balgari.bg

Най-българското

Народните ни песни са най-значителният и разнообразен дял от българския фолклор.
Те са анонимни и колективни художествени творби в стихотворна форма, при които текст и мелодия са неразривно свързани. Изпълнявани са на големи празници, на нивата, на седянката, на сватбата. Техни творци са хора с поетичен и музикален талант - певци, гуслари, гайдари, калваджии. Народната песен се предава от певец на певец и така се получават много и различни варианти.
Първите сведения за народни песни и певци са от 9-10 век. Най-много народни песни са запазени от 18 век. 
Условно разграничаваме няколко типа народни песни. Според времето, мястото и обстановката на изпълнение се обособяват обредни, трапезни, хороводни, седенкарски, жътварски и други. Според класификацията на известния събирач на народни песни Петър Динеков песните биват обредни, митични, юнашки, хайдушки, исторически, социално-битови, балади, детски песни и залъгалки и съвременни народни песни.
Народните песни са подложени на постоянни видоизменения и техните форми не са резултат на отделни творчески актове, а се създават постепенно, като възникват една от друга.
В народните песни съвместно съществуват поезията, музиката и танцът, обединени в един художествен комплекс върху основата на общия ритъм. 
В тези творби музиката на речта и на напева са тясно свързани. Музиката на напева се развива от музиката на речта, като първична е именно текстовата тъкан. Затова и тоновото изкуство може да се разглежда като трета сигнална система, която възниква върху основите на втората сигнална система - езика. 
Музиката е "език на душата", притежаващ своя граматика, синтаксис, морфология, етимология, стилистика и семантика. Този "третосигнален език" е тясно свързан с втората сигнална система и е зависим от нея.
Щом песента стане обществено достояние, нейният автор се обезличава. Процесът на съзряване и усъвършенстване на песента се извършва вече от колектива, от целия народ.
Когато дадена песен се изпълнява от талантливи народни певци, техният личен вкус и техните естетически възгледи слагат отпечатък върху творбата. Певецът използва готовата схема на някоя стара песен и вплита в нейната структура нови ритмични или интонационни пасажи, нови интервали, орнаменти, рефрени, нови музикални идеи. 
Българската народна песен притежава огромна естетическа стойност.
Докато западната професионална музика си служи предимно с два основни лада (мажор и минор), българската народна музика използва не по-малко от трийсет тонови видове, всеки от които може да бъде транспониран в дванадесет тоналности.
Един от най-специфичните белези на българския музикален фолклор е метроритмиката. Рядко съществуват народи с такава богата неравноделна ритмика. Друг специфичен белег са ладовете: от диатоничните - йонийски, фригийски и еолийски; от хроматичните - хиджас, карджагар, иджаскяр. Третият специфичен белег са народните гласове и инструменти. 
В България интересът към народната песен се появява през първата половина на XIX в. Първоначално той се изразява в записване на текстове на български народни песни. Видни просветители и общественици като Васил Априлов, Петко Р. Славейков, Георги С. Раковски и др. записват и публикуват народни песни. Появяват се сборници с текстове на народни песни, като епохалния труд на братя Миладинови от 1861 година. 
Първи опити за теоретично осмисляне на народната песен са изследванията на Карел Махън, в които той изтъква оригиналността на народната музика, характеризира мелодичната и ритмометричната й структура, той прави и първите хореографски изследвания.
През 1904 г. Атанас Бадев изнася пред Втория конгрес на учителите по музика в София доклад върху ритмичните и метричните особености на българската народна песен. 
Основните закономерности на ритмиката и метриката й разглежда в трудовете си Добри Христов.
През 1926 г. към Етнографския музей в София се открива отдел "Народна музика". Под ръководството на Васил Стоин започва събирането на народни песни от цяла България, които биват нотирани по слух. От това наследство българските композитори черпят песенен материал за творчеството си, основа са и на цялата българска музикално-фолклорна наука. 
През 1948 г. се създава Институт за музика при Българската академия на науките с директор акад. Петко Стайнов. Песните вече се записват механично (чрез апаратура).
Българският народ в трудния си път на съществуване и развитие е създал високо художествено, самобитно народно музикално творчество. То носи елементи от културата на старинни племена, свързали в миналото съдбата си със славяните. 
Народната песен и инструменталната мелодия са поддържали буден българския дух и в годините на робството, звучали са по полята по време на тежък труд, по мегданите на народните празници и игри, в семейството.
Днес народното музикално творчество живее в оригиналния си вид или в модерни аранжименти.

Материалът е базиран на научен доклад на Пелагия Векилова и Светла Минкова 
 
На снимката: Семейство Варимезови, за които етномузикологът проф. Тимоти Райс, чуждестранен член на БАН, засне документален филм
 
Етикети:
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови