Изкуство

balgari.bg

Магьосникът на разказа

Елин Пелин

Елин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) е роден на 18 юли 1877 г. в с. Байлово, Софийско.
Не завършва гимназия. Увлича се от четенето, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895-1896). От есента на 1899 г. се установява в София. Библиотекар е в Университетската библиотека (от 1903 до 1907 г.), командирован е в Нанси, Франция през 1906-1907 г., пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910-1916).
В продължение на 20 години - от 1924 до 1944-та, работи като уредник в къщата-музей "Иван Вазов".
Сътрудничи на многобройни списания. Редактира и списва почти сам сп. "Селска разговорка" (1902-1903). Участва в редактирането на в. "Българан", в. "Развигор", редактира детските списания "Веселушка", "Чавче", Светулка", в. "Пътека". Член ена редколегията на в. "Септемврийче" (от 1945). Председател на Съюза на българските писатели през 1940 г.
Елин Пелин започва да пише още като ученик. През 1885 г. публикува първите си творби: в сп. "Войнишка сбирка" разказа "Мило е отечеството", в ученическото списание "Извор" - разказа "На майчин гроб", стихотворенията "Зима" и "Привет". Под стихотворението "Тихи тъги" (ноември 1897), отпечатано в сп. "Български преглед", за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.
Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: "Напаст божия", "Ветрената мелница", "На оня свят", "Гост", "Андрешко", "Пролетна измама". Автори е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот - белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника "Пижо и Пендо" (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.
Една от основните теми в творчеството му е църквата. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове ("Напаст божия", "Братя", "Изкушение").
Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.
В повестта "Гераците" (1911) - едно от най-значителните произведения в българската литература - Елин Пeлин описва разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения.
Във втората си повест - "Земя" (1922), Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено.
По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотарски произведения, събрани в сборника "Китка за юнака" (1917). През 1928 г. издава сборника "Черни рози" - стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата "Аз, ти, той" (1936) - злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици - изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременноста. В "Под манастирската лоза" (1936) - цикъл философски разкази и притчи - формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую.
През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи - "Ян Бибиян" (1933) и "Ян Бибиян на Луната" (1934), на книгите "Златни люлки" (1909), "Кумчо Вълчо и Кума Лиса" (1918), "Гори Тилилейски" (1919), "Сладкодумна баба" (1919), "Правдата и Кривдата" (1920), "Песнички" (1927), "Поточета бистри" (1931), "Приказки и басни" (1949) и др.
Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговият интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. То е един от върховете на българското повествователно изкуство. Произведенията на Елин Пелин са преведени на повече от 40 езика.
Елин Пелин е починал на 3 декември 1949 година.

Книги за Елин Пелин:

  • Димитър Танев. Траектория на духа. София. 1995
  • Евелина Василева. Елин Пелин 1877-1949. Биобиблиография. НБКМ. София. 2002
  • Мими Михайлова. Кризата на прехода. Повестта "Гераците" на Елин Пелин - митични и културноантропологични наративи. Пловдив. 1997
  • Петър Стефанов. Излъганият дявол. Творчеството на Елин Пелин за деца и националната смехова традиция. УИ "Св. св. Кирил и Методий". В. Търново. 2000
  • Радосвет Коларов. Елин Пелин. "Век 22". София. 1995
  • Симеон Янев. Елин Пелин. "Абагар". В. Търново. 1994
  • Страници за Елин Пелин. "Параф". София.1992
  • Цезия Механджиева. Елин Пелин - идеи, теми, мотиви и послания. София. 2001
  • Юлиан Вучков. Върхове в историята на българската литература. "Светулка 44". София. 1999

Източник: http://bg.wikipedia.org

Етикети:
 

Трагичният гений

Пейо Яворов

Поетът на трагичната любовта Яворов е роден в Чирпан на 13 януари 1878 г. с името Пейо Крачолов.
Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища - Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение - в. "Дело", в. "Свобода или смърт", в. "Автономия", в. "Илинден".
По-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония, като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф. Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).
Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време - сп. "Мисъл". През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е с предговор от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси - "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" - в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена - Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров.
През 1907 г. излиза втората му стихосбирка - "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и прозрения за "вечните въпроси, що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Книги за Пейо Яворов

  • Борис Калайджиев. пред олтара на свободата. "Интелект". Благоевград. 1995
  • Димитър Михайлов, Алберт Бенбасат, съставители. как ехото не глъхне. Университетско издателство. София. 1996
  • Елена Косева. Римно-комбинаторен речник на лириката на П. К. Яворов. Академично издателство. София. 2000
  • Иван Крачолов. Летопис за рода и произхода на П. К. Яворов. "Делфин прес". Бургас. 2001
  • Панко Анчев, съставител. Страници за П. К. Яворов. "Андина". Варна. 1992
  • Цветан Ракьовски. П. К. Яворов и българските поетически силуети. София. 1998

От http://bg.wikipedia.org

Творби на големия поет са публикувани на www.slovo.bg

 

Родоначалникът на българския театър

Добри Войников

Добри Войников е роден на 10 ноември 1833 година в Шумен.
Учи в родния си град при Сава Филаретов, Иван Богоров и Сава Доброплодни. Завършва френския колеж в Цариград (1856-1858). През целия си живот работи като учител - отначало в Шумен (1858-1864), където започва обществено-политическата си дейност като организатор на т. нар. "млади" в борбата за църковна независимост и като читалищен деец. Принуден да емигрира в Румъния, учителства в Браила (1864-1870) и в Гюргево (1873-1874).

 

Поетът на белоснежните вишни

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина. Димчо е последното, шесто дете.
През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се мести в Пловдив при най-големия брат Иван. Под тепетата Димчо учи в Жълтото училище, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия. През тези години бъдещият голям поет пише първите си стихотворения.
През 1904 г. семейството идва да живее в София. Две години по-късно в списание "Съвременност" намират място първите публикувани творби на поета: "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" и др. По това време Дебелянов е на 19 години, негов кумир е Пенчо Славейков, по-късно и Пейо Яворов.
След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на "Българска сбирка", "Съвременност", "Нов път", "Оса". В хумористичните издания печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но учи само две години. Овладял френски, руски и английски, Димчо превежда Бодлер, Верлен, Шекспир.
В края на октомври 1912 г. Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. И на фронта Димчо пише. Творбите му от окопите обаче не са нито символистичнообразни, нито хапливо-сатирични, а са пълни с тъга пред лицето на кървавия конфликт.
На 29 януари 1916 г. Дебелянов пристига на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Загива в битка на 2 октомври 1916 г. близо до село Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота. На 29 години и 6 месеца е. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар.
През 1931 г. по инициатива на литературния кръг "Живо слово" костите на нежния лирик са пренесени в родната Копривщица и положени в двора на църквата "Успение Богордично". Тук Иван Лазаров поставя скулптурата си "Майка", вдъхновена от образа на баба Лила Паралеева, изгубила във войната син и съпруг, която художникът вижда да седи замислена на прага на дома си. Тай като баба Лила скоро селд това починала, Лазаров използвал за свой модел друга копривщенка - Лала Душкова. Годината е 1934-та.
По-късно скулптурата е преместена в двора на родната къща на поета, която сепревръща в музей през 1958-а, а над гроба му бди копие на композицията.

Източник: http://bg.wikipedia.org

Поетичният свят на Дебелянов "живее" на www.slovo.bg

 

"Агонио сладка..."

Константин Павлов

Константин Павлов е роден на 2 април 1933 г. в бившето село Витошко, Пернишко (днес територията му е на дъното на язовир "Студена").
Завършва гимназия през 1952 г.
Следва право в Софийския университет. Работи като редактор в Радио София (1957-1959), в издателство "Български писател" (1961-1962; 1964-1965), вестник "Литературен форум" (1963) и "Мултифилм" (1965-1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в "Българска кинематография". Същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели.

 
Още статии...
Страница 54 от 54

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google