История

balgari.bg

"Мила родино" написана на път за бойното поле

Цветан Радославов Хаджиденков, авторът на съвременния български химн, е роден в Свищов на 19 април 1863 година.
Майка му е дъщеря на възрожденския книгоиздател и просветен деец Христаки Павлович и сестра на живописеца Николай Павлович, но израства в семейството на търговеца Цвятко Радославов, който осиновява и сина й Цветан.
Радославов учи първоначално при Емануил Васкидович и расте в обкръжението на видни свищовлии като Иван Шишманов и Алеко Константинов. След завършване на Априловската гимназия в Габрово няколко години е студент по история и славистика във Виена, а през 1897 г. защитава докторска титла по философия в Лайпциг.
Между 1888 и 1893 г. е гимназиален учител в Габрово, след 1897 г. - в Мъжката гимназия в Русе, а впоследствие - в Трета мъжка гимназия в София. Участва в дейността на читалище "Славянска беседа" и на театралната трупа "Сълза и смях". Член е на Управителния комитет на Българската оперна дружба.
През 1885 г., по пътя към бойното поле на Сръбско-българската война, в която Цветан Радославов участва като доброволец, той композира песента "Горда Стара планина", която по-късно, през 1905 г., е обработена от композитора Добри Христов, а през 1964 г. става химн на България. Смята се, че за създаването на мелодията Радославов използва известното в родния му край Свищовско хоро. През 1895-а песента му е отпечатана в учебник по музика на Карел Махан.
Текстът на "Горда Стара планина" е променян неведнъж. Последните промени датират от 1990 г., а след приемането на първата демократична Конституция на страната "Мила родино" е отново утвърдена като национален химн на Република България.
Освен създател на българския химн Цветан Радославов е и блестящ учен. Той е един от тримата българи (заедно с д-р Кръстьо Кръстев и Никола Алексиев), които са защитили доктората си при бащата на съвременната научна психология - Вилхелм Вунт. Радославов отхвърля поканите за преподавателска кариера във Виена, Лайпциг и Прага и се връща в родината, за да допринесе за изграждането на модерна България. Преподава класически и съвременни езици, психология, етика и логика. Автор е на историческия труд "Титлите на българските царе" и на философското изследване "Емоционалният фактор при мисленето с оглед на дуалистичните схващания в етиката и религията".
В столицата Радославов живее в малка мансарда на улица "Ангел Кънчев" 3, където днес има паметна плоча, дело на Георги Чапкънов.
Умира на 27 октомври 1931 г. в София.

Етикети:
 

Книжовник и духовен водач

Партений Зографски, един от първите ни филолози и фолклористи, е роден през 1818 г. в село Галичник (днес - в Македония) с името Павел Василков Тризловски.
Бъдещият Нишавски митрополит учи в манастира "Свети Йоан Бигорски", а през 1836 г. - в Охрид при Димитър Миладинов и в гръцки училища в Солун и Цариград.
В периода 1838-1842 година продължава обазованието си в Атинската семинария с помощта на архимандрит Анатолий Зографски. Замонашва се в Зографския манастир през 1842 година под името Партений.
Следва в Духовната академия в Одеса, след което постъпва в Киприяновския манастир в Молдова. През 1846 година завършва семинария в Киев, а през 1850 година - Московската духовна академия. Започва да служи в църквата на руското посолство в Цариград през 1851 година, открива и богословско училище в Зографския манастир, в което преподава. От 1852 до 1855 година Партний е учител по църковославянски език в Богословското училище в Халки, а след това, до 1858-а - в българското училище в Цариград, като служи в българската и в руската църква.
На 29 октомври 1859 година по настояване на Кукушката българска община Цариградската патриаршия назначава Партений за Поленински митрополит в Дойран. Партений разширява употребата на църковнославянски език в богослужението и съдейства за откриване на български училища.
През 1861 година епархийски духовен съд в Солун му отправя 22 обвинения, но е оправдан и през 1863 година се връща в епархията си.
Годината е 1867-а. Партений Зографски става нишавски митрополит и се установява в Пирот. Продължава да подпомага българското училищно дело и да отблъсква опитите на сръбската пропаганда за проникване в Пиротско.
От 1868 година Партений Зографски е част от отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. След създаването на Българската екзархия в 1872 година остава като екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 година, когато подава оставка.
Книжовното наследство на митрополит Партений е богато. Той сътрудничи на списание "Български книжици" и на първите български вестници - "Съветник", "Македония", "Цариградски вестник". През 1857 година издава "Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков", през 1858 година - "Началное учение за децата", а през 1859 година ­- "Кратка славенска граматика". Превежда житието на Климент Охридски от Теофилакт Охридски от гръцки на езика, който се говори в Македония, но със силно влияние на източнобългарски наречия и на църковнославянски език. Занимава се с изследователска дейност, като обнародва два документа за Охридската архиепископия, намерени в Рилския манастир. Събира и издава народни песни.
Партений Зографски се опитва да наложи употребата на повече западнобългарски елементи в новосъздаващия се български книжовен език. През 1858 година той пръв от нашите книжовници ратува македонският говор да бъде възприет като основа на книжовния език.
Умира в Цариград на 7 февруари 1876 година.

Източник: http://bg.wikipedia.org
 

Генерал освободител

Йосиф Владимирович Гурко е роден на 28 юли 1828 г. в Новгород в семейството на потомствен дворянин от беларуски произход.
Завършва Императорския пажески корпус през 1846-а и постъпва на служба като корнет в Гвардейския хусарски полк. Завършва курсовете на Генералния щаб и става адютант на император Александър Втори през 1860-а. Звание полковник получава година по-късно.
Командва IV хусарски Мариуполски полк през 1866-а и е повишен в звание генерал-майор (1870). От 1873 година е комантир на бригада от Втора гвардейска кавалерийска дивизия. Участва в боевете при Белбек по време на Кримската война, освобождаването на руските селяни от крепостна зависимост (1862-1866) и потушаването на Варшавското въстание (1863). Повишен е във военно звание генерал-лейтенант и назначен за командир на Втора гвардейска кавалерийска дивизия (1876).
В нашата история Йосиф Владимирович Гурко влиза с действията си по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878). Командир е на Предния отряд на Руската армия на Балканския полуостров. В неговия състав е и Опълчението. В първите дни на войната Гурко превзема Търново. Установява контрол над проходите в централната част на Стара планина във взаимодействие с Габровския отряд с командир генерал-майор Валериан Дерожински. Превзема Шипченския проход и Стара Загора, предизвиквайки паника в Цариград. След прехвърлянето на османски подкрепления в Южна България и последвалите боеве при Нова Загора, Джуранли (дн. Калитиново) и Стара Загора отстъпва на Шипченския проход в Стара планина.
През октомври 1877 г. Гурко превзема селата Горни Дъбник и Телиш, с което се прекъсват снабдителните линии на обсадената в Плевен Западна османска армия на Осман паша и се затваря блокадният пръстен.
Като командир на Западния Руски отряд изтласква Орханийската османска армия от Орханийското поле. Преминава Стара планина в сурови зимни условия. негови части превземат София и Пазарджик. Нанася последно поражение на Сюлейман паша в битката при Пловдив и превзема Одрин, с което практически е сложен край на войната.
След Руско-турската война Йосиф Гурко е провъзгласен за граф и получава множество отличия. Генерал от кавалерията (1878). През 1879-1880 г. е губернатор на Санкт Петербург. По-късно е временен губернатор на Одеса и командващ войските на Одеския военен окръг (1882-1883). От 1883 до 1894 г. е генерал-губернатор на Варшава, където провежда политика на насилствена русификация.
През 1894 г. Гурко е повишен в най-висшето военно звание - генерал-фелдмаршал, става член на Държавния съвет на Русия.
Умира в семейното си имение Сахарово (днес в град Твер, побратимен с Велико Търново) на 28 януари 1901 г. Погребан е в семейната гробница в църквата "Св. Серафим Волоцки".
В София има паметник на освободителя й.

 

Последният хайдутин

Илия Марков Попгеоргиев, известен като Ильо Войвода, е роден на 28 май 1805 година в малешевското село Берово (днес в Македония). Дядо му, поп Георги, загива като предводител на чета в сражение с башибозук при село Пастух.
До 20-годишна възраст Ильо живее в родното си село. След спречкване с турския главатар, който задирял сестрите му, заминава за Рилския манастир при свой роднина калугер. В обителта става пандурин (пазач). През годините в Рилския манастир (1830-1838) Ильо Марков ходи винаги с оръжие, гони турците и разбойническите шайки, среща се с хайдути, които намират подслон в манастира.
Към 1838 година бъдещият войвода се оженва и се връща в Берово. През 1850за, за да отмъсти за ранения си брат, Ильо убива турчина, който е стрелял по него, и излиза с малка дружина в планината. Байрактар на дружината е сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война (1853-1856) четата на Ильо Войвода нараства до 70 души.
През 1854 г. турците в Дупница се готвят за погром над българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща хабер, че турската махала ще бъде изравнена със земята, и така спасява българите. Турците обаче опитват да се справят с войводата с хитрост. След излизане на Хатихумаюна (1856) Скопският паша изпраща мюдюра на Радовичката каза да преговаря с Ильо Войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако слезе от планината. Чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки на Ильо войвода е дадено писмено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрил замисъл на група местни турци да го убият, заедно с Нико Камбера избива заговорниците и поема към планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун.
През 1859 година по заповед на нишкия валия къщата на Ильо Войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката е унищожена, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил. Валията заповядва да хванат опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовте си. Обесени са дванайсет души.
През 1860 г. Ильо Войвода минава с четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия. Става помощник на Георги Раковски при военната подготовка. На 2 юни 1862 г. при щурмуването на Кале мегдан Ильо войвода командва батальона, на който е поверено знамето на легията.
След разформироването на Легията Ильо Войвода с част от четата си се настанява в Крагуевац. Властта продължава да тероризира семейството му, този път ги откарват в затвора в Скопие.
След две години в Крагуевац Ильо Войвода се връща в Белград, където е награден от княз Михаил Обренович с орден и титла и му е отпусната пенсия от 150 динара. Взема участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. В края на войната е тежко ранен, и то от приятелски куршум. Вследствие на раната остава инвалид с дяскната ръка.
Руско-турската война от 1877-1878 г. заварва Ильо войвода в болница. Още невъзстановил се напълно, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на волна чета. Ильо Войвода води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Гурко.
След освобождаването на София капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Кюстендил.
На 4 януари 1878-а, получил негласно разрешение да се придвижи към Кюстендил, Ильо Войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878-а навлиза с цялата си чета в с. Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта му успява и - на 11 януари 1878-а четата му заедно с руски войски влиза тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят, но пет дни по-късно отрядът на генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават града.
В края на януари Ильо Войвода повежда четата към родното Малешево. Посрещнат с големи почести от управата и населението, той заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините във всички села. На 22 март Ильо войвода отива в Сан Стефано. Там получава и поредния си орден "За храброст". Около два месеца трае "българското царство", установено от войводата в Малешево.
След подписването на Берлинския договор (1878), според който Царевоселско и Малешевско остават под турска власт, Ильо Войвода и семейството му се установяват в Кюстендил.
Войводата си построява къща на Стамбол капия. Не престава да работи за свободата на поробена Македония. Заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобожденето й. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., като води чета по десния бряг на Струма. По настояване на Стефан Стамболов Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.
Въпреки напредналата си възраст - вее е 80-годишен, с четата си войводата участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с. Извор.
Умира на 17 април 1898-а.

В спомените си Петър Берковски пише за Ильо Войвода: "Както нас, българите, така и сърбите дядо Ильо пленяваше със своя героичен вид, със своята откровеност и добродушие, придружени с твърда воля и характер. (...) Както юначеството му, така и нравствеността му бяха неподражаеми. В това отношение той беше просто идеален."
 
Домът на войводата в Кюстендил днес е музей. Тук може да се види експозицията "Националноосвободителните борби на населението от Кюстендилския край", разположена в шест зали на площ от 150 кв. м и съдържаща близо 800 експоната. Основни акценти в сбирката са животът и делото на Ильо Войвода.
 
 

Две десетилетия неуспешни войни

Константин I Тих Асен е син на скопски благородник.
През 1257 г. Константин е издигнат от Великия болярския съвет в Търново да замести на престола неуспешния Мицо Асен.
Преди да бъде коронясан за български цар, Константин Тих е сред най-влиятелните боляри в Югозападна България.
За да утвърди позицията си на законен владетел, той приема името Асен, женейки се за внучката на Иван Асен II Ирина.
Вече на престола, Константин Тих воюва с унгарския крал Бела IV и успява да възвърне Северин и част от Банатската област под българския скиптър, но през 1261 г. новият маджарски крал Стефан V отново откъсва територии от България, като превзема и Видин и Лом. Константин Тих получава помощ от Яков Светослав, в замяна на която обаче става автономен управник на областта.
През 1264 г. Константин Тих предприема поход срещу Византия с 40-хилядна наемническа армия от Златната орда, но сравнително успешната кампания не подобрява българските позиции в териториален и политически аспект.
След смъртта на съпругата си Ирина през 1268 г. Константин се опитва да възстанови отношенията си с Михаил VIII Палеолог, като приема предложението му за брак с племенницата му - Мария Кантакузина. Обещаната зестра за сключения през 1269 г. брачен съюз са временно изгубените от България Месемврия и Анхиало, но нарушеното обещание от страна на василевса влошава отношенията между двамата.
България влиза в съюз с краля на Сицилия Шарл I Анжуйски, който подготвя поход срещу Михаил VIII с цел възстановяване на Латинската империя. Михаил отвръща на удара, омъжвайки незаконната си дъщеря Ефросина за хан Ногай от Златна орда, който през 1274 г. нахлува в България.
Последните години на своето управление Константин I Тих Асен прекарва частично обездвижен след злощастно падане от кон. Управляващата върхушка застава плътно зад царицата Мария Кантакузина, която коронясва техния син Михаил II Асен за съцар скоро след раждането му през 1272 г.
Поради проточилите се неуспешни войни, постоянните монголо-татарски набези на Златната орда и икономическа разруха през 1277 г. Ивайло застава начело на метеж.
Константин Тих Асен се изправя с войска срещу него, но претърпява поражение и губи трона и живота си.

 
Страница 9 от 36

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google