината Вич на 8 юли. На следващия ден в ново сражение войводата получава тежки рани, обкръжен е и е обезглавен.
Датата е 9 юли 1913-а.
Отрязаната му глава е отнесена от войниците в Лерин и набучена на кол, е разнасяна из улиците.
Сръбски офицер не позволява гаврата да продължи и протестира пред гърците. Те я предават на епитропа от българската църква "Св. Панталеймон", който я погребва в гробищата. 26 от четниците на Чекаларов са осъдени в Солун от военен трибунал.
Съвременници описват войводата така: "Неговата хубост и приятна външност, както и стройността и напетостта му, а също и увлекателния му разговор го правеха не по-малко симпатичен, отколкото миналото му на голем революционер и войвода от Югозападна Македония. Всекиму от нас, тогавашните чиновници в Кукуш, както и на военните в тоя град, той правеше впечатление на голем български патриот, имащ пред вид общите интереси на целокупния български народ. В своя патриотизъм той отиваше в крайност."

 
Страница 4 от 36

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google