Наследство

balgari.bg

Бог и пророк спазили закона, народът слави водата

На Богоявление празнуваме кръщението на Христос от св. Йоан Кръстител в река Йордан и разкриването за първи път на Светата троица.
Трийсет години Исус Христос живял, спазвайки закона. Настанало времео да покаже на хората, че е "Бог в плът", че е Син на Бога, че е онзи, когото пророците са предсказали и когото народът очаква.
По онова време, разказва евангелист Лука, "при първосвещениците Анна и Кайяфа биде слово Божие към Йоан, сина на Захария, в пустинята и той обиколи цялата област на Йордан, като проповядваше покайно кръщение за отпускане на греховете". Всички, които се кръщавали, влизали във водата, изповядвайки публично греховете си, и излизали, когато завършели изповедта си.
Въпреки че Иисус бил безгрешен и нямало какво да изповядва, Той влязъл в реката, за да изпълни закона. Йоан разпознал в лицето на Исус очаквания Месия и рекъл: "Аз трябва да се кръстя от тебе, а Ти идваш при мене." Но Исус отхвърлил този довод: "...тъй нам подобава да изпълним всяка правда". Тогава Йоан кръщава Сина Божи в река Йордан.
Така изпълнил главната задача в живота си - да посочи оня, за когото е пророкувал. Църквата отредила за неговото възпоминание деня след Кръщението на Спасителя.

Във фолклорното ни наследство тези два големи православни празника се наричат Йордановден и Ивановден, на името на реката и пророка.
6 и 7 януари са известни като Зимни Водици. Именно водата има основна роля в богатата народна обредност, разпространена из цяло Българско.
Има поверие, че в нощта срещу Йордановден водата във всички реки, извори, езера спира за миг неподвижна, за да се пречисти.
В храма живителната течност освещават, като потапят кръст в нея. Народът вярвал, че ако по време на обреда кръстът или китката чимшир замръзнат, плодородна ще е идващата година. Там, където свещеникът хвърли кръста в река, езеро, море, млади мъже скачат в ледените води, за да го извадят - който успее, ще се радва на здраве и сила цяла година.
Някъде има обичай на този ден да се къпят всички млади мъже - ергени или наскоро оженени. Затова наричат този празник още Мъжки Водици. И на следващия ден, Ивановден, къпането с ледената вода продължава. Но този път ергените се опитват да окъпят и момите, а кумовете къпят младоженците и малките момиченца. Това пък са Женски Водици.
Осветената вода има силата да пречиства не само хората - с нея обредно се измива палешникът на ралото, за да се ражда бяла пшеница и да е богат плодът от труда на земеделеца.
Древните очистителни обреди с вода получават своето християнско осмисляне и чрез песните. В тях се разказва как Богородица тръгва със своя новороден син на ръце да му търси кръстник. Св. Йоан (Иван) се съгласява да му даде светото кръщение. И когато надвесва Млада Бога над водите на река Йордан, дъното й се позлатява, а бреговете й се посребряват, разказва ивановденска песен.
С Водици завършват мръсните, или погани дни. На трапезата се слагат постни ястия и тя се прекажда, както коледната, наричат я трета кадена вечер.
В народните представи Ивановден е и празник на кумството, кръстничеството и побратимството. 

От bnr.bg

Още - на www.pravoslavieto.com

На снимката: "Св. Йоан Предтеча", икона от Андрей Рубльов
Етикети:
 

Градили сме езика си във време на национални изпитания

Съвременният български книжовен език е изграден при особена историческа обстановка и езикова ситуация. Процесът на Българското възраждане е налагал бързо създаването на богата и разнообразна светска литература, обаче българският народ в условията на тежкото османско (политическо) и фенерско (духовно) иго не е разполагал с обработени езикови средства за тази цел.

В течение на няколко века след създаването на старобългарската писменост от Кирил и Методий българският език е имал две форми на съществуване: устна, или народна, и писмена, или литературна. Двете форми са се развивали във взаимна връзка, но и всяка със значително своеобразие.
Народният говорим език е претърпял през XII-XV в. големи промени в областта на граматиката и фонетиката, запазвайки в значителна степен непроменено старото си словно богатство, а книжовният старобългарски език, издигнат и обработен за литературна употреба от братята Кирил и Методий, е продължавал докъм XV в. да се развива и да увеличава словното си богатство, запазвайки в значителна степен старинните си черти в областта на граматиката и отчасти на фонетиката.
След османското нашествие на Балканския полуостров книжовният живот в българските земи постепенно замира, а заедно с това запада значително и книжовната езикова традиция.
Пренесен още през XI в. в Русия и там по-късно подложен на строга нормализация и леко русифициране във фонетично отношение, старобългарският високо развит книжовен език продължава да се употребява като език на богата религиозна писменост под названието черковнославянски език, който упражнява силно влияние върху руския език.
Чрез печатните богослужебни книги нормализираният черковнославянски книжовен език се пренася в българските земи от XVII в. насетне и става у нас език на "официална" грамотност, разпространявана чрез богослужението и чрез килийните училища. В същото време се правят опити да се създаде популярна религиозно-нравоучителна литература на народен език, обаче тя остава ограничена тематично и несвързана с новите идейни веения.
Нашият съвременен (новобългарски) книжовен език се е изградил през миналия век (XIX в. - Б. р.) върху основата на живия съвременен народен език, от който е възприел своите граматични и звукови особености, както и основната част на речниковия си състав. Така той е останал близък и достъпен за широките народни среди, които тръгват през време на Възраждането по пътя на просветата и бързото културно и обществено развитие.
Изграждането на новобългарския книжовен език е един от най-съществените процеси през Българското възраждане, започнало в края на XVIII и продължило с нарастваща интензивност през XIX в. Този процес е бил доста сложен и продължителен.
Съвременният облик на българския книжовен език е установен към края на миналия век (XIX в. - Б. р.). Като система от норми той е синтез от някои характерни черти на различни диалектни групи (западна и източна), които са въздействали на езиковата практика последователно в зависимост от хода на основните исторически процеси.
Началните процеси на Българското възраждане се развиват в югозападните български области. Във връзка с това в езика на първите български възрожденци намираме отражение на западнобългарски говорни особености, някои от които се запазват в строежа на новия книжовен език.
През втората и третата четвърт на XIX в. главните процеси на Българското възраждане се съсредоточават в централните райони на източните български области (Централната балканска област), в резултат на което в строежа на книжовния език се установяват някои характерни особености на част от централните балкански говори.
След Освобождението на България (1878 г.) при окончателното изграждане (до края на века) и в по-сетнешното развитие на книжовния език се наблюдават някои по-нови процеси на взаимодействие между източната и западната говорна група, развиващи се във връзка със смесването на интелигенция от източнобългарски и западнобългарски произход в културните средища и особено в столицата, разположена в западната частна страната.
 
Съвременният български книжовен език има наддиалектен характер. По своя фонетичен и граматичен строеж и лексикален състав той не се покрива напълно с никой отделен говор.
От друга страна, този нов книжовен език е имал нужда от бързо обогатяване с нови думи, особено в областта на отвлечените понятия, културния живот и научната терминология в различните клонове на знанието. Долавяйки историческата ни общност и близост с черковнославянския език, неслучайно нашите възрожденци са черпели изобилно от неговото книжовно словно богатство и са използвали широко книжовните му словообразувателни средства. Така по същество нашият нов книжовен език се е обогатявал с плодовете на по-старото ни многовековно езиково творчество, с богатството на древната ни книжовна традиция, запазена и в редките оцелели и овехтели домашни стари ръкописи, а не само в получаваните от Русия печатни черковнославянски книги за богослужението.
По този начин при изграждането на съвременния български книжовен език се постига естествен и плодотворен синтез от съвременната народна реч и старобългарската книжовна езикова традиция
 
Важно специфично обстоятелство в изграждането на новобългарския книжовен език е това, че няма пряка приемственост между старобългарския книжовен език и новобългарския книжовен език. Това се дължи както на извънезикови, исторически причини, така и на вътрешни езикови причини.
От една страна, по време на многовековното иго, при отсъствието на самостоятелен държавен и културен живот, българската писменост е обедняла значително и не е имало възможност нито да се поддържа някаква устойчива писмена традиция, нито старият български писмен език да еволюира постепенно съобразно с измененията в народния език. От друга страна, в самата структура на българския език са настъпили такива големи изменения, каквито не е преживял никой друг славянски език (изчезване на склонението, на инфинктива и на синтетичните форми за степенуване на прилагателните имена; установяване на определителен член и на ново разказвателно наклонение - преизказното).
Поради това, когато през време на Българското възраждане възниква нужда от национален книжовен език, той е трябвало да бъде изграден наново върху единствено възможната съвременна народна говорна основа, разбира се, както вече се каза, не без влиянието на нашата стара книжовна традиция.
 
Най-оживено се дискутира през последните 10-15 години въпросът за началния момент, когато се заражда или оформя съвременният български книжовен език. Изказаните и поддържани в повечето случаи и досега мнения и становища по този въпрос са твърде разнообразни и дори противоречиви.
Вече отдавна е изказано схващането, че началото на нашия съвременен книжовен език трябва да се търси в езика на дамаскините - паметници с религиозно-нравоучително съдържание, писани на народен език през XVII и XVIII в. Представители на това схващане са Б. Цонев и Ив. Шишманов.
В последно време редица автори поддържат мнението, че за родоначалник на съвременния български книжовен език трябва да се смята Паисий Хилендарски със своето произведение "История славеноболгарская" (1762 г.).
През 1950 г. в Института за български език акад. Александър Теодоров - Балан изказа становище, че началото на нашия книжовен език се намира в Рибния буквар на П. Берон (1824 г.).
Най-после, според Е. Дьомина, началото на съвременния български книжовен език трябва да се търси през 60-те и 70-те години в творчеството на писатели като П. Р. Славейков, В. Друмев, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов.
 
Първият специфичен въпрос в началния етап на изграждане на новобългарския книжовен език е въпросът за съотношението между народната основа и книжовното езиково наследство, с което нашите възрожденски писатели са били запознати по различни пътища - стара местна традиция и черковнославянско-руска традиция, която бързо взема връх над домашната среднобългарска традиция и над частично разпространената сръбска редакция. 
Черковнославянското влияние върху езика на българската възрожденска книжнина до средата на XIX в. е разностранно. Различните негови прояви се срещат в различни съчетания и в различна степен в езика на всички възрожденски писатели от началния период. То е характерно всъщност и за езика на Рибния буквар на П. Берон, въпреки че той обикновено се определя като чист народен език. Черковнославянските елементи в езика на нашите възрожденци от този период не трябва да се разглеждат механически. Те се намират в различно отношение към българската основа на езика на отделните автори и играят различна роля ог гледище на обогатяването и литературно-стилистичното издигане на българския народен език за книжовна употреба.
 
Авторът на "История славеноболгарская" Паисий Хилендарски съзнателно се стреми да си служи с народния език вместо с официалния и авторитетния черковнославянски, макар и да не успява напълно. В основата си езикът на Паисиевата история е новобългарски народен език, а не черковнославянски, въпреки че е наводнен с твърде много черковнославянизми. Естествено, издигането на народния език до литературна употреба не е можело да стане механически и изведнъж. Паисий си служи размесено и успоредно с елементи от народния език и с черковнославянски елементи. Той не е можел да не се влияе от богато обработената черковнославянска езикова форма, тъй като тя е разширявала значително изразните средства на народната реч и е притежавала стилната висота, необходима за книжовно творчество.
Оттук нататък българският народен езиков материал ще се възмогва, ще се разраства и ще стеснява употребата на черковнославянския елемент до границите, в които този елемент е наистина необходим при изграждането на българския книжовен език. Това личи вече и в езика на Софроний Врачански, а и в други произведения на още оскъдната тогава книжнина.
 
Съществен етап във формирането на новобългарския книжовен език представя езикът на Рибния буквар на П. Берон от 1824 г. Това е първото произведение, в което българският книжовен език става изцяло и последователно народен по своите структурни особености. Чрез някои книжовни думи и словообразувателни модели (с големи възможности за употреба и извън сферата на религиозните представи и понятия) Берон  допълва и обогатява главно в лексикално, но също и в словообразувателно и в стилистично отношение изразните средства на народната реч, която и сама по себе си вече е издигната на известна литературна висота, без да прибягва към излишни черковнославянизми с литературна цел. Това е един съществен момент в развитието и изграждането на нашия съвременен книжовен език.
 
Вторият специфичен въпрос в началния период на изграждане на съвременния български книжовен език е въпросът за диалектната му основа. Както е известно, в езика на първите поколения български възрожденци (Паисий, Н. Рилски, Хр. Павлович, К. Фотинов и др.) намираме западна диалектна основа, която през втората четвърт на XIX в. постепенно се заменя с източна по силата на определени исторически условия (по-бързо икономическо и културно развитие на централните балкански области).
 
Ако се потърси момент или период, когато новият книжовен език се оформя по-пълно и обогатява своите функции, трябва да се посочи времето на националноосвободителните борби между Кримската война и Освобождението или, иначе - последните две десетилетия преди Освобождението. Ако пък потърсим времето на окончателното му установяване като единна общонародна система, трябва да посочим последните две десетилетия от миналия век, съвпадащи с първите десетилетия от творчеството на Иван Вазов, което е играло съществена роля в този окончателен процес.
 
"Из историята на нашето езиково строителство", проф. Любомир Андрейчин (откъс)

Още за езиковеда - на http://balgari.bg

Целият текст - на www.promacedonia.org
Етикети:
 

В очакване на новия човек

Стройна система от обичаи, съпътстващи очакването и посрещането на бебе в семейството, изработил българинът през годините.
Те са три групи: около бременността, около момента на раждането и около опазването на новороденото и на майката до 40-ия ден. Към тази група спада кръщаването.

Обикновено бремената жена не спира да работи - и у дома, и на полето. Дядовците и бабите ни често са се появявали на бял свят под небето по жътва.
Има обаче редица забрани, които целят да улеснят раждането и да осигурят здравето на бременната и бебето. Широкоразпространена е забраната бременна жена да убива змия, защото пъпната връв щяла да се увие около шията на детето, раждането щяло да е трудно и детето можело да се задуши. Съществува и забрана бъдещата майка да прескача въже или връв - пак със същия защитен смисъл.
На бременната не позволяват да яде месо от заек, тъй като детето постоянно ще се плаши в съня си или ще спи с отворени очи. Повсеместно е вярването, че бременната не доносва плода си, ако види, че някой яде нещо и не й даде от него - т. нар. пощянка.
Раждането българката пазела в дълбока тайна - уединявала се в зимник, кошара или плевня. Повече грижи се полагат, когато раждането е трудно. Тогава родилката се запойва с вода от измитите ръце на съпруга си или с отвара от богородична ръчица, донасяна от Ерусалим или Света гора, която в сухо състояние има вид на детско юмруче, а натопена във вода се разтваря като ръка.
Когато раждането става у дома, пъпчето се отрязва със сърп - прави го бабата, която помага при раждането. Първото повиване става в бащина риза.
Близките на родилката се боят от навясване - до третия ден тя можело да бъде нападната от навяци, вследствие на което изпада в безсъзнание и умира. Затова обграждат леглото на майката и детето с въже, слагат до тях метла, до главите им поставят сърп и лук, ръжен от огнището, нищелки, рибарска мрежа, ножици и др. Пресяват над тях просо. Вярва се, че "желязото пази", "метлата всичко мете навън или към огъня", "лукът люти на очите", "през нищелките мъчно се минава".
Зли сили около майката и новороденото не се допускат и чрез каденето с тамян или билки като срещничето и дилянката. На вратата на дома мацвали катран, със светенавода ръсели родилката, детето и къщата. Огънят не угасвал и за миг в помещението на младата майка. Някои баби посипвали вечер огън отвън или отвътре на прага на външната врата.
След залез-слънце врати и прозорци се затваряли плътно, ако се наложело родилката да излезе нощем на двора, тя трябвало да е въоръжена с железния ръжен от огнището и с нанизана на него глава крумид. Жилището не се отварял след залез никому, дори на закъснелия съпруг.
Всички предпазни мерки се прилагат до 40-ия ден от раждането.
Богородица закриля раждащата жена според вярванията на старите българи. Смята се, че родилката се мъчи, докато дойде Божията майка. Тя обаче напуска дома веднага след раждането. За това е обичай, още щом новороденото проплаче, да се омеси и опече малка богородична питка (повойница, първа пита, бабина пита, бърза пита, смидал). Питката, намазана с мед, се изяжда от домашните, като захранват с нея родилката, но и "гощават" света Богородица, за която също се отделя късче.�
Новороденото най-напред се поднася над огнището или се промушва през пиростия - за да бъде здраво. После майката го закърмя, докато бабата акушерка държи над главата й сито с хляб и чесън и по един хляб под мишниците, за да бъде новият човек винаги нахранен. Понякога, докато дойде млякото на родилката, поканват чужда жена да захрани детето - тя трябва да има свое кърмаче, всичките й деца да са живи, да е чиста и добра.
При първото къпане във водата слагат билки, пускат и сребърна пара и счупват прясно яйце. на третия ден след раждането осоляват новороденото.�
Вярва се, че през третата нощ след раждането идват орисниците, влизат невидими вкъщи, сядат край детето и определят съдбата му: колко дълго да живее, за какъв човек да се ожени, какво социално и имотно положение да има и пр. И трите имат свое мнение, като мнението на третата е решаващо.�
За орисниците българката слага трапеза с вкусни ястия, с чисти кърпи и сребърни накити от родилката, за да ги предразположи.�
Родилката се смята за нечиста, затова за нея има много ограничения - известно време не бива да се докосва до огъня, до 40 дни не трябва да ходи на кладенеца или на чешмата, иначе пресъхвали, вярват старите българи. Също така известно време не бива да пере пелените на детето, до месец от раждането не меси хляб, до 40 дни до хамбар не се доближава, на харман не излиза, в градина не влиза - "не е добре за нея и за стоката". И още забрани пазят жената, току-що станала майка - да не извежда добитъка, на пастир хляб в торбата да не слага, с мъжа си не се събира и т. н.
До "граничния" 40-и ден на детето, каквото и да се изнесе от къщата, причинявало пресушаване на млякото на родилката, казва народът. Затова се забранява даването на заем, продаването и пр.�
Четиридесетият ден е очистителен. На него родилката отива с бабата и детето в църквата на чиста молитва. Свещеникът прочита молитва, поръсва и нея, и детето със светена вода и така тя възвръща своето "нормално" място в общността.
От обичаите след раждането най-тържествен е т. нар. втора пита (погача, голям смидал).
Прави се няколко дни след раждането. На този обичай бабата със зелена пръчка и здравец в ръка кани младите съседки и жени сродници. Жените пристигат заедно с малките деца, носят ястия (обикновено от яйца и млечни продукти) и брашно, фасул, жито, просо. Опекли са и пити.�
Влизайки, жените поднасят даровете си на родилката, разменят си благопожелания с нея, оставят на детето по една монета за сън. Слага се трапезата, угощението започва, след като бабата вдигне питата над главата си, обърне се в четирите посоки на света и когато е с лице на изток, подскочи и счупи опряната на главата й погача. При подскачането извиква: "Хоп! Да расте детето!". След трапезата жените се разотиват, без да се сбогуват и обръщат към родилката, без и тя да ги изпраща с поглед, за да не изгуби млякото си.
Кръщаването на детето е един от най-значимите семейни празници. Прави се обикновено десетина дни след раждането. За това се погрижват бабата и кръстникът (кръстницата).
Обредът се извършва в църква от свещеник според предписанията на православната религия. Кръстникът дава името на новороденото, дарява го с дрехи. След кръщенето в дома на новороденото се слага трапеза.
Съществуват много обичаи, свързани с по-съществени моменти от развитието на детето до неговата женитбена възраст - когато поникне първият зъб, когато проходи или му се повери самостоятелна работа и т. н. Всички те са съпроводени със символични и магически действия за здраве.
 

Дни на забрани и надежди

Почитайки св. Йоан Предтеча като най-велик от пророците, Църквата посвещава на неговата памет няколко дни в годината. На 24 юни тя тържествено празнува рождението му, прославя го в деня след празника Богоявление, а на 29 август възпоменава трагичната му смърт.

Царица Иродиада се развела с мъжа си Филип и се омъжила за неговия брат цар Ирод. Така те нарушили Мойсеевия закон, който забранявал такава връзка, и Йоан Предтеча ги порицал. Разгневеният Ирод заповядал да затворят Йоан в тъмница. Скоро след това цар Ирод празнувал рождения си ден и на празника танцувала дъщерята на Иродиада - Саломе. Нейният танц така пленил царя, че той се заклел да й даде каквото пожелае. Девойката, подучена от майка си, поискала на блюдо главата на Йоан Кръстител. Ирод наредил да отсекат главата на великия пророк и да я донесат на царицата.
Учениците на Йоан погребали тялото му, а Иродиада скрила главата му в царския дворец. По-късно главата на светеца била взета от ревностна християнка и погребана на Елеонската планина.
По времето на император Константин Велики тя била намерена и скрита в пещера до град Емеса. През V в. светинята отново сменила мястото си и била пренесена в Халкидон, по-късно - в Цариград, а оттам - в Комана.�
Старите българи наричали този ден Секновение, Обсечение, Църн свети Иван. Според народните представи на Секновение денят и нощта "се секнат" (секат се, разполовяват се). "Секне се" водата на реки и потоци и вече не е добре хората да се къпят в тях. Влечугите - змии, гущери, се прибират да зимуват в леговищата си. Самодиви, самовили, юди, змейове и змеици също се прибират "накрай света". Според старо народно поверие отрязаната глава на св. Йоан Кръстител била хвърлена в копривата под дряново дърво и плодовете му почервенели от пролятата кръв. Оттук е и още едно наименование на празника - Иван Коприван.
Тъй като на този ден е погубен един от най-великия сред пророците, Секновение се приема за много тежък ден.
През нощта се палят огньове, за да се прогонят злите сили. Не бива да се започва нова работа, защото няма да е спорна, не се тръгва на път, не се работи нищо. Народната традиция забранява на този ден да се ядат плодове и зеленчуци с червен цвят - дини, грозде, сливи, домати, не се пие и червено вино - зарди пролятат кръв на светия мъж.
Според старо поверие не трябва да се яде черно грозде и не се коли черна кокошка, за да не се разболее човек от "черната болест". Във Велешо се вярва, че какъвто ден от седмицата се случи Црън св. Йован, на този ден през цялата година жените не трябва да кроят и да шият дрехи, за да не бъдат носени те в "чернило", в нещастие.
А на 1 септември започва новата църковна година. Денят е посветен на свети Симеон Стълпник.�
Той се родил през 357 г. в християнско семейство в Мала Азия. Осемнайсетгодишен, постъпил в манастир, после заживял като пустинник, в недостъпна планинска пещера. По-късно се изолирал напълно от света, обитавал килия на върха на каменна кула, която сам построил. Заради това бил наречен Стълпник.
При преподобния Симеон идвали много хора и като виждали благочестивия му живот, си тръгвали изцерени от болести, освободени от заблудите си, а езичниците заживявали по Божиите закони. Св. Симеон Стълпник починал на 103-годишна възраст.
Българите наричат празника Летни Симеоновден, Симеон орач, Симеон сърп.
На този ден започва есенната оран и сеитба, в навечерието му стопаните занасят в църквата семената, които ще засяват - да бъдат осветени. Изсипват ги в нови, чисти чували, като в зърното слагат босилек, чесън, плодове, орехи, червен конец, сребърни парички - да има берекет.
Рано сутринта на празника стопанките изпичат пресни пшеничени пити. С една от тях ритуално захранват воловете, с които ще се оре. На рогата на добитъка закачат малки кравайчета, запазени още от Бъдни вечер, и червени вълнени конци. Орачите обличат чисти бели ризи, закичват се със зелени китки, окичват каруците и добитъка с цветя. Жените обикалят три пъти каруците и ръсят около тях пепел, "за да е спорна работата". В Северозападна България стопанката коли пред каруцата петел - "за курбан на св. Симеон". После дава на орача нова торба, в която е сложила прясна погача, варена кокошка и баница, и отваря широко портите. На нивата стопанинът изрича молитва и започва работа. Когато изоре първата бразда, търкулва погачата по нея с благословията "да се роди жито". После разчупва питата на четири, първото парче хвърля към изгрева, второто дава на воловете, а третото заравя в земята, като дар за невидимия стопанин - пазител на нивата - смока синурлия. Последното парче пита орачът изяжда сам.
На Летен Симеоновден, казва народното поверие, нищо не бива да се изнася от къщата, за да не "излезе берекетът от дома". На огнището не трябва да се окачва почерняло котле, "за да не хващат посевите главня". Жените не перат и не простират бяло пране, "за да не е житото празно". Някъде наричат празника и Симеон брульо, защото започва бруленето и събирането на орехи.�
Още за Отсичането главата на свети Йоан Кръстител - на www.pravoslavieto.com

Етикети:
 

"Ела се вие, превива..."

Денят, в който двама млади създават ново семейство, е изтъкан от мистично-битови ритуали, красиви и внушителни в своята наивносакрална символика.
Сватбата у старите българи се предхождала обаче от участието на момъка и момата в други, подготвителни ритуали.
На повечето места в България първото участие на младежа в коледуването и на девойката в лазаруването се считат за своеобразен "зрелостен изпит", предхождащ задомяването.
Момите и ергени се срещат на празничното хоро, на съборите при църкви и манастири, на годежите и сватбите на по-големите им родственици, на тлаките и седянките, при ходенето за вода.
Активен в процеса на ухажването е момъкът. Той грабва китката на девойката, която харесва, той праща сватове да я поискат.

Сватосването, искането на момата, се пази в тайна, защото не се знае какъв ще е отговорът. Ако семейството на момата даде съгласието си, на другия ден се ходи на т. нар. малък годеж, или главеж, малка углава - бащата на бъдещия младоженец носи бъклица с ракия или вино, украсена с цветя, а майка му приготвя нишан. Момъкът не присъства на малкия годеж, но бъдещата му съпруга целува ръка на родителите му.
В традиционната сватбена обредност следва големият годеж. Сега всичко е по-тържествено и по-богато, прави се в неделя или на празник, а момковото семейство дарува годеницата с монети, метални накити и зелена китка, увита с червен конец.
По време на големия годеж се насрочва и сватбата - тя може да е след седмица или месец, но може да е и след 1-3 години.
Сватбата винаги е в празничен, обикновено в неделен ден. Бащата на момъка калесва (кани) кума. Кум обикновено става кръстникът на младоженеца или негов наследник.
В събота преди венчавката се приготвят сватбените хлябове, сватбеното знаме, кумовото дръвче, сватбените венци.
Обредите по приготвянето на сватбените хлябове се наричат засевки.
И двете семейства приготвят хлябове, пеят се специални предсватбени песни, хлябовете се месят от жена, чиито родители са живи.
Сватбените хлябове са два вида - сладка пита (меденик) и кумови краваи. Сладката пита е кръгъл хляб със скромна украса или без украса. След изпичането се намазва с мед и в нея се поставя сребърна или стара пара. Разпределя се между участниците в засевките и се разчупва, за да даде символния край на старото и началото на новото в живота на двамата младежи.
Кумовите краваи се оформят като кръгъл хляб с дупка по средата и богата пластична украса (змии, птици), която цели да предпази човека и неговия дом.
На момковия хляб птиците са обърнати навътре, защото момъкът остава в своя дом след сватбата, на моминия "гледат" навън - защото тя напуска бащиния си дом.
Сватбеното знаме е бяло или червено, или пък бяло-червено. Дръжката му трябва да се отсече с един удар, за да е венчилото едно. Украсява се с цветя и зеленина, а на върха му се забожда червена или варакосана ябълка или друг плод. Знамето се дава на девера и той го закача в дома на младоженеца. Свалят знамето в неделя, когато сватовете тръгват за невестата.
Дружките на бъдещата булка правят кумовото дръвце. То трябва да е от плодно дърво или връх на бор, задължително с нечетен брой клони. Окичват го с цветя, зеленина, ябълка, червен конец. Украсеното дръвце се слага кумовите краваи и стои на масата до сватбата. Тогава се дава на кума срещу откуп и се оставя на сватбената трапеза в дома на младоженеца като символ на създаването на младото семейство.
За основа на сватбения венец служи лозова, шипкова или розова пръчка - тези гъвкави и здрави растения, сетне се увива с цветя, зеленина и разноцветни конци. Тези венци са поставяни на главите на венчаващите се, преди обредната функция да бъде иззета от църковната метална коронка.
На сватба не се ходи без покана. Каненето, или калесването, заема особено място в сватбения цикъл. И най-близкият роднина, ако не е калесан да вземе участие в сватбата, не присъства.
Каненето се прави най-често в деня преди вземането на невестата. Калесват деверът, зълвата, младоженецът, ергени и моми от момкова или момина страна. Черпи се с вино и отпиването от него означава приемане на поканата.
Преди да пратят момичето си в мъжовия му дом, близки и роднини гостуват в родната й къща, даряват я, разглеждат чеиза. Раздялата на девойката със семейството й е тъжна, песните са печални и протяжни.
Ден преди венчавката дружките мият и сплитат косата на бъдещата невеста - така символично се разделя тя с моминството и пристъпва в света на омъжените.
На сплитането на момата отговаря съответства бръсненето на младоженеца. Под брадата на младоженеца държат бяла кърпа, подарена от годеницата му, за да съберат всички косми и да го опазят от магия. Музиката свири, тъпаните бият - знак, че сватбарите са готови за тръгване.
Като тръгнат да взимат невестата, момковите роднини не минават по пътя, по който ще се върнат после, за да не овдовее и да не се върне при родителите си булката. В дома на момата сватбарите намират портата затворена. За да ги пуснат, младоженецът трябва да се пребори с брата на невестата, да разреши мъчни задачи или да плати откуп.�
После девойката посреща сватовете, целува им ръка и те сядат на трапезата, докато момите и ергените извиват хоро.
Прибулването на невестата заема централно място в подготовката й. В миналото използвали червения пояс на мъжа, по-късно - тъкана червена материя, която плътно прикривала лицето на момичето. Булото е най-същественият външен белег, който превръща годеницата в невеста. Някъде из Българско след прибулването и прощаването невестата започва да пази обредно мълчание - да говее. Обуването й пък се прави от девера с обувки (папуци, чехли), донесени от момкови. Деверът взема дясната обувка, поставя монета в нея и обува невестата.
Докато трае прибулването, обуването и захранването на младоженците, сватбеното (кумовото) дръвце преминава от ръцете на момите в ръцете на кума. По-късно в дома на младоженеца дръвцето се слага на трапезата именно пред кума. С пазарене и откуп е свързано и предаването на червения петел, украсен с наниз червени чушки и торбичка със зърно - момините роднини го предават на заложника, или петларя.
При извеждането на невестата от дома й се пее прощална песен. Ръсят младоженците и сватовете с жито, а деверът гръмва с пушка - знак, че сватбата тръгва.
Широко застъпена по българските земи е практиката по пътя за църквата сватбата да премине през вода. Ако по пътя няма река, сватовете спират на кладенец или чешма. Водата е сякаш някаква граница, пресичането на която бележи преминаването на невестата от свое в чуждо пространство.
При влизането в църквата двамата млади трябва на прекрачат прага "с десните ноги на един път", за да са заедно цял живот. След като свещеникът ги венчае, на излизане от храма кумата поръсва всички с жито, дребни монети, сухи плодове - за да са плодовити младоженците.
В дома на младоженеца свекървата посреща с мед и масло или хляб и сол. За невестата се пее като за снаха отменница. Тя трябва да бръкне в огнището, за да се приобщи към новия си дом.
Чеизът се оставя на двора, да могат да го видят всички. Гостите сядат на трапецата, а младоженците стоят прави в знак на почит и уважение и говеят до края на тържеството.
Краят на първата брачна нощ на младото семейство се оповестява с пушечен гръм, пие се "блага ракия", предхождана от доказателствата за чистотата на невестата.
В понеделник сутринта водят невестата на вода - на реката, на извора, на кладенеца или чешмата. От донесената вода тя дава първо на младоженеца. Полива и на останалите в къщата, след което дарува момковия род, а те й дават пари.
Отбулват я или непосредствено преди брачната нощ или в понеделник след ходенето за вода. Най-често отбулването става вкъщи, но се прави и под зелено плодно дърво или трендафил, край дръвника, на кладенеца и др. Невестата седи с лице към изгрева, свалят булото й не с ръце, а със сурови пръчки от плодно дърво, роза или шипка, по-рядко - с точилка, вретено, кавал или тръстика. Кумът нарежда благословии, булото хвърлят върху плодно дърво или на покрива на къщата.
След като я разбулят, забраждат невестата с бяла забрадка - от този миг до края на живота си тя ще ходи с покрита глава.
След сватбата се гостува в дома на невестата - т. нар.�повратки, когато се слага край на момковото говеене пред момините родители, прави се в първия неделен ден след венчавката. Следват гостувания у кума - "на прошка", у стария сват, у девера и т. н. Тази своеобразна социализация на младото семейство поставя началото на новата му битийност.
И още любопитни факти:�
Бялото и червеното са основните цветове в сватбеното облекло на българите.
Сватба не се прави в периода на усилена селскостопанска работа и по време на пости.�
Семейството на младоженеца има грижата да осигури накитите на булката. При годежа свекърът подарява на момата пафти и гривна от сребро или злато - до този момент тя е можела да носи само мънистени украшения. Разположението на накитите по тялото също е "магично": паричките или скъпоценните камъни, които падат на челото от забрадката, пазят ума, пендарите на гърдите - млякото на бъдещата майка, а пафтите и коланът - детеродните й органи. Всички звънтящи украси - треперушки, висулки, парички, се счита, че гонят лошите сили.
По публикации на www.bulgarian-folklore.com
 
Страница 1 от 10