История

balgari.bg

Докторът - борец за църковна свобода

Д-р Стоян Чомаков е роден в Копривщица през 1819 година.
Майка му е от влиятелния бегликчийски род Чалъкови. Баща му умира рано и той е отгледан с помощта на по-големия си брат Салчо Чомаков и двамата си вуйчовци.
Първоначално Стоян учи в основаното от вуйчо му килийно училище в родния си град. През 1831-ва се записва в гръцката прогимназия в Пловдив, а след това - в съществувалото през 1836-1839-а училище на Теофилос Каирис на остров Андрос. Там негови съученици са Иван Добровски, Стоян (бъдещият Иларион Макариополски), Димитър и Никола Михайловски, Петър и Константин Мишайкови. След закриването на училището продължава образованието си в гимназията в Атина, след това следва медицина в Пиза, завършва във Флоренция и специализира хирургия в Париж през 1848 г.
От 1849 до 1860 година Стоян Чомаков е първият градски лекар в Пловдив. Става известен, след като пръв в Османската империя прави няколко операции на перфориран хранопровод. През 1849 година открива в града и първата българска аптека, освен това е училищен настоятел и преподава френски език. Занимава се още с търговия и откупничество на данъци.
Малко след завръщането си в родината Чомаков произнася реч по време на изпитите в гръцкото училище в Пловдив, в която се обявява срещу елинизацията и призовава българите да учат на български език.
Противоречията между българи и гърци в града се засилват, след като новоназначеният митрополит Хрисант нарича българския език "цигански" и много влиятелни българи, сред които Салчо Чомаков, Найден Геров, Георгаки Стоянович, призовават за неговото отстраняване.
В началото на 1861-ва Стоян Чомаков организира свикването на Общобългарски събор в Цариград. Самият той представлява на Събора Пловдивската и Софийската епархия. С подкрепата на руския посланик успява да издейства отстраняването на Йосиф Соколски, след което много други привърженици на унията оттеглят подкрепата си.
На 9 юни 1861 г. представителите на Събора връчват на великия везир Къбръзлъ паша петиция с искане за създаване на българска църква, независима както от Цариградската патриаршия, така и от римския папа. Искането е отхвърлено, но Стоян Чомаков предлага компромисен вариант, според който от Патриаршията трябва да се отнемат светските правомощия, но той не е приет от Събора.
През есента на 1861-ва повечето представители на Общобългарския събор се разотиват, а в Цариград остава малка група, за да продължи преговорите с правителството.
През март 1862-ра д-р Стоян Чомаков също се връща в Пловдив, но през май отново е в Цариград като представител на пловдивската община в Смесената комисия, създадена за преговорите с Патриаршията по Осемте точки, предложени от Тодор Бурмов и подкрепени от руското посолство.
Църковната борба на народа ни, оглавена от д-р Чомаков, се увенчава с категоричен успех - през 1870 г. под името Екзархия със султански ферман се възстановявава българската църква. 
По времето на Източната криза през 1875-1878-а Чомаков заема нестандартна позиция - страхувайки се за националното ни единство и опирайки се на успеха си с решаването на Църковния въпрос, той смята, че за българите най-изгодна е мирната еволюция, и е против Руско-турската война. Но след подписването Санстефанския мир се включва активно в изграждането на Третата българска държава. В Източна Румелия е начело на здравеопазването, а след Съединението става подпредседател на Временното правителство.
Високо го ценят и княз Фердинанд, Стефан Стамболов.
Стоян Чомаков умира на 23 ноември 1893-та в Пловдив.


Още за историческия контекст на тази забравен възрожденец тук
Етикети:
 

Най-европейският ни политик

Константин Стоилов се ражда на 23 септември (стар стил) 1853 г. в заможно пловдивско семейство. Възпитаник е на прочутия американски Робърт колеж в Цариград, който завършва със степента "бакалавър на изкуствата". Изучава правни науки в Хайделберг и Париж. През 1877 г. защитава докторат по право в Хайделбергския университет. По време на обучението си в Германия, по препоръка на един от своите професори, Стоилов постъпва в масонската ложа "Аполо" и членува в нея до края на живота си. Известно време живее в Прага, където се запознава с Константин Иречек. След подписването на Санстефанския мирен договор (19 февруари 1878 г.) се връща в България и започва работа като юрист.
През лятото на 1878 г. Стоилов е назначен за член на Пловдивския губернски съд. Качествата му са оценени и само половин година по-късно той оглавява Софийския губернски съд. Този пост му дава право да вземе участие като депутат в Учредителното събрание през 1879 г.
Едва 25-годишен, Константин Стоилов влиза в голямата политика. В Учредителното събрание той прави впечатление с широката си култура и ораторските си качества. Избран е за един от секретарите на Събранието. В разгорещените дискусии по конституционното устройство на страната Стоилов защитава упорито принципите на "разумния консерватизъм". Обявява се за широки права на княза, двукамарен парламент и силна изпълнителна власт чрез създаване на Държавен съвет. Тези идеи обаче са отхвърлени от мнозинството в Учредителното събрание.
След изработването на Конституцията д-р Стоилов е включен в делегацията, която поднася на Александър Батенберг акта за избирането му за български княз. Консервативните възгледи и европейската култура на Константин Стоилов допадат на княз Александър. Затова монархът го назначава за свой частен секретар, а по-късно и за шеф на политическия кабинет при двореца.
Като убеден привърженик на силната монархическа власт д-р Стоилов посреща с одобрение извършения от княза преврат. В страната се установява Режим на пълномощията (1881-1883) и е спряно действието на Търновската конституция. Константин Стоилов взема участие в създаване Устава на Държавния съвет и за кратко време оглавява Министерството на външните работи и изповеданията. След края на Режима на пълномощията и възстановяването на конституцията от 7 септември 1883 г. до края на годината е министър на правосъдието.
През 1885 г. Стоилов участва като доброволец в Сръбско-българската война.
На 9 август 1886 г. Батербарг е свален. Константин Стоилов се противопоставя на детронирането на княза и подкрепя контрапреврата. Въпреки неговия успех обаче Батенберг не се връща на престола, а Стоилов става министър на правосъдието в новото правителство.
През есента на 1886 г. Третото Велико народно събрание определя д-р Стоилов за член на делегацията, която трябва да издири кандидат за овакантения български престол. След неколкомесечни сондажи в европейските столици делегацията се спира на кандидатурата на немския принц Фердинанд Сакскобургготски. През юни 1887 г. Великото народно събрание одобрява тази кандидатура, а Стоилов става министър-председател.
На 20 август същата година е съставено ново правителство начело със Стефан Стамболов, в което Константин Стоилов е назначен за министър на правосъдието. Това е първото по-дълго министерско управление на д-р Стоилов.
За по-малко от 16 месеца Стоилов успява да прокара редица закони, които полагат основите на модерното законодателство в България. Приети са Закон за административното устройство, Закон за печата, Наказателен закон, Закон за изтребление на разбойничеството, Военнонаказателен закон и др.
Поради разногласия със Стефан Стамболов през декември 1888 г. д-р Стоилов подава оставка и започва адвокатска практика. В началото на 90-те години на деветнайсети век той става един от водачите на легалната опозиция.
След падането на Стефан Стамболов от власт (май 1894-та) княз Фердинанд възлага на Константин Стоилов да състави следващото правителство. Започва най-отговорното време от обществено-политическата му дейност. Д-р Стоилов привлича за министри изявени политически, стопански и културни дейци, след които Григор Начович, Иван Гешов, Теодор Теодоров, Иван Вазов, Константин Величков, Михаил Маджаров.
Стоилов поставя началото на нова политическа партия - Народната, която се превръща в опора на неговия кабинет. Членовете на тази партия са главно от финансовите и стопанските среди на България, както и изтъкнати интелектуалци. Той основава и органа на партията - вестник "Мир", който ще се превърне в най-добре списваният и най-дълго излизалият вестник в Третото българско царство. Самият Стоилов не публикува във вестника, но до голяма степен определя съдържанието му, а първите главни редактори работят под негово ръководство.
Управлението на кабинета "Стоилов" се характеризира с икономически подем в страната. Гласуван е Закон за насърчаване на местната индустрия, който защитава родното производство. Увеличени са вносните мита, държавните чиновници са задължени да носят работно облекло, произведено с родни материали. Законът за подпомагане на предприятията насърчава земеделието и се осигурява държавна помощ за градинарите, винарите и животновъдите. Десятъкът е заменен с поземлен данък, отменени са част от преките данъци са въведени косвени. Върху спиртните напитки и захарните изделия се начисляват акцизи. В основни линии е изградена железопътната мрежа на страната. Модернизирани са речните пристанища. Проектирането и строителството на морските портове Варна и Бургас също са дело на това правителство.
Най-големият външнополитически успех на правителството на Стоилов е възстановяването на дипломатическите отношения с Русия и признаването на българския княз от Великите сили. С Белград е сключено Съглашение и Търговски договор. Турция официално признава, че българското население е преобладаващо в Македония.
След признаването на княз Фердинанд обаче неговите амбиции да играе ключова роля във властта се засилват. Той започва грубо да се меси в работата на Министерския съвет, обвинява правителството, че не взема мерки срещу опозиционната преса.
Тези атаки на двореца не само изострят отношенията между Стоилов и Фердинанд, но довеждат и до еволюция в политическите възгледи на д-р Стоилов - от горещ привърженик на силната монархическа власт той става убеден последовател на парламентарната монархия и защитник на Търновската конституция.
Д-р Стоилов напуска властта през януари 1899 г. и се отдава на опозиционна дейност.
След кратко боледуване умира в София на 23 март 1901 г. от пневмония. Едва на 47 години е.
Симеон Радев определя д-р Константин Стоилов като най-европейския политик сред своите съвременници. Определение, което големият държавник получава заради своето образование, култура, обноски, облекло, управление.


Още за забележителния държавник - на www.sitebulgarizaedno.com
Етикети:
 

Еленски книжовник допълва Паисий

За Дойно Граматик, уникална възрожденска личност, учител, свещеник и книжовник, знаем малко.
Един от първите му биографи - Милан Радивоев, е съхранил за поколенията следното предание, чуто от стари еленчани, почти съвременници на Дойно: Около края на ХVІІ век, след някакви размирици в Османската империя, "едно отделение от 100-150 еничари пристигнало в село Дрента, Еленско, през Радовския проход (Хаинбоаз)... със себе си водели няколко пленени български момчета..." Едно от тях било спасено от бездетен дренчанин. То се казвало Стоян, но било наречено от връстниците си "робчето". Това прозвище остава за потомците на Стоян - Робовската фамилия.
"Стоян добил син, когото при кръщаването нарекъл Станю, на името на избавителя и благодетеля си. От Станю се родили няколко деца, от които са известни само две: Михо и Дойно. Като поотраснали тези двама братя, били заведени в Елена да се учат на четене и писане при тогавашния хилендарски изповедник хаджи Сергий и да му слугуват. Тук в Елена се заселили, задомили и станали родоначалници на две отделни поколения."

Дойно Граматик е роден в средата на ХVІІІ век. Незнайно къде и кога изучил златарския занаят. Бил сръчен майстор. Построил даже един дървен часовник. "Сетне научил от Стоян Граматика, учител през първата половина на ХVІІІ век в Елена, да подвързва с мешина всякакви църковни книги и върху кориците им да отпечатва някои от Евангелието образи, които той изливал от мед."
Учителства у дома си. Прави препис от Паисиевата история от втория Софрониев препис, като за целта ходи в Котел заедно със съгражданина си Иван Кършев. През 1786 г. става и свещеник, за което свидетелстват надписите по первазите на два медни сахана, съхранени от потомците му.
Дойно Граматик има забележителна за времето си книжна сбирка. Макар и пострадала на 22 ноември 1877 година при нашествието на Сюлейман паша, от нея са запазени няколко печатни книги и ръкописи. Един от ръкописите, освен религиозни разкази, съдържа и речи против самовили и магьосници. В старо руско съчинение, в което се говори за разделението на църквата във време на патриарха Фотий, има и интересни сведения за българска история. В библиотеката на будния свещеник има и сбирка стихове от Светото писание, печатана през 1763 година, с корици, по-стари от самата книга, върху които е отбелязана годината 1707.
Към известното от библиотечния фонд на Дойно Граматик можем да отнесем и преписа от Паисиевата история, който той прави през 1784 година, както и подвързаният към него труд на Христофор Жефарович "Стематография" (1741 година), съхранявана сега в Народната библиотека в София.
От преписа на "Историята..." научаваме твърде много за културата и гражданските позиции на еленския възрожденец.
Според изследователя му Б. Ангелов Дойновият препис на Паисиевата история се отличава твърде много от другите нейни преписи.
Най-интересни са местата, допълнени ръката на Дойно Граматик.
Разказът за Ной и тримата му синове например не се ограничава с казаното от Паисий, нито пък с казаното в самата Библия, по която книжовникът се води. Повествованието е по-подробно, по-целенасочено. Завършва с фразата: "И от този родъ Афетовъ произишле родь славянскии, сиреч славни на име москови, поляци, чехи, кроати, серби, болгари, моравляни и прочыи премноги народи, що са били най-силни на землята."
Обширна е добавката, в която става дума за разселването на славянските народи.
Третата добавка е пак за славяните - тук още веднъж се изтъква мисълта, че измежду другите народи, възхождащи към рода на Афет, славяните били най-прочути. Понеже българите, живеещи покрай Волга (откъдето идва и името на народа ни според Дойно Граматик), се умножили много, те тръгнали на юг, към Балканския полуостров, да дирят нови земи. Това станало през 378 г., както говори и Паисий.
Интересни са и двете прибавки за цар Самуил, заети, както казва сам Дойно Граматик, "от друга история". Той не уточнява книгата, от която заимства, но е безспорно, че прибавките идат от прочутата и пламенно написана книга на хърватския поет Андрия Качич-Миошич "Razgovor ugodni naroda slovinskoga".
Особено важни прибавки в Еленския препис на Паисиевата история са двете стихотворения, които Дойно Граматик помества в творбата - едното за цар Крум, другото - за цар Самуил и дъщеря му Косара. Тук те се срещат за първи път в нашата литература.
Забележителен е фактът, че Дойно Граматик е счел за нужно да притури тези стихотворения, за да покаже по-пълно живота и подвизите на тези български царе. Това са първите произведения в българската литература на светска тематика - военна и любовна. Това е голяма заслуга на Дойно Граматик, защото дотогава поезията е единствено религиозна - свързана с живота на някой светец или говореща за религиозно-мистични чувства.
В стихотворенията се прославя бойната победа на Крум над гордия византийски император Никифор и силната любов на Самуиловата дъщеря Косара към пленения от баща й сръбски крал Владимир. Да се заеме с превеждането им, книжовникът не смее. Но въпреки мисълта му, че ги преписва по "сербский йазик, той внася някои особености на своя роден говор - фонетични, морфологични, синтактични и лексикални.
Веднага след песента за хан Крум Дойно Граматик обяснява на своя читател: "Никто да се не чуде, що е оно ситно писано и овако ся песна пишетъ", което е едно от първите определения в областта на теорията на литературата.
Според Б. Ангелов Дойно Граматик проявява критично отношение към своя извор - не преписва буквално, а комбинира и преразказва отделни пасажи, които не харесва. Така показва своето будно народностно съзнание - не всичко, което открива за българската история, счита за полезно, и това се отразява на книжовната му работа над Паисиевото съчинение.
По време на кърджалийското нападение над Елена през пролетта на 1800 година Дойно Граматик предвожда населението в защита на града. През същата година е част от тричленна делегация, която отива в Цариград да иска разрешение за изграждане на кале в Елена. В новоизградената църква "Свети Никола", върху нарочно приготвена каменна плоча, през 1805 година той обезсмъртява случката, като подчертава, че църквата е изградена върху основите на старата, след опожаряването й "от агарянските разбойници".
Запазен е и един миней за месец април, руско старопечатно издание, намерен в една от нишите на църквата "Успение на Пресвета Богородица". В него се намират допълнителни данни за подвързаческото и преписваческо майсторство на Дойно Граматик.
Книгата - 294 листа, сериозно повредена, е лепена, укрепвана и дописвана, често по половин страница, от книжовника. Ръкописният текст навсякъде изкусно наподобява печатния. Тук за първи път имаме възможност да видим истинския краснописец Дойно Граматик.
Върху първите девет листа по горните бели полета неизвестна ръка е написала: "Тази книга, нарицаемая миней, принадлежи на храма "Свети Никола" в село Елена. Той е бил скрит от кърджалиите да не го изгорят 1812 по Възкресение на априлия от I до XXIII и от туй е изгнил и подвързан от поп Дойна Станюв".
Освен книговезец, преписвач и златар, Дойно Граматик е и майстор на медната и каменната пластика. Предполага се, че са негово дело надписите на Карайоановата и Хаджикръстевата чешма. Еднаквостта на материала, размерите, композицията и сходният текст на паметниците издават един и същ майстор. Даже стилово тези два надписа са сходни и много приличат на надписа в храма, който е "Дойно йерея писал".
Към декоративната украса на двете чешми са добавени и две изправени лъвчета, едно срещу друго, държащи надписа - както е на българския герб в "Стематография" на Жефарович, която Дойно притежава от 1771 година.
За датата на кончината на Дойно Граматик също се спори. Според някои изследователи е починал през 1810-а, но други посочват период след 1814-а, когато са датирани надписите на чешмите.

 

 

Пазарджиклия пише география, събира ръкописи

Големият възрожденец Стефан Захариев е роден около 1810 г. в Пазарджик.
Интересите му са многопланови. Освен че се прехранва като търговец, Захариев издирва средновековни ръкописи, старинни монети и антики.
Като османски финансов служител и наместник на пловдивския митрополит в родния си град през 50-те години на XIX в. Захариев обикаля околните села и постепенно у него се заражда идеята да състави описание на земите между Западните Родопи и южните склонове на Средна гора.
Стефан Захариев е постоянен член на българското църковно-училищно настоятелство в родния си Пазарджик и организатор на прогонването на гръцките духовници от най-голямата църква тук - "Св. Богородица" през 1859-а.
Сътрудничи на редица вестници - пише дописки за хода на църковните борби в града си, води оживена кореспонденция с изтъкнати наши възрожденци - Стоян Чомаков, Найден Геров, Йоаким Груев, Драган Цанков, както и със Стефан Веркович.
Домът на заможния пазарджиклия е нещо като клуб за образованите хора в града. Оттук тръгват освободителните идеи, беят се бунтовнически песни. "Станеше ли голяма народна нужда за нещо, Стефан Захариев написваше нуждният махзар (заявление), даваше го на своя верен слуга бошнак - Селим, който в 2-3 нощи го повръщаше подпечатен от целия окръг", разказва синът на възрожденеца Христо.
Вече обеднял, Стефан Захариев отказва да прати Христо да учи на държавни разноски в лицея в Цариград, а се спира на отличния ученик Константин Величков.
През 1870 г. със съдействието на Христо Г. Данов във Виена е публикувано най-значимото съчинение на Захариев - "Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза". В тази книга той между другото помества и текста на приписката на поп Методий Драгинов. Положителна рецензия за изследването написва младият Константин Иречек, който препоръчва това произведение "на всеки, който се интересува от Илирийския полуостров".
След смъртта на Захариев на 13 април 1871-ва по-голямата част от неговия архив е изгубена по време на освободителната Руско-турска война (1877-1878), а част от събраните от него славянски ръкописи са отнесени от руския изследовател Полихроний Сирку (1855-1905) в Санкт Петербург, където днес се съхраняват в сбирката на Ръкописния отдел на Библиотеката на Руската академия на науките.
Портрет на Стефан Захариев от известния български художник Станислав Доспевски се пази в Националната художествена галерия в София.

 

Мистериозен разказ за жестоки времена

За поп Методий Драгинов от село Корова (днес Драгиново) не знаем много.
Живял на границата на седемнайсети и осемнайсети век.
Написал летописна приписка "Потурчването на Чепино" за насилията над българското християнско население в Родопите и така останал в историята.
Текстът на приписката е публикуван за първи път от Стефан Захариев през 1870 година. Захариев споделя, че бележката на Методий Драгинов му е предадена от "покойний поп Илия старец на 96 год." Най-вероятно това е дългогодишният свещеник на Батак поп Илия Янков.
Хрониката описва действителни събития, отразени в други две хроники от Пазарджишко -"Баткунски летописен разказ" и "Бельовски летописен разказ", които обаче не са толкова обстойни. (Запазени са преписи на беловския разказ и превод от гръцки на баткунския, като оригиналите не са открити. Публикувани са от Христо Кодов в "Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките" през 1969-а.)
Историкът проф. Петър Петров посочва, че е възможно трите хроники да се базират на по-стар общ източник.
Акад. Петър Динеков изследва текста и уверил се в автентичността и значението му, включва летописната приписка в научния си труд "Старобългарски страници".
През 60-те години на двайсети век автори като Вера Мутафчиева и Антонина Желязкова изказват съмнения в автентичността на приписката.
Според текстолога Илия Тодоров диалектният, ортографският и ономастичният анализ на приписката показват различия с езика на епохата и таличия на езикови форми от деветнайсети век. Изследователят посочва и фактологически несъответствия. Тодоров смята, че Стефан Захариев е бил запознат с Беловската хроника, за която е публикувал статия във в. "България" през 1860 г. Мнението на Тодоров е, че летописният разказ на поп Методий Драгинов е "литературно развитие на Беловската хроника".
Историците не са постигнали единодушие дали летописът на поп Методий е автентичен паметник, дали е възрожденска литературна компилация, или препис на по-ранен извор, но търсенето на истината не спира.

Приписката на Методий Драгинов прочетете тук
Етикети:
 
Страница 6 от 36

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google