История

balgari.bg

Пилот герой сваля "летящи крепости"

Неделчо Бончев е роден на 21 юни 1917 г. в София.
Завършва Втора мъжка гимназия и постъпва във Военното училище в столицата. Обучава се за летец изтребител у нас и в Италия. От август 1943 г. е командир на ято във 2/6 изтребителен орляк. Участва в боевете за отбраната на София по време на бомбардировките през 1943-1944 г.
На 20 декември 1943 г. Бончев поврежда американски четиримоторен бомбардировач, а на 30 март 1944 г. сваля "летяща крепост" - "Боинг Б-17".
На 17 април 1944 г. пилотът атакува един "Боинг Б-17". Старае се да стреля от максимално възможната близост, но това ставапричина да не успее да се размине с бомбардировача. Двата самолета се сблъскват. Бончев се свестява след свободно падане от няколко хиляди метра заедно с бронираната пилотска седалка. Успява да се освободи от коланите и да отвори парашута си. Приземява се в дълбока преспа до пернишкото село Студена, бос, изгубил ботушите си при падането.
От престоя в снега Бончев развива бронхопневмония и през лятото на 1944-та се лекува.
Към края на лятото той се завръща в частта си.
На 5 октомври 1944 г. излита начело на две четворки изтребители "Месершмит 109". Бойната задача е да прикриват шест бомбардировача, след което да проведат самостоятелни атаки по земни цели по шосето Крива паланка-Куманово. При заход за земна атака самолетът на Бончев е улучен от противникови зенитни оръдия. Пилотът скача с парашут от малка височина, а след секунди машината експлодира. При приземяването наранява крака си и попада в плен. За последно е видян от своя колега летец поручик Георги Петков Георгиев - Гошето. Разминават се под конвой на входа на военнопленническия лагер в Скопие. По-нататъшната съдба на Бончев е неизвестна. Предполага се, че същата 1944-та въздушният ас е загинал.

Етикети:
 

Книжар стъкмява първия учебник по "бащин език"

Драган Манчов, забележителният възрожденец - книгоиздател, е роден в Батак през 1834 г. Ученик е на Хаджи Найден и Йордан Ненов, самият той учителства в с. Радилово, в Батак, Пазарджик, Перущица и Пловдив.
От 1862 година започва да се занимава с книгоиздателска дейност. Книжарницата на Манчов има клонове в Солун и Свищов.
В продължение на 50 години Драган Манчов издава 547 книги, голяма част от които са написани от него. Учебниците, които печата, са най-вече за началните класове.
Неговият "Бащин език" (в три части) е един от най-известните учебници за времето си, претърпява над 40 издания и цели десетилетия даскали по него образоват българчетата. Манчов отпечатва също църковнопевчески сборници, географски атласи и първата българска енциклопедия - "Енциклопедически речник", на Лука Касъров.
Той е и първият издател, който печата стихосбирка на Вазов - "Пряпорец и гусла". Редактира в. "Стара планина". Един от първите разпространители е на идеите на руския педагог Константин Ушински, чиято книга "Детски свят" превежда и издава. Стъкмява, както казват през Възраждането, и "Кратка география" и "Кратка священа история на вехтий и новий завет".
Участва в Старозагорското въстание през 1875 г., за което е арестуван. След Руско-турска освободителна война със съдействието на руските власти Манчов получава употребявана печатарска машина и през май 1879 година разкрива собствена печатница в Пловдив. От отварянето на печатницата до края на века Драган Манчов печата 448 книги, предимно учбна литература.
Умира на 16 май 1908-а.

Етикети:
 

Блестящ оратор е най-колоритният ни парламентарист

Една от най-колоритните фигури в обществено-политическия и културен живот на България от края на първото десетилетие до 40-те години на двайсети век - Григор Василев Гьорев, адвокат, журналист и политик, е роден на 6 юли 1883 година в трънското село Радово.
Завършва Първа мъжка гимназия в София през 1900-ата.
Още като ученик влиза в редовете на Българската работническа социалдемократическа партия, журналистическата си кариера започва именно в нейния орган - сп. "Ново време". Сътрудничи и в издаваното от Янко Сакъзов сп. "Общо дело".
През 1900-1901 г. Григор Василев е учител в с. Драганово. След кратковременното си учителстване записва право в Софийския университет.
Като студент в IV курс (1905) той е един от организаторите на студентската стачка за академична свобода в университета и срещу потъпкването на чл. 83 и 84 от Търновската конституция.
До изключването си от СУ Василев сътрудничи на вестничето "Академична борба", работи и в редакциите на "Български печат" и "Ново общество".
През 1905 г. е приет в Юридическия факултет на Женевския университет. Завършва през 1906 г.
Още докато учи, Григор Василев започва да работи над своя труд "Македонският въпрос", който обаче остава незавършен. Изследването обхваща развитието на македонския въпрос от неговото възникване на Берлинския конгрес (1878) до времето, когато Василев започва да води дневника си - декември 1905 г. Като социалист Григор Василев развива тезата, че главната задача в борбата на населението в Македония и Одринско е решаването на социалния въпрос. През 1906-а той пише: "...през 1885-1886 г. се хвърлиха семената на българската завоевателна политика, а не политика освободителна спрямо Македония".
Самият Василев обаче участва в дейността на Върховния македоно-одрински комитет и поддържа тесни връзки с анархистката група на солунските и цариградските атентатори.
След дипломирането си в Женева Григор Василев се връща в София и отново се включва в политическите борби. Сред организаторите е на Генералната железничарска стачка в края на 1906-а. По това време той е член на Централната комисия на синдикатите в България. 
От края на 1907 г. е адвокат при Софийската адвокатска колегия и е избран за общински съветник.
През май-юли 1908 г. пътува до Русия, откъдето изпраща дописки на в. "Илинден", в които отразява Ревелската среща, станала един от поводите за обявяване на Хуриета (свободата) в Турция.
След Русия Василев заминава за Турция, откъдето праща кореспонденции с впечатленията си от политическия живот на българите там.
Заради вижданията си за ролята на социалдемокрацията в разрешаването на българския национален въпрос, които се различават от официалните постановки на БРСДП (ш. с.), Григор Василев е в непрестанен спор с ръководителите й и неколкократно е заплашван с изключване.
Успоредно с политическата си и журналистическата дейност Василев има и широка адвокатска клиентела, която поддържа благодарение на блестящия си ораторски талант. Адвокатската му практика става за него школа за предстоящата му десетилетна парламентарна дейност.
По време на Балканската война (1912-1913) служи в щаба на Втора армия в оперативното отделение и в разузнавателната секция. През войната има възможност да се срещне и разговаря със забележителните български пълководци от Тракийския театър на бойните действия, като ген. Никола Жеков, ген. Никола Иванов, ген. Михаил Савов, ген. Радко Димитриев. Записва разговорите си с тях в дневник, който планирада издаде, но не успява.
След Балканските войни Григор Василев става инициатор и издател на сп. "Народ и армия". Заради издателската му политика го обвиняват в шовинизъм.
През януари 1914 г. Василев преминава от партията на широките социалисти в редовете на Демократическата партия, с което си спечелва определението "ренегат".
Още същата 1914 г. е избран за народен представител от Русе и почти без прекъсване до края на живота си е избиран непрекъснато.
В парламента Василев се изказва по редица важни въпроси, като анкетата по Балканските войни, военния бюджет, военната служба на данъчните, военното въздухоплаване, Закона за въоръжените сили, за железопътното дело и Източната Презбалканска линия, по прехраната, за финансовата политика, за Медицинския факултет, за депутатската неприкосновеност и др.
Важна роля Григор Василев играе и при излизането на България от Първата световна война, и при подготовката на Солунското примирие мрез приятелствто си с американския генерален консул в София Доминик Мърфи.
През 1923 г. Василев се включва в Народния сговор не само като член на Демократическата партия, но и като масон. Сътрудничи на в. "Слово", орган на столичните журналисти.
Демократическият интернационал, създаден през август 1924 г. в Женева, избра Григор Василев за член на Изпълнителния съвет.
През същата година той сътрудничи на английския в. "Таймс", който издава притурка, посветена на България.
По време на атентата в катедралата "Света Неделя" е тежко ранен.
След падането на правителството на проф. Ал. Цанков на власт идва правителството на А. Ляпчев. Популярният и днес термин, че правителството на А. Ляпчев ще управлява "со кротце и со благо", е въведен в политическия речник именно от Григор Василев чрез една негова статия в печата от това време.
На 15 април 1930 г. Василев става министър на земеделието в правителството на Ляпчев. Преди това му е предлагано Министерството на търговията, но отказва. Оглавява министерството в продължение на една година и воид политика за развитие на българското земеделие. Негови са инициативите за производството и насърчаването на износа на зеленчуци и плодове (домати, грозде, ягоди), проявява големи амбиции за спечелване на английския пазар. Организира Празник на българската земя, състоял се на 14 декември 1930 г. в Народния театър, където произнася блестяща реч.
През 1932 г. издава книжка, озаглавена "Програма за българската земя". В уводните си бележки пише, че е убеден, "че изпълнението на тая програма с воля и система ще донесе в близкото бъдеще благосъстояние на българското село, а за изпълнението й най-много разчитаме на растящата стопанска интелигенция и селяните. Програмата за българската земя има само една цел: България да стане красива градина, изпъстрена с най-богати култури и заливана с радости и песни".
Няколко седмици след Деветнайсетомайския преврат някои дейци на Демократическия сговор, групирани около проф. Георги Данаилов и Григор Василев, правят опит да създадат самостоятелна политическа партия.
Въпреки че скоро след преврата Василев няма нищо против известни промени в конституцията, в края на 1935 г. той категорично се обявява срещу всякакви промени в Търновската конституция.
Успоредно с политическата си дейност Григор Василев развива и активна журналистическа дейност. Още от 1933 г. издава сп. "Нация и земя", което след Деветнадесетомайския преврат започва да излиза като вестник.
На 24 февруари 1938 г. Григор Василев е арестуван, но въпреки преследванията той се кандидатира в София за парламентарните избори и става депутат. В това Народно събрание се изказва против касирането на депутатите комунисти и земеделци, сред авторите е на законопроектите за възстановяването на правото на тютюнопроизводството, за отменяне декрета за временния надзор върху печата, за обявяването на 28 април за празник на българската конституция, за съденето на министри при нарушаването на конституцията и за полагане клетва от министрите за спазването й, за даване на избирателни права на жените. Предлага армията да се кълне във вярност не само на царя, но и на конституцията.
Славянофил и англофил по убеждение, патриотът Григор Василев и в парламента, и на страниците на вестниците воюва с българската простащина и с неграмотността на нашите журналисти, защитава единството на българския народ в историческите му граници.
През последните години от живота си издава две забележителни книжки. Първата е "Йордан Йовков. Спомени и писма" и излиза през 1940 г. Тя представлява изпълнението на един приятелски дълг към големия български писател, с когото са съученици от гимназията. Екземпляри от книжката той изпраща на своя сметка до почти всички национални библиотеки в Европа, от които получава за това благодарствени писма.
През 1941 г. издава книгата "Образът на българската земя". "Истинският и пълен образ на българската земя се схваща в единството на нейното разнообразие. Красотата на тоя образ се отразява в творенията на българските писатели и художници: "Отечество любезно, как хубаво си ти!" на Вазова, картините на Щъркелова и музикалната поема на Владигерова, взети заедно, предават душата на българската земя", пише Василев.
Григор Василев умира на 7 ноември 1942 г. в София.

Източник: www.sitebulgarizaedno.com
Етикети:
 

Първият издател на Паисиевата "История..."

Христаки Павлович, с духовно име Хрисант, възрожденски учител и писател, се ражда в Дупница през 1804 година. Семейството му е заможно.
Първоначалното си образование получава в родния град, а след това - в Рилския манастир. Между 1825 и 1828 година учи в Мелник при учителя Адам от Мецово, после и в Сяр.
Приема монашеството в Рилския манастир, откъдето през 1831 г. го пращат да учителства в Свищов. Същата година той открива там второто, "модерно българско училище" - след школото на Емануил Васкидович (1815).
Въпреки че се нарича "славено-елинско", гръцкият език, литература и история не са главното в програмата му. Петропавловското Взаимно школо на Павлович има два отдела - "нисше" и "главно" училище. Той преподава в главното българска граматика, катехизис, аритметика, българска история, риторика, логика, богословие, география, славянски и гръцки език.
За нуждите на обучението съставя и издава "Аритметика, или Наука числителна" (1833), написва "География, или Землеописание", неиздадена поради ранната му кончина (ръкописът се съхранява в НБКМ), "Царственик" (Паисиевата "История..."). Прави и много преводи.
"Аритметика"-та на Павлович - първото самостоятелно помагало в тази област, има три раздела. Първият обяснява четирите основни математически действия, вторият е посветен на "раздроблените числа", а третият - на "тройното правило", "оная наука, която ни научава от три явни числа да нахождаме четвърто неявно". Отделно приложение на учебника е "Месяцесловът", пъстра мозайка, включително и суеверия, но преди всичко със задача да се пресмятат подвижните и неподвижните църковни празници.
На Христаки Павлович принадлежи и преводът на учебника на А. Малинин и К. Бурянин, наречен от него "Числителница".
Съставя и "Писмовник" - образци за кореспонденция при търговските и стопанските взаимоотношения, който издава в Белград през 1835-а, пише първата българска география. "Землеописание"-то на Павлович съдържа "Космография, или Система света" и "Солничная система".
За да състави "Царственик"-а (1844), Павлович не преписва дословно съществуващите дотогава осем преписа на Паисиевата творба, а систематизирано и ясно излага българската история, отстранява повторенията, размества хронологично историческите разкази, за да очертае ясната връзка помежду им. На корицата описва съдържанието така: "Царственик или История болгарская, която учи от где са болгаре произшли, како са кралевствовали, како же царствовали, како царство свое погубили и под иго попаднали".
Христаки Павлович е автор на две граматики - "Първа българска граматика" (1836) и "Граматика славянобългарска" (1845).
Съставя гръцко-български разговорник (1835) и превежда повестта "Изгубено дете" (1844).
Павлович и съпругата му Севаста имат осем деца.
Възрожденецът умира на 21 юли 1848 г. в Свищов, едва на 44 години.

Етикети:
 

Забравена възрожденска учителка е първата българска поетеса

Рада Казалийска, поетеса, монахиня и учителка, е родена на 8 юли 1821 г. в с. Райково (днес квартал на Смолян).
Рада е седмото, най-малкото дете в семейството на Вълчо Казалията и Кина Парапитска. Баща й се занимава с търговия на шаяци и гайтани. В дома им често гостува Димитър Минчев - Гайтанджията, от когото научават, че в Карлово и Калофер са открити първите новобългарски училища. Въодушевен от идеята и в с. Райково да бъде открито училище, Вълчо Казалията изпраща дъщеря си Рада да учи в училището на известния по това време Райно Попович, където в продължение на четири години тя овладява българското четмо и писмо. После баща й я праща да продължи учението си в Горния женски метох в Калофер, където преподава даскал Ботьо Петков. През двете години там будната родопчанка изучава и богослужебния ред.
Райковските първенци - Даниел Костов, светогорският монах Григорий, свещеник Толкьовски, решават, че е дошло време и селото им да има училище. Предлагат на Рада Казалийска да започне работа от 1 септември 1852 г. Къщата на Насо Рупеца отваря вратите си, за да приеме първите ученици. Същата година килийното училище, което е било открито през 1820 г., прекратява работа.
Заедно с училището за по-малките Рада Казалийска отваря и училище за възрастни в църквата "Св. Неделя". Тук тя обучава на богослужебен ред и славянско четене. По това време неин редовен ученик става и гръцкият даскал Бялко Арнаудов, по-късно нейн съпруг, който приема свещенически сан под името Пантелеймон, един от ревностните защитници на българската духовност в този край. Рада Казалийска и отец Пантелеймон има шест деца.
В края на първата учебна година, на 7 юли 1843 г. (храмов празник на църквата "Св. Неделя") Рада Казалийска организира и провежда тържество в двора на храма.
Казалийска учителства в продължение на десет години. Подготвила поколения свои достойни заместници, през 1852 г. се оттегля от преподавателската професия и заживява в Асеновград.
Тя е първата българска възрожденска поетеса монахиня. Авторка е на две стихотворения - "На баща ми" (1852) и "На майката и нейната реч" (1853). Стихотворението "На баща ми" е написано в акростих с текст: "В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията".
Вече 80-годишна, Рада Казалийска заедно със сина си Христо (учител в Асеновград, завършил Българската семинария в Цариград и висша педагогика в Белград, по-късно - директор на Софийската мъжка гимназия) участва в подготовката на Илинденското въстание. Арестувана е и попада в Одринския затвор. Съпругът й отец Пантелеймон умира през 1902 г., а Рада Казалийска приема монашество под името Евдокия в храм "Св. Въведение Богородично" в Калоферския девически манастир, където на младини е учила.
Когато силите я напускат, се прибира при близките си в Асеновград, където умира на 14 декември 1907 г. 


Още за родопската просветителка разказва вестник "Атака"
 
Страница 8 от 36

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google