История

balgari.bg

Съвестта на Църквата

Митрополит Борис Неврокопски е роден със светското име Вангел Симов Разумов на 7 ноември (26 октомври по стар стил) 1888 г. в село Гявато, Битолско.
Баща му загива в 1903 година като четник на Георги Сугарев.
Година по-късно бъдещият митрополит завършва Одринската българска гимназия и продължава образованието си в Българската духовна семинария в Цариград със стипендия, отпусната от екзарх Йосиф.
През 1910 г. Вангел Разумов приема монашество под името Борис и служи като йеродякон при неврокопския митрополит Иларион. През 1911 г. продължава образованието си в Богословския факултет в Черновиц (Австрия) и го завършва с научна степен доктор на богословските науки през 1915 г.
Връща се в родината и е назначен за учител в свещеническото училище в Бачково, а по-късно преподава в пловдивската духовна семинария.
През 1917 г. йеродякон Борис приема йеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим и заминава на мисия в Унгария, където до 1922 г. възглавява в църковно-просветно отношение българската колония.
През юли 1922 г. се завръща и е удостоен с архимандритско достойнство. От май 1923 г. до септември 1924 г. архимандрит Борис е протосингел при Софийската митрополия, а от септември 1924 г. до септември 1926 г. е началник на културно-просветното отделение при Светия синод и предстоятел на храма "Свети Александър Невски". От септември 1926 г. до края на ноември 1931 г. е ректор на Софийската духовна семинария.
През декември 1931 г. Борис е ръкоположен за Стобийски епископ. Става и главен секретар на Светия синод и заема този пост до 17 март 1935 г., когато е избран за Неврокопски митрополит.
През 1932 г. е натоварен с историческата мисия в Ерусалим по вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. Преговорите започват на 12 април и приключват успешно на 22 февруари 1945 г.
За кратко Неврокопският митрополит Борис построява повече от 20 храма. Наричат го "съвестта на Българската църква" заради непримиримата му борба срещу атеизма на комунистическата идеология и изключителната ерудиция - дядо Борис говори 13 езика. Пише стихове, печата стихосбирката "Полети" през 1934 г., публикува статии в "Църковен вестник".
През 1928-а пише "Кризата в нашето училище", като започва така: "Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. То обръща изключително внимание на ума и пренебрегва съвършено душата. То дава само познания и не отглежда почти никакви добродетели." Брошурата с този текст е преиздавана неведнъж, вкл. и след 9 септември 1944-та.
На 29 септември 1948 г. дядо Борис пише протест срещу безчинствата на комунистическата управа в Неврокопска епархия. Адресира писмото до Светия синод. Говори, че най-голямата трагедия ще дойде от Съветския съюз, разказва за сталинистките мерки срещу духовенството. Затова окръжният комитет на БКП го обявява за "враг № 1 на народната власт".
Въпреки всичко той не прекратява борбата си за връщането на църковните имоти и за възстановяването на вероучението в училище.
Един ден митрополит Борис казва на близките си: "Дойдох да се сбогувам, защото това ще бъде последното ни виждане. Снощи получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Аз отивам да осветя черквата "Св. Димитър" в село Коларово, но вероятно това ще бъде моят край."
На 8 ноември 1948 г. (отново е Димитровден по стар стил) митрополит Борис служи празнична литургия в с. Коларово. В последната си проповед казва: "Да помним и да се готвим винаги за смъртта. Помни своя край и никога не ще съгрешиш!" След приключването й благославя празничната трапеза, но още преди да е вкусил от нея, дядо Борис е повикан от един низвергнат свещеник - Илия Стаменов от с. Хърсово. Стаменов застрелва митрополит Борис пред очите на стотици хора. 

Откъс от книгата "Път към Голгота", посветена на 50-годишнината от мъченическата кончина и 110 години от рождението на митрополит Борис, прочетете тук
Етикети:
 

Полицай № 1

Легендарният полицай Никола Гешев се ражда на 13 април 1896 г. в София в многодетното семейство на известния нотариус Христо Гешев и Райна Манолова.
Никола Гешев е съученик със Станислав Балан (секретар на цар Борис III) и Трайчо Костов.
Като младеж се интересува от марксистките идеи. През 1924 г. при погребението на основателя на социалдемократическата партия Димитър Благоев Гешев носи на ръце ковчега на Дядото заедно с Вълко Червенков.
Учи две години право в Италия, през периода 1921-1922 г., но се връща, без да е завършил образованието си. Владее отлично и френски и руски език.
Завършва първи по успех Школата за запасни офицери, а заради високия ръст колегите му лепват прякора Пергела. Започва работа в полицията през 1925 г. като преследвач надничар. Един от поръчителите му е банкерът Атанас Буров. Гешев е отдаден на работата, често осъмва на бюрото. Огромната информация, с която разполага, не е събрана в папки, а в паметта му.
До 1930 г. Гешев е агент втора категория. След като залавя опасен криминален престъпник, е изпратен да продължи обучението си в Полицейската школа към Дирекцията на полицията.
Животът на агент принуждава легендарния полицай да сменя често квартирите си. Единствената голяма любов е колежката му Веселина Добрева. Връзката им се задълбочава през 1936 г., но двамата се венчават едва през май 1944 г. Тъй като родният му дом е тежко повреден от падналата бомба, Никола Гешев води съпругата си в квартирата си. По нейните спомени Гешев винаги е бил бедният полицай, който може да седи с часове на чаша боза в евтина сладкарница, за да не разхожда редом със своята любима вехтия си костюм.
Никола Гешев оглавява отдел "А" на Обществената безопасност, трансформиран по-късно в Държавна сигурност. Носи му се славата на страшилище за нарушителите. Но дори враговете му признават, че още при първата си среща с него са откривали с изненада, че срещу тях стои една ярка и интелигентна личност, с проницателен поглед, от който не можеш да скриеш нищо.
Счита се, че е разполагал с широка агентурна мрежа, състояща се от 186 агенти в средите на Комунистическата партия, вкл. на най-високо ниво.
В мистика е обвита и смъртта на легендарното ченге.
Гешев умира при престрелка в пловдивското село Куклен още на 9 септември 1944-та, гласи първата версия, лансирана от Руси Христозов, министър-председател след Антон Югов.
Втората, която има много повече привърженици, оставя жив шефа на Обществената безопасност чак до 1984 г. и го праща да изживее на спокойствие остатъка от живота си зад граница. Някои от изследователите му като Петър Христозов твърдят, че дори са се срещали и са разговаряли с остарелия полицай в дома му край Мюнхен. Други го изпращат в Аржентина, в САЩ, във Франция...
Преписката по издирването на полицая е закрита на 1 септември 1960 г. В нея пише: "Откритата на 24 юли 1951 г. разработка "Овен" по издирването на Никола Христов Гешев констатира, че до този момент няма никакви данни за обекта - къде се намира, жив ли е или не. Няма данни да поддържа връзки с близките си в страната." Въпреки това комунистическата Държавна сигурност продължава да го издирва.

Автор на две книги за Гешев е Петър Япов. Негов изследовател е и Андрея Илиев, откъс от книгата му прочетете тук
 
Още за семейството на мистериозния полицай - в сп. "Тема"
 

Блаженият мъченик

Българският католически свещеник епископ Евгений Босилков, обявен за блажен от папа Йоан Павел II през 1998-а, е роден със светското име Викентий на 16 ноември 1900 година в Белене.
Образование получава в пансиона на отците пасионисти в село Ореш (1911), а две години по-късно постъпва в тяхната Духовна семинария в Русе, където е седалището на Никополската епархия с епископ монсеньор Дамян Теелен.
През 1914 г. Босилков е изпратен за по-нататъшното си обучение в град Кортрейк, Белгия, но скоро напуска страната заради Първата световна война.
Следва в съседна Холандия, но се завръща в Белгия заради задължителното едногодишно послушничество (новициат) през 1919-1920-а, когато и приема духовното име Евгений. Следва курсове по философски и богословски науки до 1926 г., когато си идва в България, за да бъде ръкоположен за свещеник.
Година след това е изпратен в Рим в Папския източен институт. Дотогава там е учил само един българин, станал по-късно епископ - Симеон Коков.
През 1931 г. завършва института, става доктор на източноцърковните науки, защитавайки дисертация на тема “Съединението на българите с римското седалище през първата половина на XIII век".
През 1934 г. е назначен за енорийски свещеник на църквата в Бърдарски геран, където живеят преселници от Банат. Отец Евгений служи в храма, пее и свири на орган, но също така играе футбол и ходи на лов.
След 9 септември 1944 г. Босилков се сближава с представителя на Ватикана в България. След смъртта на епархийският архиерей Дамян Теелен през 1946 г. в Русе Светият престол назначава Евгений Босилков за титуляр, а по-късно той е избран на тази длъжност чрез папски декрет от 26 юли 1947 г.
Отец Евгений Босилков пламенно се противопоставя на атеистичните внушения на комунистическата власт. Той се заема с организирането на типичните за Ордена на отците пасионисти "народни мисии", с интензивно проповядване на християнските идеи из всички енории.
Скоро след идването на Съветската армия безследно изчезва отец Флавиан Манкин от село Секирово, Пловдивско. Католическите институции започват да затварят врати, а чуждестранното духовенство е екстрадирано. В края на 1948 г. папският представител в България, монсеньор Галлони, е прогонен от страната. Започват арести на свещеници, сред които и епископ Босилков.
Съдебният процес срещу него е на 3 октомври 1952 г. Осъждат го на смърт. Присъдата е изпълнена в Централния софийски затвор през нощта на 11 ноември 1952 г.

 

 

Предвестникът на Паисий

Йосиф Брадати е един от най-видните книжовници на ХVІІІ век, представител на така наречената група на дамаскинарите.
Проповедник и писател, проникнат от любов към народа си, със самочувствие и съзнание за общественото значение на книгата, той е определян като предвестник на Паисий.
Роден е около 1682 година в Елена. По всяка вероятност още твърде млад, е постъпил в някой манастир като послушник. За пръв път срещаме името му през 1703 година, когато е бил в Пловдив. През 1757 година Партений Павлович го среща в Рилския манастир и пише в автобиографията си, че "Йосиф Дългобрадати... и сега живее" в обителта.
Като манастирски таксидиот и проповедник Йосиф Брадати обикаля из България, за да събира помощи за манастира и да разнася своите сборници със слова, за да бъдат преписвани от будни свещеници и монаси. Енергичен и буден човек, той посвещава своя живот на пътуване по наши и чужди земи в усилен книжовен труд и нравоучителна проповедническа работа. За пътуванията сам отбелязва: "поистину, в колику места и градове приходих", а следите на неговите сборници, главно от Дамаскин Студит и Йоан Златоуст, се откриват на различни места, особено в Западна България - Самоков, Враца, Пазарджик, Белово, Кочанско, а също и в Габрово.
В Народната библиотека "Свети свети Кирил и Методий" в София се пази сборник, който съдържа 30 слова, повечето от Йоан Златоуст, написани от Йосиф Брадати през 1749-1751 г. Словата са писани на много места, личи от приписките в тях - "написах това житие у Враца в дом Димо Николови син в лето 1750 аз, Йосиф" например.
Или "От много любов и имущоми святому отцу Йоану многострадалному написах житие и битие и възвращение честни мощи месеца юния 7 в лето 7259- 1751 у Самоков, писах в дом хаджи Йоан Ерина, Йосиф непотребни".

До нас са достигнали няколко сборника, съставени от Йосиф Брадати - сборник от 9 слова, написани в Рилския манастир през 1742 година (притежание на белградската Народна библиотека), Тълковно евангелие (първата част - в Янкуловия сборник, а втората - в сборник на поп Тодор от Враца), сборник от 36 слова (в Янкуловия сборник, вероятно не всички на Йосиф Брадати), сборник от 28 слова (също преписан от Янкул), сборник, преписан от монах Роман през 1756 година (пази се в библиотеката на Сръбската академия на науките), сборник, преписан от монах Никифор през 1757 година в Рилския манастир.
В тези сборници са поместени около 160 слова. Изпъстрени са с приписки, оставени от книжовниците, които са ги преписвали.
През 1756 година йеромонах Роман пише бележката: "Знайно буде, како Йосиф Брадати, посник от Рилскаго монастира, превел и изписал от греческаго езика на словенски, и аз Роман йеромонах преписах от негово писание сия книжица, ради женски и бабини враговщини, заради самовили и бродници, за да се чете на ползо женам, ва лето 7264 от рождества Христова 1756; у Габрово Терновско тогда бях; братие, благословите, а не клъните, аще что погреших яко человек рукою моею."
Друг преписвач - Никифор монах, съобщава: "Сию книжицу преписах от духовника Йосифа у святи обител Рилски при игумена Серапиона йеромонаха в лето 1756". Никифор преписва още два сборника от Рилския манастир през 1753 и 1767 г.
Поп Тодор пък ни е оставил свидетелството: "Сию книжицу нописах аз поп Теодор от Враца от гръчески извод от духовника Йосифа". Годината е 1768-а.
От Йосифовите сборници вероятно са били преписани Ковачевският сборник, Михайловият сборник, Теофановият дамаскин и Теофановият сборник, писани в Пазарджик през 1778 година.

Сборниците на Йосиф Брадати намират добър прием заради простонародния си език и достъпно съдържание. Широко им разпространение се дължи и на личността на автора, ярко отразена в поместените слова. Йосиф не само е превеждал, но е и преработвал словата, вмъквал е нови пасажи, приспособявал ги е към условията на българската среда и нуждите на своето време. Книжовникът пристъпва към работата си като общественик, който познава добре българските условия, познава живота на българите, нуждите им, гледа напред в бъдещето. В сборниците Йосиф Брадати внася нови идеи и теми и така се откроява сред множеството компилатори и преписвачи.
Ето как просто и разбрано провежда Йосиф проповедта си в "Слово поучение радо простим", като говори, че черквите са длъжни "да имат книги поучителни по прости език да се разбират и прости люди безкнижни да разумеют". "Подобает попу - продължава книжовникът - да е като един изучен градинар - да плевит трава и да сади цветие миризливо и хубаво. Кога влези чоловек в такваз градина, да му е драго да гледа, како ест украшена градина сас различно миризливо цветие. Така и поп да украсит церков сас различни поучителни книги, а не да купува мрежи и да мисли, где има риба да лови, ами да му е на ум, како да улови някого на спасение."
Йосиф Брадати има познания за българското минало и смята за потребно да припомни причините за пропадането на свободната българска държава. "Аще бихме ми християне - говори Йосиф - имели покорение и послушание един другому, не би Бог предал нас в руце агаренцки, да досаждают нам и да биют нас, и да нарицают нас неверни..."
Остри укори отправя проповедникът към жените, които живеят суетно и лекомислено: "Подобает жени и моми да гледат на Пресвятую Богородицу, како поживя она на тоя свят смирено, кротко и благоговейно, и не тъкмо да се криют лицето от мужие да ги не гледат, така иска и да се срамуват, да не смеют и да не думат смешни речи и да си затикают ушите да не слишут зли думи. Слишите вие, що се нарицаите моми и имате телесна чистота, нарицают се чисти, нъ които имат душевную чистоту, тия нарицают се чисти..."
Като сатирик, изобличител на недъзите на своето време, Йосиф Брадати е нещо съвсем ново за българската литература през ХVІІІ век. В своето слово за Страшния съд, изхождайки от християнския морал, той "праща" в ада църковни и светски потисници на народа, изразявайки симпатиите си към онеправданите. За него лихварите са "идолопоклоници", те "дават окаяници два жълтици на заем сиромаху и узимат три, кръвопийци и немилостиви, тати и хищници".
 
Естествено рилският монах е все още твърде много свързан с религиозната тенденция на нашата книжнина, но в словата му откриваме буден ум и личен темперамент. Йосиф Брадати има смелост да посочи някои от пороците на своето време, съвестта му се вълнува от съдбата на народа и той - макар неясно и не особено сполучливо - търси пътища за изход.
"С пълно право Йосиф Брадати може да бъде наречен най-ярък предвестник на отец Паисий. В неговите сборници се отразяват най-ясно първите симптоми на Българското възраждане", пише Донка Петканова.
 
Етикети:
 

Строителят на самолети

Авиоконструкторът Цветан Лазаров е роден на 25 февруари 1896 г. в Плевен в семейството на пощенски чиновник. От дете е влюбен в техниката, най-много се интересува от двигатели с вътрешно горене и авиация. За да следи новините в тези области, учи руски и френски, защото на български рядко се среща литература по интересуващите го теми.
През 1912 г., едва шестнайсетгодишен, Цветан Лазаров работи като стажант монтьор на старото софийско летище, а когато избухва Балканската война, отива доброволец. Работи като механик на летището Мустафа паша (днес Свиленград), където се базира Първо аеропланно отделение. По това време у Лазаров окончателно узрява решението да се посвети на авиацията.
През 1916 г. е приет в Школата за запасни офицери и през септември същата година вече е подпоручик и командва картечна рота на Южния фронт. Пише рапорт след рапорт до командирите си с молба да бъде изпратен в авиацията и успява.
На 1 септември 1918 г. е приет в Аеропланното училище в Божурище. Завършва пълния курс за пилот, но заради примирието не взима участие във въздушни боеве. Служи като летец до 1920 г., когато по силата на Ньойския договор е демобилизиран.
През 1922 г. Цветан Лазаров заминава за Германия и постъпва във Висшето техническо училище в Шарлотенбург. Специализира леки двигатели с вътрешно горене и самолетостроене. Работи в катедрата на проф. Хоф и в Изпитателния институт по въздухоплаване.
Като студент в Германия Цветан Лазаров се включва в студентското антифашистко движение. Заради тази своя дейност е лишен от държавната стипендия, която българското правителство му е отпуснало, и влиза и в "черния списък" на неблагонадеждните - нещо, което след години ще пречи на конструкторската му кариера. Останал без материална подкрепа, младежът работи като чертожник, за да продължи следването си. Разболява се сериозно поради тежките условия, при които живее, и се дипломира една година след семестриалното си завършване. През пролетта на 1926 г. вече е дипломиран аероинженер.
Назначен е в заводите на "Юнкерс" в Турция, но се прибира в родината и от 17 декември 1926 г. е инженер в конструктивния отдел на Държавна аеропланна работилница - Божурище. Работи там шест години. След това е изпратен в самолетната фабрика "Български Капрони" в Казанлък, където работи три години. После отново се връща в София и оглавява конструкторската работа в ДАР. От края на 1941 г. до 1 юни 1949 г. инж. Цветан Лазаров е главен инженер на последното българско самолетостроително предприятие, Държавна самолетна фабрика - Ловеч, и главен негов конструктор.
През 1949 г. оглавява Катедрата по самолетостроене при Държавната политехника (днес Технически университет) в София. Под негово ръководство израстват много способни аероинженери, които обаче не успяват да се реализират, тъй като българското самолетостроене е ликвидирано през 1954 г.
Като конструктор Цветан Лазаров участва в разработката на самолетите, произвеждани в ДАР - Божурище, и Самолетна фабрика "Български Капрони" - Казанлък. Създава и собствени конструкции на редица прототипни и серийни самолети българско производство. На работната маса в дома му остава незавършен проект на двуместен учебно-тренировъчен реактивен самолет, когато внезапно умира на 13 януари 1961 г.

Всичко за талантливия авиоинженер - на http://history.rodenkrai.com
 
Страница 5 от 36

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google