Наследство Традиции и обичаи Църква и държава невинаги са гледали в една посока

balgari.bg

Църква и държава невинаги са гледали в една посока

Християнската вяра прониква сред населението на Балканския полуостров още от началото на новото летоброене.
През периода IV-VI век Константинополската патриаршия активизира мисионерската си дейност.
Византийското влияние прониква сред заселващите се тук славянски племена и в младата българска държава.
През първата половина на IX в. в пределите на България се включват нови земи със значителен брой християнско население. Попадат в плен хиляди византийски воини, сред тях - и духовници. Именно те успяват да запознаят мнозина българи с християнското учение. Въпреки преследването му от властта то започва да прониква дори и в ханския двор.
Но нарастващото византийско влияние, което застрашава държавните интереси. Затова Омуртаг (815-832) предприема гонения срещу християните.
Синът на Омуртаг - хан Маламир (831-836) - проявява известна търпимост към новата вяра, но е твърде суров спрямо собствения си брат Енравота. Българската църква тачи паметта на Енравота под името Воин като пръв българин мъченик.

Далновидният държавник хан Борис (852-889) решава да въведе християнството като официална религия, за да сплоти двата народа - славяни и българи, с помощта на единна религия. Първоначално се предвижда покръстването да се извърши от Западната (Римската) църква - през 862 г. между хан Борис и крал Людовик Немски е сключен съюз, който урежда и приемането на християнството. За да разруши тоя съюз, Византия организира коалиция от Великоморавия, Хърватско и Сърбия против България. През 863 г. българските войски са разбити и Борис сключва мирен договор с Византия при условие българските пратеници да бъдат покръстени в Константинопол, а след това да се покръсти владетелят и целият народ. Заедно с покръстените пратеници в българската столица Плиска пристига и византийска духовна мисия. За кръстник на владетеля е определен самият византийски император Михаил III. Така хан Борис се покръства под името Михаил. Това става през есента на 864 г.
Масовото покръстване на българския народ започва през пролетта на 865 г. ненавсякъде процесът минава мирно. Не закъснява и реакцията на висшите боили, които съзират в постъпката на владетеля опасна за държавата политика. Те го обвиняват, че дал на народа "лош закон", и въстават срещу него. Бунтът обаче е предотвратен, а 52-мата му инициатори исемействата им - наказани супово.
По същото време старите езически светилища биват разрушавани или превръщани в църкви. Пред княз Борис с цялата острота застава проблемът за бързото изграждане и устройство на самостойна църква, която да възпрепятства разпространяването на други религии в страната. В Константинопол обаче не искат България да има самостоятелна патриаршия. Ето защо страната ни възстановява политическия съюз с немците и търси протекцията на Рим. През лятото на 865 г. за Вечния град заминава българска делегация, която представя на папа Николай I списък от 115 въпроса, които засягат уреждането на църковно-религиозния живот.
През есента на същата година папска делегация, ръководена от епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски, донася Отговорите на папа Николай по допитванията на българите. Това е изключително важен документ, в който се откриват най-наболелите проблеми на наскоро християнизираното българско общество. Обаче по един от основните въпроси - за самостойната българска църква, възглавявана от патриарх, папата отговаря, че не може да вземе становище, докато не научи от своите пратеници за състоянието на християнската проповед и съществуващото устройство на Църквата.
Борис одобрява епископ Формоза и поисква от папата да го постави за български архиепископ. Новият римски папа Адриан II обаче отказва да стори това под предлог, че Формоза има своя епархия в Италия. Формоза е отзован и на негово място са изпратени епископите Доминик Тривизийски и Гримоалд Полимартийски. Княз Борис поисква дякон Мартин или някой кардинал за българската архиепископска катедра, но отново получава отказ. Вместо това е изпратен иподякон Силвестър и неколцина други духовници, които Борис отказва да приеме и подновява искането си за епископ Формоза. Папата категорично отговаря, че той ще избере и посочи бъдещия български духовен глава.
Тригодишните безплодни преговори с Рим карат княз Борис отново да обърне поглед към Константинопол. Византия вече е много по-сговорчива. В Константинопол е изпратена българска делегация, ръководена от видния сановник Петър, която заедно с немската делегация е поканена на последното, заключително заседание на Църковния събор (28 февруари 870 г.). Малко след края на събора България получава своя архиепископия под опеката на Константинопол. Така са поставени основите на поместна Българска църква, тясно свързана с православния Изток.
Според историческия разказ "Чудото с българина" след учредяването на Българската архиепископия в страната пристига архиепископ Йосиф, придружен от други духовници, учители и наставници. В епархийски центрове сепревръщат Плиска, Преслав, Морава, Охрид, Брегалница, Проват, Дебелт и Белград. Не прекъсват съществуването си и основаните по-рано Средецка, Филипополска, Дръстърска, Бдинска, Скопска, Нишка и др. епархии.

Борис I изпраща много млади българи, сред които и синът му Симеон, да учат в Константинопол. През 886 г. приема в Плиска изгонените от Великоморавия ученици на светите братя Кирил и Методий - Климент, Наум и Ангеларий. Създават се Преславската и Охридската книжовна школа. Първият църковно-народен събор в Преслав през 893 г. въвежда славянския език в богослужението и сменя византийското духовенство с българско.
По време на Златния век на Симеон международният престиж на Българската църква укрепва.
Около 919 г. на Църковно-народен събор официално е провъзгласена църковната автокефалия и българският архиепископ получава титлата патриарх.
След като покорява България през 1018 г., византийският император Василий II Българоубиец запазва независимостта на Българската църква под името Охридска архиепископия. По-късно обаче тя е подложена на елинизация.
През 1186 г. при възстановяването на българската държава братята Асен и Петър отхвърлят духовната власт на Охридската архиепископия и Константинополската патриаршия и учредяват нов църковен център в столицата Търново. Това е автокефалната Търновска архиепископия начело с архиепископ Василий.
В резултат на преговорите между цар Калоян (1197-1207) и Римската курия през есента на 1204 г. на българския владетел е призната титлата крал и правото да сече монети, а на Василий е дадена титлата архиепископ на Търново и примас на цяла България и Влахия. В началото на ноември 1204 г. е извършена тържествената коронация на Калоян за крал и на Василий за примас. Макар да признава върховенството на папата, на практика Българската църква запазва независимостта си. Сключването на унията е голям дипломатически успех за цар Калоян, защото така България получава международно признание.
Официалното и каноничното признаване на патриаршеското достойнство на БПЦ става през 1235 г. при царуването на Иван Асен II на голям църковен събор в град Лампсак на Дарданелите, Мала Азия, със съгласието на Никейския патриарх Герман II и останалите четирима източни патриарси.
Светската власт подкрепя борбата на Църквата срещу ересите и свиква антиеретични събори (1211, 1350, 1360 г.). Господстващото религиозно-философско учение в Българската православна църква през четиринейсетивек е исихазмът. Негови видни последователи са св. Теодосий Търновски и св. патриарх Евтимий Търновски.
 
След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393 г.) Евтимий е изпратен на заточение в Бачковския манастир и там умира. Година след завземането на столицата ни Цариградската патриаршия пряко се намесва в администрирането на Търновската патриаршия. Назначава Мавровлахийския митрополит Йеремия начело. Около 1416 г. Търновската патриаршия вече е напълно подчинена на Цариградската. През осемнайсети век е премахната и относителната независимост на самостойните Ипекска патриаршия (1766 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.). Българскиат народ е представляван пред султана от цариградския патриарх. През първите векове на робството това няма особено значение. Независимо че повечето висши духовници са гърци, Православната църква е за българите опора срещу мюсюлманството, а храмовете и манастирите съхраняват и развиват българския език и книжовност.
 
Със зараждането на националната идея през периода на Възраждането отхвърлянето на зависимостта от Цариградската патриаршия се превръща в един от основните въпроси на българската национална революция.
Борбата за църковна независимост започва от 20-те години на XIX в. и продължава дори и след Освобождението (1878 г.) сред българите в Македония и Одринска Тракия.
Първият етап на тазиборба протича от 1824 г. до Кримската война (1853-1856) като движение за изгонване на гръцките владици и замяната им с български, както и за премахване на гръцкия език от богослужението. Първи жителите на Враца под ръководството на каза-векила Димитраки Хаджитошев правят опит през 1824 г. да отстранят епископ Методий и да го подменят с българин. Акцията обаче се оказва неуспешна и завършва със смъртна присъда за каза-векила.
В борбата срещу гръцките митрополити в края на 30-те години на XIX в. се включва и най-голямата епархия - Търновската. Именно след събитията около свалянето на гръцкия владика в Търново църковният въпрос се превръща в общонационален въпрос. Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн (1856), дава на българите основа за легална дейност, която стимулира църковно-националната борба.
 
Повратен момент настава на Великден 1860-а, когато - на 3 април, в църквата "Св. Стефан" епископ Иларион Макариополски отхвърля зависимостта от Вселенската цариградска патриаршия и обявява самостоятелна българска църковна организация.
В Цариград е образуван Смесен народен съвет от архиереи и епархийски представители от редица български градове, който подкрепя каузата за самостойна църква. На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис подписва ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна структура под формата на екзархия, полузависима от Вселенската цариградска патриаршия.
В чл. 10 на историческия документ определя духовната юрисдикция на Българската екзархия, като посочва само части от епархиите - т. е. само областите, където българското население е преобладаващо. За областите със смесено население се предвижда да се проведе народно допитване под чия юрисдикция да бъдат. Така ферманът отнема от Цариградската патриаршия обширни, богати български епархии, лишава я от огромни приходи и поставя бариера пред гръцкото влияние.
От 23 февруари до 24 юли 1871 г. в Цариград заседава Първият български църковно-народен събор. В него взимат участие 50 души, от които 11 духовници и 39 миряни. Проведени са 37 редовни заседания, приема се уставът на Българската екзархия. Изборът на глава на Българската църква обаче става чак на 12 февруари 1872 г., като за екзарх е избран Иларион Ловчански - най-възрастният от българските архиереи на служба. Под политически натиск той подава оставка и на 16 февруари е проведен втори избор, на който избират за екзарх Видинския митрополит Антим.
След погрома на Априлското въстание екзарх Антим организира разгласяването сред европейските правителства на турските жестокости и в лично писмо моли руския император да се намеси със сила за освобождението на България. Затова е е свален от екзархийския престол и заточен в днешна Анкара. За нов екзарх е избран младият Ловчански митрополит Йосиф.
 
След Освобождението Българската екзархия има диоцез в три политически области: Княжество България, Източна Румелия и Македония и Одринска Тракия. Според екзарх Йосиф седалището на Екзархията трябва да остане в Цариград, понеже в пределите на империята живеят милион и половина българи. За да запази целостта на БПЦ Учредителното събрание в Търново (1879) приема и записва в Конституцията на Княжество България, че то в църковно отношение съставлява "неразделна част от българската църковна област" и се подчинява на върховната духовна власт, където и да се намира тя.
Идеалът на екзарх Йосиф "да обедини всички български епархии в обятията на екзархията" са осъществени в значителна степен.�
През 1880 и 1881 г. в София е свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. Събранието изработва документ, наречен Екзархийски устав, приспособен в Княжеството, на основата на екзархийският устав, приет на 14 май 1871 г. от Първия църковно-народен събор. На 4 февруари 1883 г. княз Александър Батенберг утвърждава този църковноправен документ и той влиза в сила.�
Според устава Църквата в княжеството се управлява от Свети Синод, съставен от всички митрополити.
По време на управлението на княз Фердинанд обаче се стига до скъсване на отношенията между правителството и Синод, който не приема да споменава в богослуженията неправославния княз. Синодалните членове са изведени с полиция от заседание на 30 декември 1888 г. и са изпратени до по епархиите си. Едва към края на 1889 г. Стамболовото правителство и Фердинанд, от една страна, и екзарх Йосиф, от друга, чрез активното посредничество на митрополит Григорий Доростоло-Червенски намират път към изглаждане на противоречията.
Но през 1892 г. нова инициатива на Стамболов изправя Църквата срещу правителството. Във връзка с годежа на монарха за Мария Луиза се прави опити да бъде променен чл. 38 от Търновската конституция в смисъл, че не само първият княз на България, но и неговият приемник може да бъде неправославен. Църквата е против, обаче несъгласните митрополити биват преследвани, а Търновският митрополит Климент (Васил Друмев) заради една проповед от 14 февруари 1893 г. е третиран като престъпник и заточен в Лясковския манастир. През юли 1893 г. Търновският окръжен съд осъжда при скалъпен процес Климент на вечно заточение. Търновският апелативен съд смекчава присъдата на двегодишно заточение и Климент е заточен в Гложенския манастир, а по-късно - помилван от монарха.
На 2 февруари 1896 г. в софийския катедрален храм "Св. Неделя" лично екзарх Йосиф извършва тайнството миропомазване над престолонаследника Борис.
След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. епархии на Охрид, Битоля, Велес, Дебър и Скопие минават под ведомството на Сръбската православна църква, а Солунската - към Гръцката църква. БПЦ губи и южнодобруджанските си енории, които минават под ведомството на Румънската православна църква. Българските училища са затворени, а екзархийските свещеници и учители са прогонени. Националната катастрофа е и духовна.
 
След Междусъюзническата война екзарх Йосиф мести седалището на екзархията в София. След неговата смърт на 20 юни 1915 г. нов екзарх не е избран и в продължение на цели 30 години Църквата се управлява от наместник-председатели на Синода.
И Първата световна война завършва с погром за България. По силата на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. от диоцеза на БПЦ отпада по-голямата част от Струмишката епархия, погранични части от Софийска епархия и Западна Тракия (Маронийската епархия със седалище Гюмюрджина, днес Комотини).
На 15 септември 1920-а Стамболийски внася в Народното събрание законопроект за изменение и допълнение на Екзархийския устав, без да се допита до Светия Синод. Законът е приет и утвърден с царски указ.
Поражда се остър конфликт между Църква и правителство. Държавата готви преврат в Църквата, като планира членовете на Светия Синод да бъдат арестувани, а на тяхно място да се постави временно църковно управление. Края на конфликта поставя Вторият църковно-народен събор (1921). Приетият от Църковно-народния събор екзархийски устав е одобрен и от Архиерейски събор през 1922 г. След това е одобрен и от Народното събрание - на 24 януари 1923 г. Свалянето на правителството на Александър Стамболийски обаче попречва той да бъде въведен.
След Втората световна война Църквата ни безвъзвратното губи епархиите в Македония и Одринска Тракия.
 
Политическата промяна на 9 септември 1944 г. води и до промени в управлението на Църквата. БПЦ трийсет години е без свой ръководител. На 18 октомври 1944-та Синодът моли правителството да даде съгласие за провеждане на избор за екзарх. Свиква се екзархийски събор.
Той е проведен на 21 януари 1945 г. в храм "Св. София" и избира Софийския митрополит Стефан за български екзарх.
Изключително важен за разрешаване църковен въпрос е вдигането на схизмата, която цели 73 години тегне над БПЦ. Това става с помощта на Руската православна църква. През февруари 1945 г. диоцезът на БПЦ е свит само в държавните граници, но пък тя получава признание на пълната си независимост.
С приемането на Конституцията от 4 декември 1947 г. Църквата е отделена от държавата.
На 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. След смъртта му начело на БПЦ застава Ловчанският митрополит Максим, избран на 4 юли 1971 г.
 
Според статистически данни от средата на 90-те години на двайсети век източноправославните храмове в България са около 4000 - 3300 енорийски църкви, 170 манастира, 600 параклиса. Плавославен храм има в 2670 населени места от общо 5340 в страната. Богослови се подготвят в четири университета (в София, Велико Търново, Шумен и Пловдив), половината от обучаващите се са жени. От средата на 90-те години предметът "Религия" се изучава в основния курс на българските училища факултативно, а от 2000 г. - и пробно като задължително избираем предмет в основното училище.
Богослужението в БПЦ се извършва на църковнославянски език (руска редакция на старобългарския език). През последните десетилетия постепенно се преминава на съвременен български език. Текстовете от Библията се четат само на съвременен български език. Църковната музика, употребявана в православното богослужение на БПЦ, е от два типа - византийски (или източен, едногласен), и многогласен, руски. Руският тип се използва с предимство при тържествени случаи.
Православната архитектура и иконопис в България се родее с нововизантийската (предимно гръцка), но има и свое самостойно развитие.
Български свещеници се грижат за емигрантите ни в Канади и САЩ, в Западна и Централна Европа.
На 20 декември 2002 г. е приет Закон за вероизповеданията, който изтъква историческото значение за българския народ на традиционното изповедание - източноправославното, но признава пълното равенство пред закона на всички вероизповедания.
 

Още за църковната ни история - на www.pravoslavieto.com
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови