Изкуство Литература Търсещият дух

balgari.bg

Търсещият дух

altНиколай Райнов се ражда на 1 януари 1889 година (по стар стил) малко след полунощ, в изоставена мелница, където баща му Иван и майка му Елена се подслоняват, докато търсят родното място на бащата - великотърновското село Кесарево. Баща му е отгледан като роден син от преводача на руското посолство Черкаски, който на път за Цариград открил изгубеното момченце. Ивайн Райнов получава добро образование, а по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. се включва в Българското опълчение. Майката на бъдещия писател Елена умира при раждането на петото си дете. Едва деветгодишен, Николай се грижи за двете си сестри Иванка и Невяна, както и за по-малкия си брат Стоян.
През 1908 г. Николай Райнов завършва Духовната академия в София с отличен успех, но отказва получената стипендия за Висшето духовно училище в Киев. Записва се да учи философия, но прекъсва обучението си поради липса на средства. Става писар в Архиерейското наместничество в Провадия. През 1910 г. Николай Райнов е студент по декоративно изкуство в Държавното художествено-индустриално училище.

Първата си книга - "Богомилски легенди", Николай Райнов издава през 1912-а. Няколко месеза след излизането й Антон Страшимиров публикува в две последователни книжки на списание "Наш живот" обширна рецензия за творбата, като нарича автора "творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали".
През 1912-1913 г. по време на Балканската и Междусъюзническата война Николай Райнов се записва в Червения кръст и става фронтови санитар. По време на Първата световна война е военен кореспондент за "Военни известия" и "Отечество". Запознава се с братовчедката на Асен Златаров, Диана Минчева, която става негова съпруга през 1918 г. През 1919 г. се ражда първият им син, Богомил, а през 1921 г. - вторият, Боян.
Оскъдицата принуждава семейството да се премести в Пловдив при роднини на Диана Райнова. В периода 1918-1919 г. Николай Райнов сътрудничи на Гео Милев и пише статии за неговото сп. "Везни".
Също през 1918 г. отпечатва "Видения из древна България", "Книга за царете", "Очите на Арабия", "Слънчеви приказки", "Между пустинята и живота", поемата "Градът". Прави второ издание на "Богомилски легенди", разширено издание на "Книга на загадките", превежда "Тъй рече Заратустра" на Ницше.
През 1919 г. Райнов се отправя на пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия. Същата година е отлъчен от Българската православна църква и анатемосан заради "Между пустинята и живота". Романът е определен от Светлозар Игов като "интересен опит да се създаде български философско-стилизиран роман за Исус Христос като плод на земната грешна любов и изразител на еретични и бунтарски тежнения".
По тоав време Николай Райнов сътрудничи на сп. "Златорог", публикува в "Родна реч" (Казанлък), редактор е на детското списание "Картина и приказка" (1928 г.), сътрудник и главен редактор на сп. "Орфей", орган на Теософското общество.
През 1922-1927 г. Николай Райнов е главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за две години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, Райнов приема преподавателското място, предложено му в Художествената академия в столицата, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г.
Неспокойният му дух го отвежда при Учителя Дънов, с когото Райнов има срещи и разговори.
След 9 септември 1944 г. Райнов пише пиесата "Кърваво лято", както и поредицата романи "През вековете", от които успява да издаде само първия – "Кръвожадни" (1947 г.).
Интелектуалното му наследството му се състои от над 60 оригинални художествени и научни книги и над 30 сборника с преразказани и обогатени приказки от цял свят.
Сред творбите му се открояват "Видения из древна България" и "Книга на царете" от сборника "Сказания за мир и бран" (1918), "Очите на Арабия. Сънни балади" (1918), "Светилник на живота" (1920), "Източно и западно изкуство" (1920), "Зараждане на изкуствата и печата" (1924), "Графиката на Николай Павлович" (1924), сборникът разкази "Сиромах Лазар" (1925), изследването "Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив" (1925), преразказаните арабски приказки "Вълшебният кон", "Хиляда и една нощ", "Али Баба и разбойниците. Завистливият съсед", "Книга на загадките. Притчи и сказания" (1928), "Малък художествен речник (Живопис, архитектура, скулптура, графика)" (1928) и др.
От 1931 до 1939 г. излиза 12-томникът му "История на пластическите изкуства", който е изключително ценно издание с прекрасни приложения, оказало огромно влияние в развитието на българската култура.
През 1941 г. е отпечатана книгата на Райнов "Вечното в нашата литература" - 10-томна поредица за българските класици, която включва студии за Добри Чинтулов, Петко Славейков, Любен Каравелов, Васил Друмев, Христо Ботев, Иван Вазов, Захарий Стоянов, Константин Величков, Стоян Михайловски, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Лилиев и др.
Николай Райнов умира на 2 май 1954 г.

Източник: bgf.zavinagi.org

Етикети:
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google