История

balgari.bg

Патриархът спасител

Бъдещият патриарх Кирил се ражда на 3 януари (по стар стил) 1901 г. в София, в семейството на Марко Константинов. Дават му името Константин.
Завършва Софийската семинария през 1918-а, от 1920 до 1925 г. следва богословие в Софийския университет, продължава образованието си в Белград, в Загреб и Черновци (днес в Украйна). Приема монашество, през 1927 г. защитава докторат по богословие, след което специализира философия в Берлинския университет.
През 1936-а Кирил е ръкоположен за Стобийски епископ. Две години по-късно става главен секретар на Светия синод. Скоро след това е ръкоположен за Пловдивски митрополит.
Докато е в Пловдив, митрополит Кирил оглавява борбата на българската интелигенция срещу депортирането на българските евреи в лагерите на смъртта.
Узнавайки, че в двора на едно училище са затворени евреи, митрополит Кирил отива пред входа и заповядва на постовия да го пусне. Когато му отказват, отвръща: "Само се опитайте да ме спрете!", прескача оградата и влиза при затворените, като им казва: "Където отивате вие, там съм и аз!" Същия ден е пуснал бърза телеграма до София с текст: "Негово Величество цар Борис ІІІ, Двореца София. Ваше Величество, в име Божие усърдно моля за милост към евреите!"
От 1950 година митрополит Кирил членува в Световния съвет на мира и председателства Националния комитет за защита на мира в България от основаването му през 1948-а.
На 10 май 1953 г., при възстановяването на Българската патриаршия на Третия църковно-народен събор, Кирил е избран за софийски митрополит и първи български патриарх след св. Евтимий Търновски.
На този висок пост остава до смъртта на 7 март 1971 година. Погребват го в църквата "Света Богоридаци" в Бачковския манастир.
През 2002 г. патриарх Кирил е провъзгласен от благодарните евреи за Праведник на света в Ерусалим заради дейното му участие в спасяването на българските евреи.
Патриарх Кирил е доктор хонорис кауза на Софийската, Московската и Санктпетербургската духовна академия. Научните му интереси са в областта на българската културна и църковна история, борбите на българския народ за независимост и национално обособяване. Издирва исторически факти и обнародва извори, извлечени от български и чужди архивохранилища. Научните му трудове, значителни по обем и съдържание, са написани на основата на огромен документален материал и са важен принос към историята на българската църковно-национална борба.

Етикети:
 

Живот като легенда - героичен

Спасителят на Самарското знаме Никола Корчев е роден през март 1836 г. в село Горна Диканя, Самоковско. Бил едър човек, много висок - около 2.10 м, с буен и непокорен нрав.
Жени се млад, на 19 години, за мома от Долна Диканя.
Корчев е заможен, негова е воденицата в селото на съпругата му.
Една нощ през 1872 г. в дома му влизат двама турци и гонят мъжете, за да останат само жените. Никола и баща му се престорват, че тръгват, но се връщат и убиват турците. Казват, че тази история е послужила на Вазов при писането на "Под игото".
После мъжете взимат семействата си и бягат към Самоков.
Тук започват работа ковачниците. Но Никола все така не търпи неправдите. Една нощ влиза в дома на гръцкия владика - Лудия Матей, изнася го навън и му сочи пътя за Гърция, като му заръчва да не се връща. И пак е принуден да се крие от властта. Приютяват го в домовете си будни българи, докато решава да замине за Цариград.
В столицата на империята Никола Корчев постъпва на работа в Барон-Хиршовата железница. Става локомотивен машинист и е първият български железничар. Докато кара влак по линията Русе - Варна, на няколко пъти с него пътува Левски, скрит във вагона за въглища и дърва.
На един Трифон Зарезан Корчев и съпругата му - тогава бременна, излизат на мегдана да празнуват. Един турчин обаче закача жената и Никола го напада. После бяга в Букурещ.
Тук се свързва с българските емигранти. Включва се в Опълчението - в Трета опълченска дружина, под командването на подполковник Калитин. От Плоещ тръгва по пътя на Самарското знаме.
В сражението край днешното село Енина, Казанлъшко, Никола Корчев с тялото си защитава подполк. Калитин, получавайки 11 рани. Когато вижда, че командирът пада, пронизан от щикове, Корчев грабва Самарското знаме, успява да го наведе ниско и го дава на едно момче - Черногорчето. Това момче спасява знамето, изнасяйки го от полесражението. За подвига си Никола Корчев е награден с орден за храброст "Св. Георги" IV степен.
След Освобождението опълченецът се мести да живее във Варна със съпругата си и сина им Иван. Тук се ражда вторият им син - Атанас. Живеят в голямакъща в центъра на града. Никола Корчев се занимава със строително предприемачество.
Бунтовният нрав обаче го кара да се опълчи и срещу Фердинанд. Хваща юздите на конете му и му казва, че за един предател, който не работи за каузата на българите, а гледа личните си интереси, няма място в България. Заради това не му отпускат поборническа пенсия. Семейството преживява само с пенсията на съпругата му и с това, което е изкарал синът им Иван, завършил в Швейцария инженерство.
През 1902 г. на връх Шипка се състоят грандиозни тържества във връзка с 25-годишнината от Шипченската епопея. Тогава е открит и осветен новопостроеният храм-паметник, поканени са всички живи опълченци. Самарското знаме е в ръцете на спасителя си - Никола Корчев.
Художникът Ярослав Вешин, който присъства на юбилея, е впечатлен от достолепния знаменосец. След години му праща телеграма, че иска да го нарисува със знамето в ръце.
Корчев обличал парадната опълченска униформа, отивал до двореца и оттам, съпроводен от гвардейци със знамето, тръгвал към ателието на художника. Софиянци по улиците го приветствали и му ръкопляскали. Рисуването продължило 4-5 месеца. Често присъствал и Вазов и разговарял с опълченеца, разказват близките.
Никола Корчев умира на 29 август 1921 г. Погребан е с военни почести. При преместването на варненските гробища през 1938 г. синът му Иван събира костите му в сандъче и ги предава в храма костница на Шипка, където почиват и днес.
Наследниците на дядо Никола Корчев предават всички материали, с които разполагат, на Националния военноисторически музей. Сред тях са оригинални подписи на Филип Тотьо, на Стефан Караджа, Георгиевски кръстове, ордени, сабя, униформа, както и много снимки на опълченци.�

Етикети:
 

Знаме герой

Един от символите на българската свобода - Самарското знаме, първоначално е предназначено за въстаниците от Априлското въстание (1876).
По решение на Думата на град Самара от април 1877 г. знамето е предадено на великия княз Николай Николаевич, за да бъде връчено на Българското опълчение. На 18 май 1877 г. в Плоещ делегация от Самара, начело с Ефим Кожевников и Пьотър Алабин, предава Самарското знаме на Българското опълчение на специална церемония, в която знамето е заковано на дръжката със златни пирони. Последният пирон е закован от войводата дядо Цеко Петков.
Самарското знаме е изготвено в традицията на православните хоругви с иконописни изображения от двете страни. Ушито е от тънък копринен плат и е с почти квадратна форма и размери 185 на 190 см. Състои се от три хоризонтално разположени ивици с различен цвят - малиновочервена, бяла и небесносиня.
В средата на всяка страна на знамето е апликиран кръст от черна рипсена коприна, разположен основно върху бялата ивица, а горната и долната част на вертикалното рамо навлизат в червената и синята ивица. В центъра на кръста е пришита шестоъгълна икона, а краищата му са украсени с декоративни арабески, извезани със сърма, и пет вида пайети от позлатен метал.
Знамето е ушито и кръстовете са извезани от монахините на Иверския женски манастир в Самара под ръководството на игуменката Антонина.
Иконите са с височина 43 см и ширина 23.5 см. Върху тях са изобразени светите братя Кирил и Методий и чудотворната Иверска икона на света Богородица с младенеца. Рисунките са изпълнени с маслени бои върху платно от Николай Симаков. Върху ръкава на Иверската света Богородица се вижда подписът на художника. Над него е била поставена и годината на изписването, но днес тя не може да се разчете.
За удобство при транспортиране на знамето дръжката му първоначално е била направена от две части, съединени с шарнирна панта и ключалка. Дръжката е от ясен, дължа е 278 см и е с диаметър 3.5 см. Към нея са прикрепени пика, скоба в средата (поставена през 1880 г.), две месингови гривни в долната част и шпор накрая.
Пиката на Самарското знаме е сребърна, позлатена, дължината й е 38 см. Изпълнена е във византийски стил с богата декорация във фабриката на Павел Овчинников в Москва по ескиз на известния руски инженер и архитект граф Николай де Рошфор. Има листовидна форма и на всяка нейна страна е прикрепен осемконечен андреевски кръст, завършващ с детелина в долния край. На лицевата страна на пиката, под долния край на кръста, е гравиран в черковнославянски стил текстът ГОРОДЪ САМАРА БОЛГАРСКОМУ НАРОДУ 1876 Г.
Самарското знаме се прочува по време на битката при Стара Загора. Носено е и в битката при Шипка и Шейново.
След войната III Опълченска дружина е преобразувана в III Радомирска пехотна дружина и Самарското знаме се пази в гарнизона й в Радомир. През 1881 г. дружината получава друго знаме и между 1881 и 1946 г. Самарското знаме се съхранява в Двореца в София (днес Национална художествена галерия). През 1946 г. е пренесено в Националния военноисторически музей, където се съхранява и до днес.
След Освобождението със Заповед 129 на Военното ведомство от 31 юли 1880 г. знамето е наградено с голям кръст І степен на българския княжески военен орден "За храброст". По този повод основата на пиката е подменена с нова, представляваща втулка с дължина 10 см. Над нея е закрепен ажурно изработен сребърен венец с диаметър 10 см с лаврови и дъбови листа. В средата на венеца е вграден орденът. Тово е единственото знаме, наградено с високото отличие.
През 1958 г. са изработени две копия на знамето. Едното е изпратено в Централния военен музей в Русия, а другото остава в България. През 1978 г. реставрационният отдел на Военноисторическия музей изработва друго копие за музея. През 2004 г. президентът на България Георги Първанов дарява четвърто копие на знамето на Зографския манастир. През 2006 г. монахините от Княжевския манастир "Покров на Пресвета Богодорица" също даряват на Военноисторическия музей копие на знамето
Самарското знаме е рисувано от много художници. Най-известните са картините "Самарското знаме" на Ярослав Вешин (1911) и "Връчването на Самарското знаме на Българското опълчение в Плоещ" на Николай Дмитриев-Оренбургски.
Паметник на Самарското знаме е издигнат край Стара Загора в мемориалния комплекс "Бранителите на Стара Загора". Негово бронзово копие се издига на Паметника на загиналите български опълченци в Руско-турската освободителна война в София (на снимката).

Всичко за знамето - на http://nauka.bg
Етикети:
 

Народна учителка завещава средства за писателки

Рада Киркович е родена на 24 март 1848 г. в Копривщица. Майка й - Иванка Гугова, е първата учителка в девическото училище града. Найден Геров е вуйчо на Рада.
По препоръка на врачанския епископ Аверкий Петрович през 186-а Рада е изпратена в Киев, където учи в пансиона на графиня Левашова, а по-късно завършва Фундуклеевската гимназия с отличие.
Връща се в България и в края на 1866-а е назначена за главен учител в откритото същата година първо българско епархиално женско училище в Пловдив. В школото няма дори списъци на учениците, липсват учебни програми. Въпреки трудностите Рада Гугова се опълчва срещу преподаването на гръцки. Принудена е да напусне училището, най-вече по битови причини, и от май 1868 г. живее у вуйчо си Найден Геров, като става частна учителка на малкия му син Герчо и на братовчедка им от Карлово Мария Пулева. Обучава ги година и половина. После я канят да стане главна учителка на женското училище в Русе, но Найден Геров се намесва и Рада избира да се върне към преподаването в Пловдив, където учи децата от септември 1869 г. до септември 1873 г. Бойката копривщенка преподава български език, всеобща и българска история и землеописание. Задружността на учителския колектив и яснотата в програмата за обучение правят училището привлекателно и в него постъпват момичета не само от Пловидв, но и от Панагюрище, Пазарджик, Карлово, Копривщица и женския манастир в Казанлък.
На 2 септември 1873 г. Рада Гугова се омъжва за един от малкото тогава български лекари Кирко Киркович. Д-р Киркович е първият български лекар в София - годината е 1874 г. той отваря и аптека на пл. "Възраждане". По време на Априлското въстание, като руски поданик, семейството на д-р Киркович е принудено да напусне България. Заболява от туберкулоза и на 2 ноември 1877 г. умира в град Орлов едва 37-годишен.
Рада Киркович, на 29 години тогава, заедно с двете си деца се връща в България със средства, отпуснати с намесата на Иван Аксаков. Една година учителства в Пловдив.
Неудовлетворена от грижите на местната власт за училището, Рада напуска Града под тепетата. Отправя се за родната Копривщица, където се установява при брат си Геро. Получила покана от пирдопската община да стане учителка в женското училище там, Рада преподава в града три години. После се връща в родната Копривщица и става първата жена - учител в мъжко училище. По-късно е директор на пловдивската Областна девическа гимназия. След това преподава в Софийската девическа гимназия, на която става и директор. Била е директор и на професионалното училище.
През 1927-а излиза мемоарната й книга, озаглавена просто "Спомени".
В края на 20-те години Рада Киркович прави четири парични дарения от по 5 хил. лева. Първото от тях е за за БАН, с чиито лихви да се отличава литературен или научен труд, написан от българка, останалите - за девическата гимназия, за професионалното училище и за училището в родната Копривщица.
Сред наградените от този фонд са Вера Иванова (за "Стари църкви и манастири"), Фани Попова-Мутафова (за "Солунският чудотворец"), Евдокия Петева-Филова за трудовете й върху българския текстилен и металически орнамент.
Рада Киркович умира на 2 декември 1941 година в София.

 

Просветител прави първото преброяване на населението

На 26 февруари 1854 година във Велико Търново се ражда Михаил Сарафов - бъдещ учител, общественик, дипломат и политик. Брат е на генерал-майор Иван Сарафов и на д-р Стефан Сарафов, създателя на първия санаториум у нас.
Михаил учи най-напред в родния си град, а през 1875 г. завършва гимназия в Загреб. След това участва в работата на Българския революционен централен комитет в Букурещ и в ръководството на революционния комитет в Търново, където учителства през 1875-1876 г. Арестуван е за кратко, след което напуска страната. Посещава университетите в Загреб, Мюнхен и Париж.
След завръщането си в България става министър на народното просвещение в правителството на Петко Каравелов (1880-1881). Заедно с Константин Иречек, В. Стоянов и Спас Вачков изготвят "Инструкция за управление на държавните учебни заведения". Оглавява създаденото на 7 юли 1880 година Статистическо организационно отделение към Министерството на финансите. Организира първото преброяване на населението в Княжество България, като за целта се приема специален закон от 13 декември 1880 г. През 1881-ва преброяването е проведено, тогава се поставят основите на модерната статистика в страната.
През 1884 г. Михаил Сарафов е министър на финансите в правителството на Драган Цанков. Същата година става действителен член на Българското книжовно дружество.
Сражава се като доброволец в Сръбско-българската война от 1885 година.
От 1893 до 1896 г. е директор на Солунската българска мъжка гимназия, а от 1895 до 1896 година - и на Солунската българска девическа гимназия.
След връщането си в София става заместник-директор на застрахователното дружество "Балкан" (1897-1900) и ковчежник на БКД (1898-1904). Участва като министър на вътрешните работи в коалиционното правителство на Петко Каравелов (1901) и като министър на финансите в трите самостоятелни прогресистки правителства на Стоян Данев.
Сарафов е дипломатически представител на България във Виена (1904-1909) и Цариград (1909-1913) и представител на външното министерство в Солун по време на Балканските войни (1913). Участва и в българската делегация за подписването на Ньойския договор през 1919 г.
Някои негови законотворчески актове остават спорни. Сред тях - законопроектът за опрощаване на дългове към хазната на стойност 403 296 лева, неплатени поради "крайна несъстоятелност, смър, изселване".
Михаил Сарафов е народен представител в четири обикновени народни събрания през периода 1884-1886, 1889-1903 година. Член е на Либералната, а по-късно на Прогресивнолибералната партия.
Умира в София на 13 декември 1924 година.

Етикети:
 
Страница 10 от 36

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google