Наследство Българският език

balgari.bg

Градили сме езика си във време на национални изпитания

Съвременният български книжовен език е изграден при особена историческа обстановка и езикова ситуация. Процесът на Българското възраждане е налагал бързо създаването на богата и разнообразна светска литература, обаче българският народ в условията на тежкото османско (политическо) и фенерско (духовно) иго не е разполагал с обработени езикови средства за тази цел.

В течение на няколко века след създаването на старобългарската писменост от Кирил и Методий българският език е имал две форми на съществуване: устна, или народна, и писмена, или литературна. Двете форми са се развивали във взаимна връзка, но и всяка със значително своеобразие.
Народният говорим език е претърпял през XII-XV в. големи промени в областта на граматиката и фонетиката, запазвайки в значителна степен непроменено старото си словно богатство, а книжовният старобългарски език, издигнат и обработен за литературна употреба от братята Кирил и Методий, е продължавал докъм XV в. да се развива и да увеличава словното си богатство, запазвайки в значителна степен старинните си черти в областта на граматиката и отчасти на фонетиката.
След османското нашествие на Балканския полуостров книжовният живот в българските земи постепенно замира, а заедно с това запада значително и книжовната езикова традиция.
Пренесен още през XI в. в Русия и там по-късно подложен на строга нормализация и леко русифициране във фонетично отношение, старобългарският високо развит книжовен език продължава да се употребява като език на богата религиозна писменост под названието черковнославянски език, който упражнява силно влияние върху руския език.
Чрез печатните богослужебни книги нормализираният черковнославянски книжовен език се пренася в българските земи от XVII в. насетне и става у нас език на "официална" грамотност, разпространявана чрез богослужението и чрез килийните училища. В същото време се правят опити да се създаде популярна религиозно-нравоучителна литература на народен език, обаче тя остава ограничена тематично и несвързана с новите идейни веения.
Нашият съвременен (новобългарски) книжовен език се е изградил през миналия век (XIX в. - Б. р.) върху основата на живия съвременен народен език, от който е възприел своите граматични и звукови особености, както и основната част на речниковия си състав. Така той е останал близък и достъпен за широките народни среди, които тръгват през време на Възраждането по пътя на просветата и бързото културно и обществено развитие.
Изграждането на новобългарския книжовен език е един от най-съществените процеси през Българското възраждане, започнало в края на XVIII и продължило с нарастваща интензивност през XIX в. Този процес е бил доста сложен и продължителен.
Съвременният облик на българския книжовен език е установен към края на миналия век (XIX в. - Б. р.). Като система от норми той е синтез от някои характерни черти на различни диалектни групи (западна и източна), които са въздействали на езиковата практика последователно в зависимост от хода на основните исторически процеси.
Началните процеси на Българското възраждане се развиват в югозападните български области. Във връзка с това в езика на първите български възрожденци намираме отражение на западнобългарски говорни особености, някои от които се запазват в строежа на новия книжовен език.
През втората и третата четвърт на XIX в. главните процеси на Българското възраждане се съсредоточават в централните райони на източните български области (Централната балканска област), в резултат на което в строежа на книжовния език се установяват някои характерни особености на част от централните балкански говори.
След Освобождението на България (1878 г.) при окончателното изграждане (до края на века) и в по-сетнешното развитие на книжовния език се наблюдават някои по-нови процеси на взаимодействие между източната и западната говорна група, развиващи се във връзка със смесването на интелигенция от източнобългарски и западнобългарски произход в културните средища и особено в столицата, разположена в западната частна страната.
 
Съвременният български книжовен език има наддиалектен характер. По своя фонетичен и граматичен строеж и лексикален състав той не се покрива напълно с никой отделен говор.
От друга страна, този нов книжовен език е имал нужда от бързо обогатяване с нови думи, особено в областта на отвлечените понятия, културния живот и научната терминология в различните клонове на знанието. Долавяйки историческата ни общност и близост с черковнославянския език, неслучайно нашите възрожденци са черпели изобилно от неговото книжовно словно богатство и са използвали широко книжовните му словообразувателни средства. Така по същество нашият нов книжовен език се е обогатявал с плодовете на по-старото ни многовековно езиково творчество, с богатството на древната ни книжовна традиция, запазена и в редките оцелели и овехтели домашни стари ръкописи, а не само в получаваните от Русия печатни черковнославянски книги за богослужението.
По този начин при изграждането на съвременния български книжовен език се постига естествен и плодотворен синтез от съвременната народна реч и старобългарската книжовна езикова традиция
 
Важно специфично обстоятелство в изграждането на новобългарския книжовен език е това, че няма пряка приемственост между старобългарския книжовен език и новобългарския книжовен език. Това се дължи както на извънезикови, исторически причини, така и на вътрешни езикови причини.
От една страна, по време на многовековното иго, при отсъствието на самостоятелен държавен и културен живот, българската писменост е обедняла значително и не е имало възможност нито да се поддържа някаква устойчива писмена традиция, нито старият български писмен език да еволюира постепенно съобразно с измененията в народния език. От друга страна, в самата структура на българския език са настъпили такива големи изменения, каквито не е преживял никой друг славянски език (изчезване на склонението, на инфинктива и на синтетичните форми за степенуване на прилагателните имена; установяване на определителен член и на ново разказвателно наклонение - преизказното).
Поради това, когато през време на Българското възраждане възниква нужда от национален книжовен език, той е трябвало да бъде изграден наново върху единствено възможната съвременна народна говорна основа, разбира се, както вече се каза, не без влиянието на нашата стара книжовна традиция.
 
Най-оживено се дискутира през последните 10-15 години въпросът за началния момент, когато се заражда или оформя съвременният български книжовен език. Изказаните и поддържани в повечето случаи и досега мнения и становища по този въпрос са твърде разнообразни и дори противоречиви.
Вече отдавна е изказано схващането, че началото на нашия съвременен книжовен език трябва да се търси в езика на дамаскините - паметници с религиозно-нравоучително съдържание, писани на народен език през XVII и XVIII в. Представители на това схващане са Б. Цонев и Ив. Шишманов.
В последно време редица автори поддържат мнението, че за родоначалник на съвременния български книжовен език трябва да се смята Паисий Хилендарски със своето произведение "История славеноболгарская" (1762 г.).
През 1950 г. в Института за български език акад. Александър Теодоров - Балан изказа становище, че началото на нашия книжовен език се намира в Рибния буквар на П. Берон (1824 г.).
Най-после, според Е. Дьомина, началото на съвременния български книжовен език трябва да се търси през 60-те и 70-те години в творчеството на писатели като П. Р. Славейков, В. Друмев, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов.
 
Първият специфичен въпрос в началния етап на изграждане на новобългарския книжовен език е въпросът за съотношението между народната основа и книжовното езиково наследство, с което нашите възрожденски писатели са били запознати по различни пътища - стара местна традиция и черковнославянско-руска традиция, която бързо взема връх над домашната среднобългарска традиция и над частично разпространената сръбска редакция. 
Черковнославянското влияние върху езика на българската възрожденска книжнина до средата на XIX в. е разностранно. Различните негови прояви се срещат в различни съчетания и в различна степен в езика на всички възрожденски писатели от началния период. То е характерно всъщност и за езика на Рибния буквар на П. Берон, въпреки че той обикновено се определя като чист народен език. Черковнославянските елементи в езика на нашите възрожденци от този период не трябва да се разглеждат механически. Те се намират в различно отношение към българската основа на езика на отделните автори и играят различна роля ог гледище на обогатяването и литературно-стилистичното издигане на българския народен език за книжовна употреба.
 
Авторът на "История славеноболгарская" Паисий Хилендарски съзнателно се стреми да си служи с народния език вместо с официалния и авторитетния черковнославянски, макар и да не успява напълно. В основата си езикът на Паисиевата история е новобългарски народен език, а не черковнославянски, въпреки че е наводнен с твърде много черковнославянизми. Естествено, издигането на народния език до литературна употреба не е можело да стане механически и изведнъж. Паисий си служи размесено и успоредно с елементи от народния език и с черковнославянски елементи. Той не е можел да не се влияе от богато обработената черковнославянска езикова форма, тъй като тя е разширявала значително изразните средства на народната реч и е притежавала стилната висота, необходима за книжовно творчество.
Оттук нататък българският народен езиков материал ще се възмогва, ще се разраства и ще стеснява употребата на черковнославянския елемент до границите, в които този елемент е наистина необходим при изграждането на българския книжовен език. Това личи вече и в езика на Софроний Врачански, а и в други произведения на още оскъдната тогава книжнина.
 
Съществен етап във формирането на новобългарския книжовен език представя езикът на Рибния буквар на П. Берон от 1824 г. Това е първото произведение, в което българският книжовен език става изцяло и последователно народен по своите структурни особености. Чрез някои книжовни думи и словообразувателни модели (с големи възможности за употреба и извън сферата на религиозните представи и понятия) Берон  допълва и обогатява главно в лексикално, но също и в словообразувателно и в стилистично отношение изразните средства на народната реч, която и сама по себе си вече е издигната на известна литературна висота, без да прибягва към излишни черковнославянизми с литературна цел. Това е един съществен момент в развитието и изграждането на нашия съвременен книжовен език.
 
Вторият специфичен въпрос в началния период на изграждане на съвременния български книжовен език е въпросът за диалектната му основа. Както е известно, в езика на първите поколения български възрожденци (Паисий, Н. Рилски, Хр. Павлович, К. Фотинов и др.) намираме западна диалектна основа, която през втората четвърт на XIX в. постепенно се заменя с източна по силата на определени исторически условия (по-бързо икономическо и културно развитие на централните балкански области).
 
Ако се потърси момент или период, когато новият книжовен език се оформя по-пълно и обогатява своите функции, трябва да се посочи времето на националноосвободителните борби между Кримската война и Освобождението или, иначе - последните две десетилетия преди Освобождението. Ако пък потърсим времето на окончателното му установяване като единна общонародна система, трябва да посочим последните две десетилетия от миналия век, съвпадащи с първите десетилетия от творчеството на Иван Вазов, което е играло съществена роля в този окончателен процес.
 
"Из историята на нашето езиково строителство", проф. Любомир Андрейчин (откъс)

Още за езиковеда - на http://balgari.bg

Целият текст - на www.promacedonia.org
Етикети:
 

Заемки, чуждици, дигитална смърт...

Езиците са като хората - постоянно си общуват, докосват се един друг и "частици" от единия преминават в другия. Понякога приемащият запазва следата от допира, друг път я премахва като лош спомен...

Столетията книжовна история на българския език помнят срещата на славяни и прабългари, на младата реч в младата държава с класическите езици, с речта на поробител, на освободител, на съюзници и врагове.
Слой след слой лексикалната "дреха" на езика ни разкрива как се е развивало обществото ни от "Прежде убо словене не имехон къниг, но чрътами и резами четеху и гатааху" през "О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?" до "Българският език заплашен от дигитална смърт".
Любомир Андрейчин�пише: "Можем да различим два вида чужди думи в нашия език: едни, които допринасят (или са допринесли в миналото) за обогатяването му и са внедрени или могат да се внедрят в общонародната или професионалната практика, и други, които са непотребни и дори вредни за езика ни (тъй като той си има хубави точни свои съответствия срещу тях) и са трудно се възприемат от по-широките среди. Първият вид чужди думи се наричат заемки, а вторият - чуждици.
Така например думи от чужд произход, като физика, философия, математика, граматика, материализъм, социализъм, комунизъм, конституция, демокрация, република, университет, министър, партия, сцена, машина, мода и мн. др., са напълно установени културни заемки в нашия език, срещу които би било безсмислено и неоправдано да се води борба. Като пример за непотребни чуждици може да се посочат думи като ниво или уровен (равнище), стриктно (точно), реставрирам (възстановявам), констатирам (установявам), осторожен (предпазлив), немедлено (незабавно), обязателство (задължение), успеваемост (успех в училище), начиная (започвайки, като се започне) и мн. др. Разбира се, точно разграничение между заемки и чуждици в много случаи е трудно да се направи."
Борбата за чистотата на националния език е борба срещу употребата и проникването на непотребни елементи от чуждоезичен произход. Когато тази борба има характер на организирано движение, тя се нарича пуризъм, допълва видният ни лингвист.
Някои страни имат държавни регулаторни органи, които водят официалната политика за развитието и опазване на чистотата даден език, като Френската академия напр. Други езици, като английския, не се регулират официално.�
Някъде имат закони за езика си, другаде, като в България, дискусията по езикови теми тече по форуми, блогове и фейсбук-групи, но не и в Народното събрание.
Заемането на думи е отговорност на образованите, общуващи със света хора - преводачи, редактори, журналисти.
А разковничето към решаването на езиковите проблеми - с чуждиците, пълния член и т. н. - се нарича грамотност.
Още за заемките и чуждиците - в следващия откъс от�"Граматика за тийнейджъри"
Новите неща в живота внасят в езика своите наименования. Неологизмът (от гръцки neos - ‘нов’, и logos - ‘слово’) се "появява" по два начина - "идва" от друг език или пък го създаваме с наш езиков материал. Когато луноход беше нова дума, Луна още не е била родена, чорапогащник и плодоизстисквачка пък бяха изковани, за да назоват два точно определени предмета от бита.
Някои от неологизмите изглеждаха вечни, но се оказа, че са били еднодневки в исторически план - например петилетка, стахановец и подобни.
Формирането на речниковия състав на езика (запаса от думи) е исторически процес, който продължава векове.
Обществените порядки се променят, правят се научни открития, възникват идеологии, създават се произведения на изкуството - и най-"чувствителната" област на езика, лексиката, реагира моментално.
През девети век българската държава приема християнството като официална религия - в езика навлизат думи от старогръцки, за да назоват нововъведените понятия - монах, ангел, икона, евангелие.
От турците, с които сме делили територия доста дълго, ако не друго - думи сме взели бол. Днес и какво сме обядвали, не можем да кажем без турски думи. Гювеч, яхния, мусака, баклава, бюрек са все "турски манджи"!
През Възраждането взорът на интелигентните люде е обърнат към Русия и Европа. Много млади хора получават образованието си в големите руски и европейски градове и като се върнат, заедно с модата донасят и думи, които днес ни се струват български - толкова не можем без тях.
От немски език са заети например герб, кварц, пастет, квартал, карат, шрифт, от френски - булевард, адрес, грим, район, досие, от английски идват парк, бойлер, филм, спорт.
От Ботуша са авария, виола, бомба, казино, а като си поръчваме бира и салата, все едно говорим на чист италиански.
Ембарго, банан, балатум са пък от испански, повечето неща в живота на моряка се назовават с холандски думи - кил, бак, дрейф, вахта.
От Далечния изток са стигнали до нас карате, кендо, дзен, хайку, фън шуй, кимоно и много други.
Руският като сроден език е обогатил българската лексика с около 2000 думи според проф. Беньо Цонев. Сред тях са невежа, изверг, кормило, доклад, ругая, подозирам, обявявам, непременно, вероятно, недосегаем.
Когато една дума навлезе в езика ни, той я подчинява на своите закони. Според проф. Христо Първев пълното приспособяване на чуждата дума към фонетично-морфологичните особености на приемащия език е проява на неговата сила.
Как става това "приспособяване"?
Съществителните "придобиват" род, число и определеност, прилагателните - род, число, определеност, степенуване, глаголите се спрягат във всички лица и числа, имат вид и наклонение.
Например в руски площадь е от женски род. Ала за нашия език нулевото окончание (тоест - думата да завършва на съгласна) се е оказало достатъчно убедителен "аргумент" и в български площад е от мъжки род - казваме площадът, на площада.
Кадър е заета от френски (cadre). Родът й не се е променил, ала между д и р се е "вмъкнала" гласна ъ, защото съчетание др в края на дума или сричка нашият език не "търпи" - то е трудно за произносяне.
Фентъзи е от английски и е нова заемка в езика ни. "Взели" сме тази дума само с едно от значенията й, за да назовем литературен жанр. Фентъзи веднага и без колебание се присъедини към думите в среден род - едно фентъзи, фентъзито.
Нов сайт, Сайтът им е супер, Посетете и нашия уебсайт... - и "пълната", и "съкратената" форма на думата станаха ежедневие, и то без да ни създават граматични главоболия.
Езиковедите делят чуждите думи в българския език на заемки и чуждици (подялбата в много случаи е условна).
Заемки са онези думи, без които няма как да се мине - например оня обширен слой, известен като международна културна лексика - това са думи, навлезли в почти всички езици.
Повече от ясно е, че математика, театър, демокрация, библиотека, геология, орбита, публика, мода, партия са необходими на езика - те затова и са се утвърдили, знаят се от всекиго и колкото и сполучлив опит за заместването им с "домашни" да се направи, ще претърпи провал. (В скоби казано, чехите са заменили някои от тези понятия с домашни думи още при градежа на книжовния си език.)�
Чуждици са думите, за които си имаме точни съответствия. Ако предпочетем констатирам пред установявам, удачен пред сполучлив или ниво пред равнище, "замърсяваме" езика.
Разбира се, езикът като жив организъм разполага със средства, чрез които се "чисти" от ненужните му изразни средства, например "изпраща" чуждицата или сред професионалната лексика, или в стилово оцветен слой.
Например превантивен и предпазен е едно и също, ала чуждата дума се е терминологизирала - станала е част от понятийната система на юридическата професия, както и от работата на медиците, а българската е останала в слоя, наречен неутрална лексика.
Има и други случаи, в които и двете думи - и домашната, и чуждата - твърдо отстояват позициите си в езика и за това обикновено съществува някаква важна причина. Ако пиша репортаж за откриването на изложба, няма три пъти в три изречения да употребя изложба, изложбата - все веднъж ще кажа експозицията, за да избегна повторението.
Не бива обаче да "замразяваме" битката с ненужните чужди думи в езика ни. Има ли българска дума, трябва да избираме нея в повечето случаи - тя е ясна и смислово, и граматически, крие по-малко "подводни камъни".
Е, имало е и крайности в тази битка. Възрожденецът Иван Богоров�например е смятал, че е по-добре да учим бивалица, не история, ала историята го е опровергала. Но пък му дължим това, че не наричаме вестника газета.
И в наши дни не липсват крайни пуристи. П. Петров (сп. "Ах, Мария") се счита достатъчно компетентен да предложи да заменим думи като партия с "благозвучната" властогоноотбор и демокрация с простовластие например, но на последното може да се възрази, че тия, дето са във властта, хич не са прости!
Като казах власт, та се сетих - вече две десетилетия у нас цари демокрация. (О, извинете - без да искам, съставих този оксиморон! - авторката.)
Днес закусваме с мюсли, работим в офиси, инсталираме софтуер, провеждаме презентации, ходим по партита, гледаме екшъни, четем трилъри, познавам един промоутър, купуваме си ексфолииращ крем.
Ето - отново заговорих за това, че всяко нещо си върви с думата! Каквото и да са ви казвали, от криворазбран редакторски пуризъм кроасанът няма да се превърне в кифличка, нито бейгълът ще стане геврек.
Ако решим вместо софтуер да употребим по-ясното програмен продукт, не правим речта си по-българска.�
Саундтрак може и да е точно съответствие на музиката към филма, но колко по-кратко и експресивно е!
Та ако не ви се нрави да сте юзър, бъдете потребител, отворете си папка, а не фолдър, не се логвайте, а влизайте и тъй нататък. Но не се опитвайте да "превеждате" римейк, кетъринг, аутокю и подобни - няма да успеете.
С риск да се повторя, ще кажа, че езикът не позволява затлачване с ненужни изразни средства. За да се "впише" нова дума в тъканта му, тя трябва да е ясна по смисъл, лесна за запомняне и произнасяне и да се подчинява на граматическите му закони.
 

Името - модерно и традиционно

Системата на личните имена на българите е богата и сложна. Исторически и социални фактори са изплитали тъканта й в продължение на години и векове, традиция и модерност са се сливали в тях.
Преди хилядолетие тук са живели хора, назовани Войтех, Расате, Ирник. Имена на владетели - Аспарух, Крум, Асен, Калоян, Борил, Ивайло, дълго тънали в забрава, преди Възраждането да ги извика отново на дневен ред.
Траки, гърци, римляни, славяни, прабългари смесили думите, с които назовавали човеците, и така се получило пъстрото многообразие, с което разполагаме днес да именуваме децата си.
Християнството привнесло своите библейски Йоан, Павел, Георги. А в по-ново време руски и западноевропейски влияния не спират да вълнуват морето от български лични имена. 
Древните обитатели на земите ни считали името за заклинание. Чрез него те пожелавали на новороденото здраве, щастие, прослава. Предпазвали го от злини. Свързвали го с неземни сили и свети мъже и жени.
Имаме много да учим от тях и в тази област...
По своя произход имената на българите се делят на три групи: славянски, християнски и местни.
Славянските имена най-често са от две съставки, едната от които е "добър", "мир", "свят", "слава". Те са с ясна семантика и до днес - Владислав, Владимир, Боримир, Деян, Белослава, Дивна, Добрина, Искра, Калина. 
Православието дарява на българската именна система Андрей, Димитър, Мария, Ирина, Стефан, София, Христо, Иван, Антон и много други. Повечето са с еврейски, гръцки или латински произход. Сетне се появява и тенденцията чуждите имена да се превеждат (калкират) - така Теодосий става Богдан, Теодор и Доротей - Божидар, Параскева - Петка, Теофана - Божана.
През средновековието българинът започнал да назовава детето си с името на светеца, близо до чийто празник се е родило. 
Местните имена, създадени от народа ни в продължение на хилядолетие и половина, са производни от славянските и християнските, назовават качества на духа, явления от социума, растения, живи същества или природни творения.
Сред тях са Добри, Веселин, Здравко, Стоян, Камен, Горан, Веселин, Найден, Цвета, Рада, Зорница и др.
Според функцията си личните имена биват пожелателни (те "приписват" на детето желани от общността качества - Живко, Бойко, Първан, Слави, Велико) и защитни (те "пазят" новороденото или пък семейството от беди - Стойчо, Запрян, Вълко, Доста).
Благородници и владетели пък получавали двойни имена - Симеон-Роман носи имената на двамата си могъщи дядовци например. Двойното именуване - с християнско и с народностно име, става традиционно за Самуиловия род, Гаврил Радомир и Иван Владислав са най-известните примери. През ХII-ХIV в. двойни имена носят всички владетели - Иван Асен, Алексий Слав, Добромир Хръз, Тодор Светослав, Георги Тертер, Теодора Анна, Кера Тамара. През ХIV в. двойни лични имена могат да се открият и сред неаристократичните среди. Понякога вторите имена добиват значение на родови.
Двойните имена от типа на Анна-Мария или Мария-Магдалена социалистическата държава забранява, но днес, когато всичко е в ръцете на родителите, те не са рядкост. (За новите тенденции при имената - след малко).
Бащиното име е сравнително ново. То е наложено по административен път през деветнайсети век по руски образец. 
Фамилните имена пък докъм XVIII в. са идвали от името, професията, прякора, произхода на основателя на рода, без да се добавят наставки. По-късно започва използването на общославянските наставки "-ов" ("-ев"), "-ски", "-ин". Така потомците на Джамджията стават Джамджиеви, наследниците на грънчари - Грънчарови, а синовете и внуците на някой известен Вълко - Вълкови.
До началото на двайсети век в печатаните от държавата формуляри след трите имена се среща графа "прякор". Прякорът е институционализиран през Възраждането. С него даден човек става познат на голяма група хора - в селото, в гилдията, в околността. Прякорът може да е свързан с уменията, външността, характера на носителя си. Днес прозвището (прякорът) се среща предимно в неофициалното общуване, макар правната ни система да го легализира.
Следосвобожденското време обогатява българската именна система с имена от близки и далечни езици. От руски заемаме Олга, Игор, Наталия, Александър (някои от тях са заети и в руски език, произходът им е гръцки и латински). Активизират се Владимир, Владислав - пак по руски образец.
От Запад нахлуват Силвия, Габриела, Виктор, Мартин и др. 
Някои имена, схващани като остарели, добиват нови форми - Даниел и Даниела (от Данаил), Николай и Никол (вместо традиционните Никола и Николина), Мариана и Мариета (производни на Мария), Теодор (вместо Тодор), Кристиян, но също и Християн. 
Към 1980 година в първата десетка при женските имена са Мария, Иванка, Елена, Марийка, Йорданка, Ана, Пенка, Надежда, Радка, Анка. При мъжете подредбата е Иван, Георги, Димитър, Петър, Христо, Николай, Тодор, Йордан, Стоян, Васил. 
Трийсет години по-късно, през 2010-а, "класацията" е: Георги, Иван, Димитър, Николай, Петър, Христо, Йордан, Стефан, Васил, Тодор, Стоян, Александър при мъжете, Мария, Иванка, Елена, Йорданка, Росица, Даниела, Петя, Десислава, Виолета, Надежда, Маргарита при дамите. Данните са на НСИ.
Най-новото време, отворило широко вратите на езика ни за чужди влияния, слага отпечатък и върху системата на личните имена.
Все по-често стародавната традиция новороденият член на семейството да поднови името на дядо или баба бива интерпретирана по нов, "модерен" начин - на баба Иванка кръщават Йоана, на дядо Стоян - Станислав.
И няма нищо лошо в това.
Само ни се иска държавата ни да е там, където трябва, когато родителските амбиции се развихрят до Грациела, Дебора, Антъни и Жулиен... 

Още интересни факти и размишления за имената ни вижте на http://www.segabg.com и на http://kulturni-novini.info

На снимката: Чудотворният лик на великомъченик Георги Победоносец от Зографския манастир. Най-много българи носят името на воина светец
 

Болката Македония

Неотдавна Комисията по външни работи към Европарламента призова Македония да създаде заедно с България експертна комисия по история и образование, която да работи за "обективната интерпретация на историята, да засили сътрудничеството на академичните среди и да допринесе за създаване на позитивни нагласи на младото поколение към своите съседи", съобщиха медии.
Трябва ли Европа да ни размахва показалец, за да се приемем един друг такива, каквито сме - българи и македонци?

Берлинският договор от 1878-а оставя Македония под прякото владение на Османска Турция. България е свободна и тръгва по пътя на самостоятелното развитие, кръвните ни братя оттатък изкуствената граница обаче не са част от този процес.
Историята ражда така наречения Македонски въпрос - кому принадлежат територията, населението и наследството на Македония.
Суровата и красива земя на Македония е обект на нечистоплътни попълзновения от страна на сърби, гърци, Коминтерн (1934-та) и т. н.
Макар учените да изтъкват, че Македония никога не е била държавно-етническа или национално обособена общност, а е географска област - като Тракия, Мизия, Добруджа и др., политиците, водени от най-различни интереси, редовно минират това становище.
Прокарват се схващания, че македонците са по-близки със сърбите, отколкото с българите. Или пък - че нямат нищо общо ни с едните, ни с другите, а са наследници на Александър Македонски. Вдигат се огромни паметници, български просветители се определят за "македонски".
Кои обаче са македонците наистина? Отговор на този въпрос ще ни даде езикът.
Речта, която ще чуете навсякъде в Македония, се характеризира с:
- липса на падежни форми при имената (казва се Дай на Иван, а не Дай Ивану например)
- изразяване на категорията определеност чрез задпоставен член (водата, човекот)
- образуване на сравнителна степен при прилагателните с частицата по (поубаво например)
- сложна система на глаголните времена и развити несвидетелски (преизказни) форми (както в български, за разлика от другите славянски езици).
Този "вътрешен", дълбок езиков слой - граматическият, не може да бъде променян отвън. Думи в един език можете да привнесете, дори цели конструкции (наблюдаваме го ежедневно в нашия език). Можете да промените и интонационните характеристики на даден говор - да звучи той по-напевно или по-насечено. Но така не създавате нов език. Различия в мекостта на съгласните също не прави даден говор чужд на езика - източнобългарското "мьекане" не е основание да смятаме, че има някакъв шуменски език, различен от българския, нали?
Затова кодифицираната норма на македонските диалекти, така нареченият македонски литературен език, се разглежда от повечето български езиковеди като трета книжовна норма на българския език, успоредна на българския книжовен език и на банатската писмена норма.
В Гърция, разбира се, искат да наричат Македония The Former Yugoslav Republic of Macedonia (Бивша югославска република Македония), а езика, на който говорят хората там - славомакедонски. По някакава причина мощните европейски демокрации недолюбват идеята България и Македония да се прегърнат като сестри, каквито са. Макар че през втората половина на деветнайсети век, когато се формира съвременният книжовен български, книжовници от Вардарска Македония и от цяла Македония се включват в градежа на литературната норма.
Но когато политиката надделява над лингвистиката, се "раждат" езици - така македонският език е "роден" през 1945 г., когато е кодифициран и обявен за официален език на Народна република Македония, тогава съюзна република в Югославия.
Според един от създателите на македонското езикознание - Блаже Конески, македонският книжовен език е изграден на народна основа. В своята "Граматика на македонския книжовен език" Конески посочва, че в основата му са залегнали централните македонски говори - в районите на Прилеп, Тиквеш и Велес. Ученият търси корените на македонския още в езика на Кирил и Методий и твърди, че той е изграден на базата на солунски македонски диалект, който всъщност е старобългарският език.
Узаконяването на македонския книжовен език става с решения на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония от 2 август 1944 г. до 3 май 1945 г. Комисията за кодифициране на македонския книжовен език, в която Конески е ключова фигура, определя окончателния облик на македонския, но в първия му вариант македонската азбука е по-близка до българската. Основна роля за това изиграва Венко Марковски, който се преборва буквата ъ (ер голям) да остане в азбуката. Този вариант обаче е отхвърлен от ЦК на ЮКП, защото "отдалечава македонската от сръбската азбука".
Днес в графичната система на езика на Скопие е наложен вариант на кирилицата с букви за меките съгласни љ и њ и буквите ј и џ, с ѓ и ќ, както и s за звука дз.
Правописната система е умерено фонетична, по образец на сръбския правопис.
Лексиката е изградена чрез няколко различни подхода:
- запазени са редица думи, общи за диалектите в България и Македония
- от диалектите се избират специфични думи, различни от български
- правят се калки (преводи) на сръбски думи
- голяма част от терминологията в различни области на човешката дейност е директно заета от сръбски.
Но българи и македонци се разбират и без превод. Грамотният човек чете вестници и на двата езика. Все повече македонци гледат български телевизии и пращат децата си да учат в София, не в Белград.
Според лингвиста Макс Вайнрайх езикът да е "диалект с армия и флот".
Дано това не е вярно там, дето "Дунав, Вардар, Струма и Марица си текат"...

 

"Език свещен..."

Българският език е индоевропейски език, принадлежи към групата на южнославянските езици. Той е най-ранният писмено документиран славянски език.
Историческото му развитие е преминало през четири главни периода.
Дописменият период обхваща времената между славянското заселване на Балканите (5-7 век) и мисията на�Кирил и Методий във Великоморавия през 60-те години на 9 век.
Следва периодът на старобългарския език - между приемането на славянския за официален език на България и края на Първата българска държава през 1018 година. През този период са написани най-старите глаголически и кирилски старобългарски писмени паметници. България става средище на славянската култура и писменост.
Среднобългарски е периодът от възстановяването на Втората българска държава до падането под османско владичество. Езикът на Второто българско царство е основа за създаването на руска, сръбска и влахо-молдовска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език. Руският фонетичен вариант на среднобългарския език от епохата на Втората българска държава, пренесен в Киевска Рус от митрополит Киприан, и до днес е език на православните църковни богослужения в много славянски държави и е общ църковен език.
След Освобождението книжовният български език стъпва на основата на източните говори. Титани на словото като Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков пресътворяват богатствата на народните говори в художествени творби, извършават се няколко правописни реформи.
В хода на историческото развитие на езика ни и контактите му със съседните неславянски езици на Балканския полуостров в него настъпват значителни промени в сравнение с останалите славянски езици. Сред тяха са промените в морфологията и синтаксиса, характеризиращи се с почти пълно отпадане на падежните форми, възникването на определителния член, запазването на славянските прости глаголни времена (минало свършено и минало несвършено време) и развитието на нови, възникване на дублирано пряко и непряко допълнение, изчезването на инфинитива и развитието на несвидетелски форми при глаголите и др.
През петвековното османско иго чрез турския език в българския навлизат много персийски и арабски думи, които и до днес са част от речта ни, сред тях - десетки наименования на битови предмети, ястия, облекла.
Огромно влияние върху развоя на езика ни оказва руската литература - през Възраждането и след Освобождението. Младата българска държава заема нужната й административна лексика почти изцяло от руски.
Когато в началото на двайсети век у нас навлизат достиженията на научно-техническия прогрес, те носят със себе си куп немски и френски думи. В края на века обаче информационните технологии даряват езика ни с десетки термини от английския.
Много учени са се борили против навлизането на чуждиците в езика ни, емблематично е името на Иван Богоров.
Българският език, макар "живеещ" на малка територия, е разделен на множество диалекти. Диалектите ни се делят основно на източни и западни, тяхната "географска" граница е линията на така наречения ятов преглас, или ятова граница.
Днес българският е един от 23-те официални езика на Европейския съюз.
Извън България за български език се използват и други азбуки. В банатската норма ползват латиницата, основана на хърватската редакция, а в Република Македония пишат на македонската кирилица.

От http://bg.wikipedia.org

На снимката: Супрасълският сборник, единственият ръкопис от всички запазени кирилски паметници. Езикът му представя преславската книжовна норма от 10 век
 
Страница 1 от 2