История

balgari.bg

Борец за църковна свобода изрича пророчески слова

Христо Тъпчилещов е роден през 1808-а в Калофер, в семейството на абаджия. Баща му Петко, работли и спестовен българин, печелел пари, като събирал шаяци, изработени в Калофер, и ги продавал изгодно в Измит.
Христо, най-големият син в семейството, е едва на 15, когато баща му умира. Заедно с братята си наследява занаята. Купуват шаяци, шият дрехи и ги пращат в Цариград. Малко по-късно започват да пътуват до столицата на империята като баща си.
Около 1854 г., вече на 46 години, Христо Тъпчилещов напуска Калофер и се мести в Цариград със семейството си. Личният му капитал, без недвижимите имоти, е 584 320 гроша.
Освен с търговци, Тъпчилещов води кореспонденция с български свещеници, общини, манастири и с много видни българи в цяла Европейска Турция и извън нея. За своето 21-годишно пребиваване в Цариград Тъпчилещов се превръща в най-влиятелния българин.
С големите привилегии, дадени му от великия везир Али паша, търговецът започва да настоява, че е необходимо църковният ни въпрос да намери своето разрешение. През периода 1860-1872 г. Христо и синът му Никола събират пари за построяването на българска църква в османската столица.
Княз Стефан Богориди е запознат с желанието на Тъпчилещов, дори дарява своя къща в квартала "Фенер" за църква. През есента на 1848 г. започва преустройство на къщата на Богориди, за да се превърне тя в параклис, където за първи път в Цариград се извършват богослужения на български. Имотът е записан на името на Христо Тъпчилещов, тъй като не съществува възможност български храм да притежава имот. По-късно синът му Никола преговаря със съседа на Богориди да продаде своята къща и земя в полза на българския църковен имот. Арменецът получава около 1400 английски лири, къщата му е откупена, съборена е и цялото място е присъединено към църковния двор.
През 1874 г., вече много болен, след сърдечен удар, Христо Тъпчилещов се връща в родния Калофер. Българите посрещат с почести бореца за църковност, но срещу него е донесено, че подбужда народа към бунт. Новият велик везир Махмуд паша му предава чрез Иванчо Хаджипенчович, че трябва да се прибере веднага.
Тъпчилещов се връща в Цариград. В последния си разговор със съгражданина си Лазар Йовчев, бъдещия екзарх Йосиф, Тъпчилещов съветва своя стипендиант Екзархията да е в Цариград, за да служи като обединителен център на всички българи, които няма да отхвърлят робството с една бъдеща война за освобождението на родината.
Същата вечер, на 22 септември 1875 г., Христо Тъпчилещов умира. Погребват го в двора на църквата, на която е посветил дълги години от живота си.

Още за възрожденеца - на www.monitor.bg
Етикети:
 

"...от сердци мое написах"

Един от книжовниците, преписали Паисиевата "История славяноболгарская", е поп Пунчо Куздин от с. Мокреш. Преписът е от 1796 г. и е включен в Поппунчовия сборник, който се намира в Народната библиотека в София.
Смята се, че Софроний Врачански е минал през ломското село на път за Румъния и тогава поп Пунчо се е запознал с епохалната книжка.
За себе си малкоизвестният възрожденец разказва: "Аз, поп Пунчо, от с. Мокреш, което стои не повече от 15 км от Лом, написах тази история славянобългарска най-вече за кралете и царете..."
Животоописателните бележки на поп Пунчо продължават: "Написах тази история и много други сказания преведох. Преведох и пролога царски заради простите хора. Написах тези слова в село Мокреш, което е във Видинска епархия, понеже бях в Мокреш и моето произхождение е оттам... Тогава бях 51-годишен и бях в свещеничеството до тази година."
Извън богослужебната работа, която е изпълнявал в параклис, построен от него в с. Мокреш, той е учил децата на четмо и писмо в тукашното килийно училище, основано през 1776 г.
През 1780-а основава килийно училище и във Вълчедръм.
Просветен и трудолюбив, мокрешкият отец денем обучава селските деца, а нощем пише дамаскини. Именно от тях черпим сведения за личността му.
Писан на прост и разбираем език, сборникът на поп Пунчо Куздин съдържа образи на свети люде. Сред писанията му е и "Повесть ради московского цара Петра, що го нарицают москале Буро",  изградена върху древноруския летописен разказ за изпитването на верите от киевския княз Владимир Светославович. Творбата представлява смес от исторически факти и авторски съждения с ярка обществена и политическа насоченост на разказа. Русите са тези, които "като единородни и дори тъждествени на българите, са онзи велик народ, който ще ги освободи от проклетите агаряни", твърди повестта.
Сборникът на поп Пунчо съдържа 69 глави на 400 страници. Тук са сказание за св. Иван Рилски, Йоан Златоуст, притчи за Адам и Ева и Йоан Богослов, слово за Рождество Христово, за св. Пантелеймон, за богатия Йов и др.
Нарисувани са 55 миниатюри, сред тях образът на Божията майка, на някои светци, сцени от живота на апостолите, плетеници, миниатюри, дори автопортрет.
Смело загърбил стереотипа на буквалния препис, поп Пунчо дава съвети как да се оре и сее земята, как да се улови пчелен рояк, как да се отглежда лозе, как да се отнася мъжът към жената и децата си. Съобщава и важни събития, на които е съвременник: "1814 месец декември 5 день биде освещение храма светаго великомученика Георгия у село Длагошевци (дн. Замфир). Тогда болгарски владика Паисия изпрати духовника протоигумена поп Доросия Зографца от Света гора и от Зографския манастир "Свети Георги", та освети църквата Длагошевска".
Поп Пунчо мечтаел да отпечата творбите си, но не успял.
"...благословете ме, недостойнаго, понеже не от млого учение написах, ни от млого ортография, но от млого книголюбие и ревност, от сердци мое написах", обръща се към читателите си той. Сборникът на скромния книжовник е "затворен" в корици от дърво, подплатено с кафявочервеникава кожа, подвързията е подшита по периферията с жълт метал. 
Издаден е дигитално от Народната библиотека.

Етикети:
 

Първият ни юрист тъне в забрава

Трифон Панов, съратник на Ботев, е първият ни дипломиран юрист, депутат е в пет парламента.
Роден е в село Мокреш, Ломско, през 1846 година.
Чичо му - Димитър Панов - Гинин, един от водачите на голямото Видинско въстание през 1850 година, се установява в Русия и стига до чин полковник.
В село Мокреш има килийно училище още от 1774 г. и тук учат момчета чак от Плевен. Тук поп Пунчо пише известния си дамаскин.
След като се изучил в това школо, Трифон заминава в Киев при чичо си. Завършва гимназия, а след това се записва да следва право в Новорусийския университет в Одеса.
Преди това обаче постъпва Легията в Белград и тук се сприятелява с Панайот Хитов.
В Одеса пък среща Христо Ботев. Одеското българско настоятелство изпраща Панов да координира дейността с революционните комитети в Румъния, където той отново се свързва с Ботев и двамата разработват рискованата дезинформационна акция, позволила на четата да се качи на "Радецки".
После се връща в Одеса и се дипломира през септември 1876 година.
По време на Освободителната война е преводач в щаба на княз Черказки. След Освобождението работи като адвокат в Лом, окръжен управител е във Видин, избран е за подпредседател на Второто обикновено народно събрание.
В края на осемдесетте години на деветнайсети век Филип Симидов пише книга за Филип Тотю. В нея той очерня Панов, като фабрикува слух за любовна връзка между него и втората жена на войводата. Обвинява го и че е подвел Одеския комитет именно него да изпратят в Румъния, за което взел 700 златни рубли.
Това слага край на политическата кариера на Трифон Панов. Той работи като нотариус във Видин до кончината си на 29 декември 1918 година.
Оставя голямо архивно наследство. Особено ценни са изследванията му за тежкото кризисно положение в България през 1918 г., за прогерманската политика на правителството на Васил Радославов, за глада в страната.

 

Осъденият на смърт идва чрез спомените си

Светослав Миларов - писател, историк и публицист, се ражда на 24 април 1849 г. в Габрово в семейството на Никола Сапунов, участник в църковната борба.
Съдбата му отрежда да бъде прецедент в европейската правна система - осъден е на смърт въз основа на записаното в личния му дневник.
Младият Светослав Миларов учи във френско училище в Цариград. Един от първите сътрудници е на в. "Македония", участва в политически сбирки. Срещата му с Христо Арнаудов в края на 60-те години на XIX век обаче и до днес е извор на различни версии относно "тайния" живот на Миларов.
Арнаудов доносничи пред турската власт срещу българските революционери. Съществуват съмнения, че е убедил и младия Миларов да шпионира сънародниците си. Изследователи съзират връзка между него и арестуването на Петко Славейков.
Самият Миларов обаче също е задържан и хвърлен в затвора. Прекарва повече от година зад решетките. Тук пише дръзката статия "Двете касти и власти". Тя е поместена в Славейковия вестник "Македония", който заради нея е спрян от цензурата.
Редактор е на вестниците "Възраждане", "Марица", "Български лев". Сътрудничи на либералния печат и негови статии често предизвикват обществени полемики.
Пише мемоарната книга "Спомени от цариградските тъмници" (1881), която се радва на изключителна популярност. Чиновник е във външното министерство (1879-1881 и 1883-1884).
През 80-те години на деветнайсети век Миларов се отдава на журналистическа кариера. Не се притеснява да хули властта и да изразява разочарованието си от управлението на княз Фердинад, загърбило възрожденските идеали.
Недоказано остава твърдението, че журналистът планира атентат срещу монарха - през 1889-а на пловдивската гара пистолетът му изгърмява, докато е в... тоалетната.
По същото време обаче публицистът е записвал в дневника как се прави успешен атентат. Тези страници се оказват най-силният аргумент срещу него две години по-късно, и то за престъпление, което не е извършил.
Когато през 1891 г. в центъра на София е убит финансовият министър Христо Белчев (целта е била Стефан Стамболов), сред заподозрените попада и Светослав Миларов.
Затварят го Черната джамия (сега храм "Свети Седмочисленици") заедно с Петко Каравелов и Трайко Китанчев. Обвинението срещу Миларов се гради върху съдържанието на тефтерчето му, което е поверил на свой близък, изтъргувал го срещу 4000 лева. Съдът не обръща внимание на факта, че Миларов и убития Христо Белчев са приятели, именно Белчев заедно със Спас Вацов превежда Миларовите "Спомени от цариградските тъмници", писани на хърватски.
Миларов е обесен в двора на Черната джамия на 15 юли 1892 г.
Така трагично напуска белия свят, едва 43-годишен, авторът на драмата в стихове "Падането на Цариград", на изследването "Какво сме, догде сме стигнали и какво трябва занапред да правим ние, българите", на "История на българский народ (679-1877)", на биографичната "Василий Евстатиевич Априлов, мощният подвижник на новото образование в България. Опис на живота и на деятелността му".
Чак през 2003-та са издадени неговите дневник, писма, статии, събрани в книгата "Небесният преврат".

За злополучното тефтерче разказва вестник "24 часа"
Етикети:
 

Тъкачът на габровската история

Христо Метев е роден на 26 юли 1881 г. в Габрово в семейството на Мария (Минка) Лалева Трингова от Казанлък и габровския първенец Метьо Христов Чехлар - заможен занаятчия и фабрикант.
През 1904 г. в габровското село Хаджи-Цонев мост е пусната вълненотекстилната фабрика "Надежда" като акционерно дружество от седем души. Метю Христов е поканен за акционер - внесъл е 26 хиляди златни лева с тенденция един ден синовете му да поемат ръководството на фабриката. Като силно родолюбив българин, той иска да модернизира производството, но не с чужди майстори, а с български, които по това време липсват. Затова праща син си Иван да следва текстилна индустрия в Университета във Вервие (Белгия). Иван завършва с отличие и се връща у нас като първия ни текстилен инженер. Загива по време на Междусъюзническата война.
През 1905 г. Христо Метев основава плетачна работилница. Занимава се и с търговия на прежди и гайтани.
Под настойничеството на Христо и Лалю по-малкият им брат Георги Метев завършва Търговската гимназия в Свищов, след което получава висше търговско образование в Мюнхен.
С натрупаните по време на войната печалби и отпуснатите от новооснованата банка "Габрово" кредити през 1919 г. е открита фабрика "Балкан", а през 1921 г. - фабрика "Христо Метев". И двете работят предимно с местни суровини.
Построената през 1921 г. предачно-тъкачна фабрика близо до Хаджи-Цонев мост разполага с 280 вретена и пет стана за тъкане на памучни тъкани. Тук започват да се изработват висококачествени вълнени платове и прежди, които по своите качества не отстъпват на вносните.
Пожар унищожава фабриката през 1925 г. На по-следващата година упоритият габровец построява нова фабрика за производство на памучни платове за долно и горно облекло. Нарежда се сред най-заможните хора в България.
През 1931 г. Христо Метев е първият индустриалец, който приема исканията на стачниците за спазването на 8-часовия работен ден. На търговците на едро предоставя 4-5-месечен стоков кредит, което ги кара да предпочитат местните платове за сметка на вносните.
През 1932-ра, когато се отделя от братята си, за него работят около 700 работници. За тях фабрикантът е уредил евтина столова, където голяма част от продуктите се заплащат от него.
След 1944-та АД "Христо Метев" е национализирано, конфискувано е цялото имущество на фамилия Метеви, включително вълненопредачната фабрика на АД "Надежда", памукотъкачната фабрика "България" на сина му Тома Метев и др.
Христо Метев умира на 13 януари 1953 г.

 
Страница 7 от 36

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google