Наследство

balgari.bg

Бащино огнище

За българина къщата е не само сграда, а и символ на семейството, на традициите и устоите на обществото.
Да съгради дом, който да приюти челядта му, да завещае покрив на наследниците си, е житейската цел на българина, смисъла на съществуването му.
Целият семейно-битов и обредно-религиозен живот на българина е фокусиран в къщата.
На Бъдни вечер бъдникът се кади в името на къщата, паричката в питата се нарича на къщата, коледарите пеят първата си песен за къщата, на Водици попът ръси най-напред къщата, кукерите гонят злото първо от къщата...
Многобройни са табутата и суеверията, свързани с къщата. Човек без къща бащини и майчини клетви го преследват, вярва народът.
В къщата като наследници могат да живеят само мъжките рожби, момичетата отиват в друга къща. Ако в семейството има само момиче и то остане като наследник в тая къща - народната вяра го окайва, а мъж, влязъл в момината къща като зет, не може да е глава на семейството, защото е от чужда кръв.

Къщи, по-стари от американската държава, стоят здраво на "нозете" си из възрожденските ни градчета - люлки на независимостта.
Най-напред традиционната възрожденската къща изниква в планинските райони - в Трявна, Жеравна, Котел, Боженци, Копривщица, Сопот, Банско, Мелник. Тук, защитени от планината майка, напоявани от реките й и проветрявани от полъха й, процъфтяват семейни огнища от камък, кирпич и от дърво, белосани, потънали в цветя.
По-късно българската къща "пораства" и "слиза" в големия град, като Пловдив например, където конструктивното начало на ранната възрожденска къща се измества от декоративност и представителност. Жилището се обогатява и с повече помещения. Пловдивската симетрична къща се среща в два основни варианта: с една надлъжна ос на симетрията (къща на хаджи Драган Калофереца в Пловдив, Десьовската и Лютовата в Копривщица) и с две взаимно перпендикулярни оси на симетрията (Каблешковата в Копривщица и �Куюмджиевата в Пловдив).
В средата на XIX век от Запад започва да прониква класицизмът. Пловдивският архитектурен тип вече се прилага главно при външната декорация на сградите.
Къщите в България могат да се класифицират основно в два типа. Севернобългарските къщи - западна, тетевенска, тревненска, копривщенска, жеравненска и добруджанска, са едноогнищни. Основно помещение в тях е стаята с огнището, само при копривщенската и �жеравненската централно помещение е прустът.
Южнобългарските къщи - родопска, банска, странджанска, черноморска и пловдивска, са многоогнищни. При странджанска къща помещенията са амфиладно (последователно) свързани, а при останалите - �жилищните помещения са групирани около едно стопанско или разпределително помещение - потон, чардак, салон, отвод.
Огнището е най-важният елемент от традиционната българска къща. То е свързано с приготвянето и поднасянето на храната, край него се събира семейството да празнува, да скърби, да нощува в студените зимни нощи, около огнището се върти житейското колело. Полазникът на Игнажден отива първо при огнището, бъдникът гори цяла нощ в огнището, младоженката, като влезе в къщата за пръв път, най-напред отива при огнището и разбърква огъня.
При направата на къщата половината от обредите и религиозните обичаи, които е наредило народното вярване, се извършват в чест и около огнището. Ето защо то символизира самото понятието за къща, затова казваме "бащино огнище" вместо "бащина къща".
Огнището според народната вяра е свято, всички зли магии се "разбиват" край него.
Първата работа, когато се изгради къща, е да се избере място за огнището. То трябва да е на изток, може и на юг, но никога - на север или запад, и почти винаги - в средата на дома.
Тук се изкопава трапчинка, ръси се с вода, кади се, в трапчинката се поставя китката, с която е ръсено (тя се свива от билки), после се похлупва с плоча. Сетне отново се прекадява и се кладе първият огън.
Коминът също е важна част от традиционния интериор в обреден смисъл. На Андреевден за здраве на мечката и за наедряване на дните просо, варена царевица, смесена с фасул и други семена, се хвърлят нагоре в комина.
Невестата, щом влезе за пръв път вкъщи, отива при огнището и поглежда през комина.
Вампири и нечисти духове не могат да влизат през комина. Болест може да влезе през комина, ако огънят е угаснал - затова във време на чума, холера, сипаница, поверието препоръчва огънят на да не угасва и денем, и нощем.
Вратата, през която се влиза в къщата, се нарича стари врата.
Когато се правят и монтират тия стари врата, се извършват ледица обреди и обичаи. Поставени веднъж, старите врата стават обект на почти религиозен култ.
При старите врата посяда полазникът, за да лежат квачките на яйцата и да седи в къщата щастието и плодородието. Когато има епидемия, на вратата се окачват нищелките, за да се спре болестта.
Когато свекървата среща булката за пръв път, пак на старите врата я благославя.
Дори къщата да бъде разрушена, старите врата нито се горят, нито се цепят.
Праговете - "границите" на дома, са два: горен и долен, и са обвеяни в митове и поверия.
На Великден черупките на червените яйца се лепят на горния праг - да не дават на болестите да влизат в дома.
Невестата веднага след венчилото помазва с мед и масло горния праг - да имаблаг живот новото семейство.
Под долния праг заравят билки срещу магии и болести.
През прага не се подава нищо - това, от което се дава, ще се довърши, вярва народът.
На прага не се сяда, за да не говорят лошо за къщата.
Дръвникът - там, където секат дървата, също е част от богата обредност.
Полазникът първо отива при дръвника и оттам взима съчка, с която ще бърка в огъня.
Кукерите на Сирни Заговезни играят при дръвника, лазарките първо там пеят своите песни.
Забраждат току-що венчаната девойка пак край дръвника.
Водникът, дъската, на която се слагат ведрата и котлите с вода, е онова, на което булката се покланя най-напред в мъжовия си дом.
"Нечиста" невеста пращат да легне в кочината, сетне я умиват на реката, да се хвърля сметта в курника пък, е голям грях.
Градени през вековете, законите на българския дом го превръщат в храм. Тук има строги предписания къде се спи и къде се яде, разпределени са местата за мъже, жени, деца, животни, разграничени са утилитарното и декоративното.
И когато правилата се спазват - домочадието благоденства.
Още вярвания, наричания и клетви, посветени на къщата - на www.bulgarian-folklore.com
 

Заемки, чуждици, дигитална смърт...

Езиците са като хората - постоянно си общуват, докосват се един друг и "частици" от единия преминават в другия. Понякога приемащият запазва следата от допира, друг път я премахва като лош спомен...

Столетията книжовна история на българския език помнят срещата на славяни и прабългари, на младата реч в младата държава с класическите езици, с речта на поробител, на освободител, на съюзници и врагове.
Слой след слой лексикалната "дреха" на езика ни разкрива как се е развивало обществото ни от "Прежде убо словене не имехон къниг, но чрътами и резами четеху и гатааху" през "О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?" до "Българският език заплашен от дигитална смърт".
Любомир Андрейчин�пише: "Можем да различим два вида чужди думи в нашия език: едни, които допринасят (или са допринесли в миналото) за обогатяването му и са внедрени или могат да се внедрят в общонародната или професионалната практика, и други, които са непотребни и дори вредни за езика ни (тъй като той си има хубави точни свои съответствия срещу тях) и са трудно се възприемат от по-широките среди. Първият вид чужди думи се наричат заемки, а вторият - чуждици.
Така например думи от чужд произход, като физика, философия, математика, граматика, материализъм, социализъм, комунизъм, конституция, демокрация, република, университет, министър, партия, сцена, машина, мода и мн. др., са напълно установени културни заемки в нашия език, срещу които би било безсмислено и неоправдано да се води борба. Като пример за непотребни чуждици може да се посочат думи като ниво или уровен (равнище), стриктно (точно), реставрирам (възстановявам), констатирам (установявам), осторожен (предпазлив), немедлено (незабавно), обязателство (задължение), успеваемост (успех в училище), начиная (започвайки, като се започне) и мн. др. Разбира се, точно разграничение между заемки и чуждици в много случаи е трудно да се направи."
Борбата за чистотата на националния език е борба срещу употребата и проникването на непотребни елементи от чуждоезичен произход. Когато тази борба има характер на организирано движение, тя се нарича пуризъм, допълва видният ни лингвист.
Някои страни имат държавни регулаторни органи, които водят официалната политика за развитието и опазване на чистотата даден език, като Френската академия напр. Други езици, като английския, не се регулират официално.�
Някъде имат закони за езика си, другаде, като в България, дискусията по езикови теми тече по форуми, блогове и фейсбук-групи, но не и в Народното събрание.
Заемането на думи е отговорност на образованите, общуващи със света хора - преводачи, редактори, журналисти.
А разковничето към решаването на езиковите проблеми - с чуждиците, пълния член и т. н. - се нарича грамотност.
Още за заемките и чуждиците - в следващия откъс от�"Граматика за тийнейджъри"
Новите неща в живота внасят в езика своите наименования. Неологизмът (от гръцки neos - ‘нов’, и logos - ‘слово’) се "появява" по два начина - "идва" от друг език или пък го създаваме с наш езиков материал. Когато луноход беше нова дума, Луна още не е била родена, чорапогащник и плодоизстисквачка пък бяха изковани, за да назоват два точно определени предмета от бита.
Някои от неологизмите изглеждаха вечни, но се оказа, че са били еднодневки в исторически план - например петилетка, стахановец и подобни.
Формирането на речниковия състав на езика (запаса от думи) е исторически процес, който продължава векове.
Обществените порядки се променят, правят се научни открития, възникват идеологии, създават се произведения на изкуството - и най-"чувствителната" област на езика, лексиката, реагира моментално.
През девети век българската държава приема християнството като официална религия - в езика навлизат думи от старогръцки, за да назоват нововъведените понятия - монах, ангел, икона, евангелие.
От турците, с които сме делили територия доста дълго, ако не друго - думи сме взели бол. Днес и какво сме обядвали, не можем да кажем без турски думи. Гювеч, яхния, мусака, баклава, бюрек са все "турски манджи"!
През Възраждането взорът на интелигентните люде е обърнат към Русия и Европа. Много млади хора получават образованието си в големите руски и европейски градове и като се върнат, заедно с модата донасят и думи, които днес ни се струват български - толкова не можем без тях.
От немски език са заети например герб, кварц, пастет, квартал, карат, шрифт, от френски - булевард, адрес, грим, район, досие, от английски идват парк, бойлер, филм, спорт.
От Ботуша са авария, виола, бомба, казино, а като си поръчваме бира и салата, все едно говорим на чист италиански.
Ембарго, банан, балатум са пък от испански, повечето неща в живота на моряка се назовават с холандски думи - кил, бак, дрейф, вахта.
От Далечния изток са стигнали до нас карате, кендо, дзен, хайку, фън шуй, кимоно и много други.
Руският като сроден език е обогатил българската лексика с около 2000 думи според проф. Беньо Цонев. Сред тях са невежа, изверг, кормило, доклад, ругая, подозирам, обявявам, непременно, вероятно, недосегаем.
Когато една дума навлезе в езика ни, той я подчинява на своите закони. Според проф. Христо Първев пълното приспособяване на чуждата дума към фонетично-морфологичните особености на приемащия език е проява на неговата сила.
Как става това "приспособяване"?
Съществителните "придобиват" род, число и определеност, прилагателните - род, число, определеност, степенуване, глаголите се спрягат във всички лица и числа, имат вид и наклонение.
Например в руски площадь е от женски род. Ала за нашия език нулевото окончание (тоест - думата да завършва на съгласна) се е оказало достатъчно убедителен "аргумент" и в български площад е от мъжки род - казваме площадът, на площада.
Кадър е заета от френски (cadre). Родът й не се е променил, ала между д и р се е "вмъкнала" гласна ъ, защото съчетание др в края на дума или сричка нашият език не "търпи" - то е трудно за произносяне.
Фентъзи е от английски и е нова заемка в езика ни. "Взели" сме тази дума само с едно от значенията й, за да назовем литературен жанр. Фентъзи веднага и без колебание се присъедини към думите в среден род - едно фентъзи, фентъзито.
Нов сайт, Сайтът им е супер, Посетете и нашия уебсайт... - и "пълната", и "съкратената" форма на думата станаха ежедневие, и то без да ни създават граматични главоболия.
Езиковедите делят чуждите думи в българския език на заемки и чуждици (подялбата в много случаи е условна).
Заемки са онези думи, без които няма как да се мине - например оня обширен слой, известен като международна културна лексика - това са думи, навлезли в почти всички езици.
Повече от ясно е, че математика, театър, демокрация, библиотека, геология, орбита, публика, мода, партия са необходими на езика - те затова и са се утвърдили, знаят се от всекиго и колкото и сполучлив опит за заместването им с "домашни" да се направи, ще претърпи провал. (В скоби казано, чехите са заменили някои от тези понятия с домашни думи още при градежа на книжовния си език.)�
Чуждици са думите, за които си имаме точни съответствия. Ако предпочетем констатирам пред установявам, удачен пред сполучлив или ниво пред равнище, "замърсяваме" езика.
Разбира се, езикът като жив организъм разполага със средства, чрез които се "чисти" от ненужните му изразни средства, например "изпраща" чуждицата или сред професионалната лексика, или в стилово оцветен слой.
Например превантивен и предпазен е едно и също, ала чуждата дума се е терминологизирала - станала е част от понятийната система на юридическата професия, както и от работата на медиците, а българската е останала в слоя, наречен неутрална лексика.
Има и други случаи, в които и двете думи - и домашната, и чуждата - твърдо отстояват позициите си в езика и за това обикновено съществува някаква важна причина. Ако пиша репортаж за откриването на изложба, няма три пъти в три изречения да употребя изложба, изложбата - все веднъж ще кажа експозицията, за да избегна повторението.
Не бива обаче да "замразяваме" битката с ненужните чужди думи в езика ни. Има ли българска дума, трябва да избираме нея в повечето случаи - тя е ясна и смислово, и граматически, крие по-малко "подводни камъни".
Е, имало е и крайности в тази битка. Възрожденецът Иван Богоров�например е смятал, че е по-добре да учим бивалица, не история, ала историята го е опровергала. Но пък му дължим това, че не наричаме вестника газета.
И в наши дни не липсват крайни пуристи. П. Петров (сп. "Ах, Мария") се счита достатъчно компетентен да предложи да заменим думи като партия с "благозвучната" властогоноотбор и демокрация с простовластие например, но на последното може да се възрази, че тия, дето са във властта, хич не са прости!
Като казах власт, та се сетих - вече две десетилетия у нас цари демокрация. (О, извинете - без да искам, съставих този оксиморон! - авторката.)
Днес закусваме с мюсли, работим в офиси, инсталираме софтуер, провеждаме презентации, ходим по партита, гледаме екшъни, четем трилъри, познавам един промоутър, купуваме си ексфолииращ крем.
Ето - отново заговорих за това, че всяко нещо си върви с думата! Каквото и да са ви казвали, от криворазбран редакторски пуризъм кроасанът няма да се превърне в кифличка, нито бейгълът ще стане геврек.
Ако решим вместо софтуер да употребим по-ясното програмен продукт, не правим речта си по-българска.�
Саундтрак може и да е точно съответствие на музиката към филма, но колко по-кратко и експресивно е!
Та ако не ви се нрави да сте юзър, бъдете потребител, отворете си папка, а не фолдър, не се логвайте, а влизайте и тъй нататък. Но не се опитвайте да "превеждате" римейк, кетъринг, аутокю и подобни - няма да успеете.
С риск да се повторя, ще кажа, че езикът не позволява затлачване с ненужни изразни средства. За да се "впише" нова дума в тъканта му, тя трябва да е ясна по смисъл, лесна за запомняне и произнасяне и да се подчинява на граматическите му закони.
 

От Богоносеца до Богослова

На 20 декември Православната църква чества паметта на свети Игнатий Богоносец.
Веднъж Христовите апостоли спорели помежду си кой от тях е най-голям, разказва писанието. А Спасителя, като ги чул, повикал едно дете, прегърнал го и казал: "Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно."
Това дете, което Исус прегърнал, е бъдещият епископ на Антиохия, проповядвал Божието слово и въвел пеенето на божествените песни от два хора. Наричали го Богоносец, защото той самият казвал, че носи Бог в сърцето си.
По случай победите на император Траян в Антиохия били устроени тържества и веселия, но християните не участвали в тях, защото те били свързани с езически обреди. Когато съобщили на Траян за това, той повикал Игнатий и дълго се опитвал да го склони да се отрече от Христа, но не успял. Хвърлили епископа в тъмница, а по-късно го пратили в Рим, където загинал мъченически.

Според българската фолклорна традиция най-важният обичай на Игнажден е полазването, идването на полазника. Още предния ден стопаните са избрали добър и имотен човек, когото с бъклица са поканили на гости. Когато полазникът дойде, първо отива до огнището, разбърква жаравата и благославя: "Колкото искрици, толко пиленца, яренца, теленца, дечица, най-вече мед и масло и бела пшеница в тая къща!"
Вярва се, че от Игнажден Божията майка се замъчила да роди своя син Христос.
 
На 24 декември пък е Бъдни вечер, или Малка Коледа, Кадена вечеря, Неядка - празникът, посветен на дома, на семейството и рода. 
По стара традиция, преди да се нареди празничната трапеза, стопанинът на къщата запалва огнището бъдник. Отначало разбърква с него огъня, наричайки: "Колкото искрици, толко пиленца, шиленца, теленца, дечица в тоя дом!" В бъдника - крушов, дъбов или буков пън, предварително се издълбава дупка и в нея се сипва червено вино, тамян и зехтин, като се запечатва с пчелен восък. Така приготвен, бъдникът, наричан още коледник или прекладник, остава да тлее цяла нощ.
Празничната трапеза включва обреден хляб, наречен боговица, богова пита, божичник, харман. Той е замесен с "мълчана вода" от момата или от млада булка, а брашното за него е пресято през три сита. Върху хляба се оформят изображения на нивата и домашните животни. Освен този хляб момата приготвя и "вит-превит кравай", предназначен за коледарите.
На бъднивечерската трапеза се нареждат нечетен брой ястия - 7, 9 или 11. Сред тях са пълнени чушки с ориз, сърми, боб, леща, варено жито, баница с тиква, ошав. В някои краища правят тиквеник, зелник и малка пита, в която е скрита паричка (на когото се падне, ще бъде щастлив цялата година!). В четирите ъгъла на стаята се поставя по един орех - така фолклорната мисъл "осветява" четирите посоки на света.
Преди да започне вечерята, най-старият мъж в дома прекадява трапезата, та да бъдат прогонени злите сили. Сетне разчупва обредния хляб с думите: "Ела, Боже, да вечеряме." Първото парче се слага под иконата на света Богородица. Момите слагат залък от боговицата под възглавницата си, за да им се присъни момъкът, за когото ще се омъжат.
Всеки трябва да опита всички ястия, за да му върви годината. Накрая по избраните орехи се гадае ще бъде ли здрав; ако орехът е пълен, човекът няма да боледува. Докато трае вечерята, никой не трябва да става от масата. Ако все пак се наложи да я напусне за малко, върви приведен, за да не повалят караконджолите житата и да не обрекат селото на глад.
Трапезата не се вдига цялата нощ, за да не избяга късметът. Вярва се, че когато домочадието заспи, близките покойници идват да вечерят.
В полунощ, когато се ражда Спасителя, по къщите тръгват коледари - млади момци, вече за женене. Станеникът, предводителят им, носи обредното дръвче - ябълка, елха - клон със седем разклонения, на които е забучена варакосана ябълка, кравай, червени конци, зеленина, монети.
Коледарите пеет песни и благославят дома, а стопаните ги даряват богато с колачета, дребни пари, месо, сланина, брашно, боб, лук, вино и орехи. С част от събраното на следващия ден коледарите си устройват угощение, друга част продават и дават парите за църквата, училището или читалището.
 
Рождеството на Иисуса Христа станало така: то станало след годежа на Преблагословената Му Майка, Пречистата Дева Мария с Йосиф, мъж праведен и вече стар (защото бил на осемдесет години), разказва Светото писание.
Пречистата Дева била дадена като съпруга на Йосиф, за да съхранява той девството й и да се грижи за нея. Още преди да започнат да живеят заедно, се оказало, че тя е заченала в утробата си от Светия дух.
Когато наближило време Мария да роди, двамата с Йосиф трябвало да идат във Витлеем - император Август заповядал да се направи народно преброяване в цялата империя и всеки отивал да се запише там, където бил роден. 
Витлеем се оказал малък да побере дошлия в него народ. Йосиф и Мария не могли да намерят място в странноприемница и се подслонили в пещера извън града. Тук Мария родила Исус, повила го в пелени и го положила в яслите. А за яслите били вързани осел (магаре) и вол, които със своето дихание съгрявали Младенеца.
Пастири, пазещи стадата си недалеч от Витлеем, ненадейно видели в небето чудна светлина и ангел Божи им се явил да им възвести за случилото се.
 
И днес се вярва, че на Коледа небето се отваря и всичко в един миг светва - но само праведните чогат да видят това. На Коледа човек може да си пожелае каквото поиска, желанията се сбъдват.
 
Коледните празници продължават до 27 декември - Стефановден.
Свети първомъченик и архидякон Стефан е първият мъченик за Христа. В защита на вярата при спор с еврейските първенци той бил изправен на съд пред синедриона и осъден - убили го с камъни през 37 година.
През 415 г. мощите на първомъченика били открити чрез чудно видение, което се явило на един свещеник. Те били поставени в Сионския храм в Ерусалим, за да продължат да творят чудеса.
 
На 1 януари Църквата чества свети Василий Велики, а по домовете български шетат сурвакари.
 
Василий Велики се родил около 330 г. в Кесария Кападокийска в Мала Азия. Завършил с отличие кесарийското училище, където се запознал с бъдещия бележит църковен отец св. Григорий Богослов. Образованието си Василий продължил в Константинопол и Атина - получил богати познания по философия, литература, риторика, математика, астрономия, медицина, изучавал задълбочено и богословските науки.
През 356 г. се завърнал в родината си и приел свето кръщение, а сетне тръгнал да странства. Две години по-късно Василий основал монашеско общежитие в близост до Неокесария, на брега на р. Ирис. През 364 г. се завърнал в Кесария, приел презвитерски сан и станал близък помощник на Кесарийския епископ Евсевий. След смъртта на Евсевий станал епископ. Годината била 370-а.
С голяма всеотдайност свети Василий организирал благотворителен институт, като около новопостроения храм бил изграден голям комплекс с болница, странноприемница, работилници, училище, жилища за епископа, свещениците, лекарите и служителите.
Най-голямо внимание обаче отделял на богословските спорове със савелиани, ариани и македониани. Ревностно защитавал православието. Посветил живота си на теоретичното обосноваване на истината в православното богословие, създал ръководство за истински християнски живот в своите монашески правила, тълкувал Свещеното писание, съставил литургия, известна и до днес под името "Василиева литургия".
Починал на 1 януари 379 г.
 
По традиция вечерта преди Сурваки, 1 януари, се нарежда празнична трапеза, или втора кадена вечеря.
Ястията са като на бъднивечерската софра, но има още и баница, погача и свинско.
В баницата (или млин, плакия, зелник, булгурник) се скриват дрянови клончета с пъпки, като всяко клонче се нарича за здраве, късмет, плодородие и т. н. и според това на кого кое се е паднало, се гадае какво го чака идната година.
Погачата пък е голяма прясна пита, приготвена специално за Сурваки.
В Панагюрско жената, омесила питата, преди да измие ръцете си от тестото, докосва всяко плодно дърво в градината и пчелните кошери, за да има плодородие през годината, а в Странджа тази пита се меси с подсладени ръце. В погачата се слага сребърна пара. След като трапезата бъде прекадена, питата се разчупва, като всеки къс се нарича на член от семейството. Има и за къщата, добитъка, Господ, света Богородица. Според това в кое парче е парата, се определя при кого ще е късметът през годината.
Фолклорни гадани съпътстват началото на новата година.
В огнището се хвърлят дрянови пъпки, наречени на всеки член от семейството, и която подскочи и се разпукне, този човек ще бъде здрав през годината. В Пловдивско пък в 12 люспи от кромид лук, наредени край огнището, сипват по малко сол, като всяка люспа е наречена на определен месец. На сутринта се гледа в коя люспа солта се е стопила, като според вярването това означава, че този месец ще е дъждовен. В Сакар край огнището се поставят три въглена, наречени на различни земеделски култури, и според това кой въглен ще изгасне най-късно, се гадае коя култура ще даде най-много добив.
Момите и ергените пък запазват първия залък от баницата или погачата, за да го сложат под възглавницата си, та да сънуват този, за когото ще се венчаят. 
Основният обичай на Сурваки обаче е, разбира се, сурвакането. Сурвакари - момчета на възраст 4-12 години, обикалят къщите и потуват по гърба хора и добитък с дрянови сурвачки, пожелавайки здраве и плодородие.
 
По материали на margaritta.dir.bg, pravoslavieto.com, wikipedia.org, dariknews.bg
 

Църква и държава невинаги са гледали в една посока

Християнската вяра прониква сред населението на Балканския полуостров още от началото на новото летоброене.
През периода IV-VI век Константинополската патриаршия активизира мисионерската си дейност.
Византийското влияние прониква сред заселващите се тук славянски племена и в младата българска държава.
През първата половина на IX в. в пределите на България се включват нови земи със значителен брой християнско население. Попадат в плен хиляди византийски воини, сред тях - и духовници. Именно те успяват да запознаят мнозина българи с християнското учение. Въпреки преследването му от властта то започва да прониква дори и в ханския двор.
Но нарастващото византийско влияние, което застрашава държавните интереси. Затова Омуртаг (815-832) предприема гонения срещу християните.
Синът на Омуртаг - хан Маламир (831-836) - проявява известна търпимост към новата вяра, но е твърде суров спрямо собствения си брат Енравота. Българската църква тачи паметта на Енравота под името Воин като пръв българин мъченик.

Далновидният държавник хан Борис (852-889) решава да въведе християнството като официална религия, за да сплоти двата народа - славяни и българи, с помощта на единна религия. Първоначално се предвижда покръстването да се извърши от Западната (Римската) църква - през 862 г. между хан Борис и крал Людовик Немски е сключен съюз, който урежда и приемането на християнството. За да разруши тоя съюз, Византия организира коалиция от Великоморавия, Хърватско и Сърбия против България. През 863 г. българските войски са разбити и Борис сключва мирен договор с Византия при условие българските пратеници да бъдат покръстени в Константинопол, а след това да се покръсти владетелят и целият народ. Заедно с покръстените пратеници в българската столица Плиска пристига и византийска духовна мисия. За кръстник на владетеля е определен самият византийски император Михаил III. Така хан Борис се покръства под името Михаил. Това става през есента на 864 г.
Масовото покръстване на българския народ започва през пролетта на 865 г. ненавсякъде процесът минава мирно. Не закъснява и реакцията на висшите боили, които съзират в постъпката на владетеля опасна за държавата политика. Те го обвиняват, че дал на народа "лош закон", и въстават срещу него. Бунтът обаче е предотвратен, а 52-мата му инициатори исемействата им - наказани супово.
По същото време старите езически светилища биват разрушавани или превръщани в църкви. Пред княз Борис с цялата острота застава проблемът за бързото изграждане и устройство на самостойна църква, която да възпрепятства разпространяването на други религии в страната. В Константинопол обаче не искат България да има самостоятелна патриаршия. Ето защо страната ни възстановява политическия съюз с немците и търси протекцията на Рим. През лятото на 865 г. за Вечния град заминава българска делегация, която представя на папа Николай I списък от 115 въпроса, които засягат уреждането на църковно-религиозния живот.
През есента на същата година папска делегация, ръководена от епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски, донася Отговорите на папа Николай по допитванията на българите. Това е изключително важен документ, в който се откриват най-наболелите проблеми на наскоро християнизираното българско общество. Обаче по един от основните въпроси - за самостойната българска църква, възглавявана от патриарх, папата отговаря, че не може да вземе становище, докато не научи от своите пратеници за състоянието на християнската проповед и съществуващото устройство на Църквата.
Борис одобрява епископ Формоза и поисква от папата да го постави за български архиепископ. Новият римски папа Адриан II обаче отказва да стори това под предлог, че Формоза има своя епархия в Италия. Формоза е отзован и на негово място са изпратени епископите Доминик Тривизийски и Гримоалд Полимартийски. Княз Борис поисква дякон Мартин или някой кардинал за българската архиепископска катедра, но отново получава отказ. Вместо това е изпратен иподякон Силвестър и неколцина други духовници, които Борис отказва да приеме и подновява искането си за епископ Формоза. Папата категорично отговаря, че той ще избере и посочи бъдещия български духовен глава.
Тригодишните безплодни преговори с Рим карат княз Борис отново да обърне поглед към Константинопол. Византия вече е много по-сговорчива. В Константинопол е изпратена българска делегация, ръководена от видния сановник Петър, която заедно с немската делегация е поканена на последното, заключително заседание на Църковния събор (28 февруари 870 г.). Малко след края на събора България получава своя архиепископия под опеката на Константинопол. Така са поставени основите на поместна Българска църква, тясно свързана с православния Изток.
Според историческия разказ "Чудото с българина" след учредяването на Българската архиепископия в страната пристига архиепископ Йосиф, придружен от други духовници, учители и наставници. В епархийски центрове сепревръщат Плиска, Преслав, Морава, Охрид, Брегалница, Проват, Дебелт и Белград. Не прекъсват съществуването си и основаните по-рано Средецка, Филипополска, Дръстърска, Бдинска, Скопска, Нишка и др. епархии.

Борис I изпраща много млади българи, сред които и синът му Симеон, да учат в Константинопол. През 886 г. приема в Плиска изгонените от Великоморавия ученици на светите братя Кирил и Методий - Климент, Наум и Ангеларий. Създават се Преславската и Охридската книжовна школа. Първият църковно-народен събор в Преслав през 893 г. въвежда славянския език в богослужението и сменя византийското духовенство с българско.
По време на Златния век на Симеон международният престиж на Българската църква укрепва.
Около 919 г. на Църковно-народен събор официално е провъзгласена църковната автокефалия и българският архиепископ получава титлата патриарх.
След като покорява България през 1018 г., византийският император Василий II Българоубиец запазва независимостта на Българската църква под името Охридска архиепископия. По-късно обаче тя е подложена на елинизация.
През 1186 г. при възстановяването на българската държава братята Асен и Петър отхвърлят духовната власт на Охридската архиепископия и Константинополската патриаршия и учредяват нов църковен център в столицата Търново. Това е автокефалната Търновска архиепископия начело с архиепископ Василий.
В резултат на преговорите между цар Калоян (1197-1207) и Римската курия през есента на 1204 г. на българския владетел е призната титлата крал и правото да сече монети, а на Василий е дадена титлата архиепископ на Търново и примас на цяла България и Влахия. В началото на ноември 1204 г. е извършена тържествената коронация на Калоян за крал и на Василий за примас. Макар да признава върховенството на папата, на практика Българската църква запазва независимостта си. Сключването на унията е голям дипломатически успех за цар Калоян, защото така България получава международно признание.
Официалното и каноничното признаване на патриаршеското достойнство на БПЦ става през 1235 г. при царуването на Иван Асен II на голям църковен събор в град Лампсак на Дарданелите, Мала Азия, със съгласието на Никейския патриарх Герман II и останалите четирима източни патриарси.
Светската власт подкрепя борбата на Църквата срещу ересите и свиква антиеретични събори (1211, 1350, 1360 г.). Господстващото религиозно-философско учение в Българската православна църква през четиринейсетивек е исихазмът. Негови видни последователи са св. Теодосий Търновски и св. патриарх Евтимий Търновски.
 
След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393 г.) Евтимий е изпратен на заточение в Бачковския манастир и там умира. Година след завземането на столицата ни Цариградската патриаршия пряко се намесва в администрирането на Търновската патриаршия. Назначава Мавровлахийския митрополит Йеремия начело. Около 1416 г. Търновската патриаршия вече е напълно подчинена на Цариградската. През осемнайсети век е премахната и относителната независимост на самостойните Ипекска патриаршия (1766 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.). Българскиат народ е представляван пред султана от цариградския патриарх. През първите векове на робството това няма особено значение. Независимо че повечето висши духовници са гърци, Православната църква е за българите опора срещу мюсюлманството, а храмовете и манастирите съхраняват и развиват българския език и книжовност.
 
Със зараждането на националната идея през периода на Възраждането отхвърлянето на зависимостта от Цариградската патриаршия се превръща в един от основните въпроси на българската национална революция.
Борбата за църковна независимост започва от 20-те години на XIX в. и продължава дори и след Освобождението (1878 г.) сред българите в Македония и Одринска Тракия.
Първият етап на тазиборба протича от 1824 г. до Кримската война (1853-1856) като движение за изгонване на гръцките владици и замяната им с български, както и за премахване на гръцкия език от богослужението. Първи жителите на Враца под ръководството на каза-векила Димитраки Хаджитошев правят опит през 1824 г. да отстранят епископ Методий и да го подменят с българин. Акцията обаче се оказва неуспешна и завършва със смъртна присъда за каза-векила.
В борбата срещу гръцките митрополити в края на 30-те години на XIX в. се включва и най-голямата епархия - Търновската. Именно след събитията около свалянето на гръцкия владика в Търново църковният въпрос се превръща в общонационален въпрос. Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн (1856), дава на българите основа за легална дейност, която стимулира църковно-националната борба.
 
Повратен момент настава на Великден 1860-а, когато - на 3 април, в църквата "Св. Стефан" епископ Иларион Макариополски отхвърля зависимостта от Вселенската цариградска патриаршия и обявява самостоятелна българска църковна организация.
В Цариград е образуван Смесен народен съвет от архиереи и епархийски представители от редица български градове, който подкрепя каузата за самостойна църква. На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис подписва ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна структура под формата на екзархия, полузависима от Вселенската цариградска патриаршия.
В чл. 10 на историческия документ определя духовната юрисдикция на Българската екзархия, като посочва само части от епархиите - т. е. само областите, където българското население е преобладаващо. За областите със смесено население се предвижда да се проведе народно допитване под чия юрисдикция да бъдат. Така ферманът отнема от Цариградската патриаршия обширни, богати български епархии, лишава я от огромни приходи и поставя бариера пред гръцкото влияние.
От 23 февруари до 24 юли 1871 г. в Цариград заседава Първият български църковно-народен събор. В него взимат участие 50 души, от които 11 духовници и 39 миряни. Проведени са 37 редовни заседания, приема се уставът на Българската екзархия. Изборът на глава на Българската църква обаче става чак на 12 февруари 1872 г., като за екзарх е избран Иларион Ловчански - най-възрастният от българските архиереи на служба. Под политически натиск той подава оставка и на 16 февруари е проведен втори избор, на който избират за екзарх Видинския митрополит Антим.
След погрома на Априлското въстание екзарх Антим организира разгласяването сред европейските правителства на турските жестокости и в лично писмо моли руския император да се намеси със сила за освобождението на България. Затова е е свален от екзархийския престол и заточен в днешна Анкара. За нов екзарх е избран младият Ловчански митрополит Йосиф.
 
След Освобождението Българската екзархия има диоцез в три политически области: Княжество България, Източна Румелия и Македония и Одринска Тракия. Според екзарх Йосиф седалището на Екзархията трябва да остане в Цариград, понеже в пределите на империята живеят милион и половина българи. За да запази целостта на БПЦ Учредителното събрание в Търново (1879) приема и записва в Конституцията на Княжество България, че то в църковно отношение съставлява "неразделна част от българската църковна област" и се подчинява на върховната духовна власт, където и да се намира тя.
Идеалът на екзарх Йосиф "да обедини всички български епархии в обятията на екзархията" са осъществени в значителна степен.�
През 1880 и 1881 г. в София е свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. Събранието изработва документ, наречен Екзархийски устав, приспособен в Княжеството, на основата на екзархийският устав, приет на 14 май 1871 г. от Първия църковно-народен събор. На 4 февруари 1883 г. княз Александър Батенберг утвърждава този църковноправен документ и той влиза в сила.�
Според устава Църквата в княжеството се управлява от Свети Синод, съставен от всички митрополити.
По време на управлението на княз Фердинанд обаче се стига до скъсване на отношенията между правителството и Синод, който не приема да споменава в богослуженията неправославния княз. Синодалните членове са изведени с полиция от заседание на 30 декември 1888 г. и са изпратени до по епархиите си. Едва към края на 1889 г. Стамболовото правителство и Фердинанд, от една страна, и екзарх Йосиф, от друга, чрез активното посредничество на митрополит Григорий Доростоло-Червенски намират път към изглаждане на противоречията.
Но през 1892 г. нова инициатива на Стамболов изправя Църквата срещу правителството. Във връзка с годежа на монарха за Мария Луиза се прави опити да бъде променен чл. 38 от Търновската конституция в смисъл, че не само първият княз на България, но и неговият приемник може да бъде неправославен. Църквата е против, обаче несъгласните митрополити биват преследвани, а Търновският митрополит Климент (Васил Друмев) заради една проповед от 14 февруари 1893 г. е третиран като престъпник и заточен в Лясковския манастир. През юли 1893 г. Търновският окръжен съд осъжда при скалъпен процес Климент на вечно заточение. Търновският апелативен съд смекчава присъдата на двегодишно заточение и Климент е заточен в Гложенския манастир, а по-късно - помилван от монарха.
На 2 февруари 1896 г. в софийския катедрален храм "Св. Неделя" лично екзарх Йосиф извършва тайнството миропомазване над престолонаследника Борис.
След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. епархии на Охрид, Битоля, Велес, Дебър и Скопие минават под ведомството на Сръбската православна църква, а Солунската - към Гръцката църква. БПЦ губи и южнодобруджанските си енории, които минават под ведомството на Румънската православна църква. Българските училища са затворени, а екзархийските свещеници и учители са прогонени. Националната катастрофа е и духовна.
 
След Междусъюзническата война екзарх Йосиф мести седалището на екзархията в София. След неговата смърт на 20 юни 1915 г. нов екзарх не е избран и в продължение на цели 30 години Църквата се управлява от наместник-председатели на Синода.
И Първата световна война завършва с погром за България. По силата на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. от диоцеза на БПЦ отпада по-голямата част от Струмишката епархия, погранични части от Софийска епархия и Западна Тракия (Маронийската епархия със седалище Гюмюрджина, днес Комотини).
На 15 септември 1920-а Стамболийски внася в Народното събрание законопроект за изменение и допълнение на Екзархийския устав, без да се допита до Светия Синод. Законът е приет и утвърден с царски указ.
Поражда се остър конфликт между Църква и правителство. Държавата готви преврат в Църквата, като планира членовете на Светия Синод да бъдат арестувани, а на тяхно място да се постави временно църковно управление. Края на конфликта поставя Вторият църковно-народен събор (1921). Приетият от Църковно-народния събор екзархийски устав е одобрен и от Архиерейски събор през 1922 г. След това е одобрен и от Народното събрание - на 24 януари 1923 г. Свалянето на правителството на Александър Стамболийски обаче попречва той да бъде въведен.
След Втората световна война Църквата ни безвъзвратното губи епархиите в Македония и Одринска Тракия.
 
Политическата промяна на 9 септември 1944 г. води и до промени в управлението на Църквата. БПЦ трийсет години е без свой ръководител. На 18 октомври 1944-та Синодът моли правителството да даде съгласие за провеждане на избор за екзарх. Свиква се екзархийски събор.
Той е проведен на 21 януари 1945 г. в храм "Св. София" и избира Софийския митрополит Стефан за български екзарх.
Изключително важен за разрешаване църковен въпрос е вдигането на схизмата, която цели 73 години тегне над БПЦ. Това става с помощта на Руската православна църква. През февруари 1945 г. диоцезът на БПЦ е свит само в държавните граници, но пък тя получава признание на пълната си независимост.
С приемането на Конституцията от 4 декември 1947 г. Църквата е отделена от държавата.
На 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. След смъртта му начело на БПЦ застава Ловчанският митрополит Максим, избран на 4 юли 1971 г.
 
Според статистически данни от средата на 90-те години на двайсети век източноправославните храмове в България са около 4000 - 3300 енорийски църкви, 170 манастира, 600 параклиса. Плавославен храм има в 2670 населени места от общо 5340 в страната. Богослови се подготвят в четири университета (в София, Велико Търново, Шумен и Пловдив), половината от обучаващите се са жени. От средата на 90-те години предметът "Религия" се изучава в основния курс на българските училища факултативно, а от 2000 г. - и пробно като задължително избираем предмет в основното училище.
Богослужението в БПЦ се извършва на църковнославянски език (руска редакция на старобългарския език). През последните десетилетия постепенно се преминава на съвременен български език. Текстовете от Библията се четат само на съвременен български език. Църковната музика, употребявана в православното богослужение на БПЦ, е от два типа - византийски (или източен, едногласен), и многогласен, руски. Руският тип се използва с предимство при тържествени случаи.
Православната архитектура и иконопис в България се родее с нововизантийската (предимно гръцка), но има и свое самостойно развитие.
Български свещеници се грижат за емигрантите ни в Канади и САЩ, в Западна и Централна Европа.
На 20 декември 2002 г. е приет Закон за вероизповеданията, който изтъква историческото значение за българския народ на традиционното изповедание - източноправославното, но признава пълното равенство пред закона на всички вероизповедания.
 

Още за църковната ни история - на www.pravoslavieto.com
 

Песни и легенди разказват за вграждането на невеста

Легендата за младата жена, зазидана в основите на мост или сграда, за да не се руши градежът, се среща навсякъде, където са живели българи. Има я в Балкана и в Родопите, в Македония, в Тракия, в Епир и Тесалия, във Влашко, в Трансилвания, та чак до унгарските земи.
След Освобождението при разрушаването на джамията в село Мадара в основите бил намерен цял скелет (а джамията била всъщност преправена църква, която пък била древно светилище), разказва samoistina.com.

Мотива за вграждането на невеста откриваме не само в митологичните народни песни, но и в творчеството на възрожденските ни писатели и авторите, писали в началото на двайсети век.
Страшната легенда пресъздават Цани Гинчев в баладата "Две тополи, или Неожидана среща", Петко Славейков в баладата "Изворът на Белоногата", Петко Тодоров в драмата "Зидари" и Стилиян Чилингиров в пиесата "Мостът на река Струма".

Народната песен започва с това - как няколко строители под ръководството на главния майстор (най-често Манол или Павел) градят мост над голяма река (Струма, Марица, Тунджа, Арда) или крепост (наричана Пиргос или Бял град, бяло кале). Каквото и да съградели през деня, то се срутвало през нощта, разказва сюжета www.rodopskistarini.com.
Накрая майсторите решават, че за да е устойчив строежът, в неговите основи трябва да вградят сянката на скъп за тях човек. Вечерта всеки моли своята невеста да дойде на следващата сутрин на строежа. Планират да вградят сянката на онази, която се появи първа.
Вграждането става тайно, без знанието на невестата - някой измерва с връв или пръчка дължината на нейната сянка, а после тази мярка бива вградена в основите. (И това неизбежно води до смъртта на жената - за митичното мислене сянката е видимият знак за живот, а нейната липса означава преселване в отвъдния свят, където няма слънце.)
В някои варианти на песента се описва и действително вграждане на жив човек в строеж.
Двамата помощници на майстора (някъде - по-малките му братя) издават на жените си какво са намислили. Само главният майстор не казва на своята любима какво ще се случи. На следното утро тя идва първа на строежа - приготвила е обяд за съпруга си. Но как да я вградят? Тук народното въображение се развихря. Майсторът моли жена си да слезе да му донесе пръстена, който изпуснал в реката. Младата булка отива да търси уж изпуснатия пръстен и в това време дюлгерите съграждат върху нея основите на моста (или кулата).
В някои варианти невестата моли мъжа си да й оставят малко прозорче, та да може да кърми рожбата си.
Митът за сътворяването, който е в основата на тази легенда, е устойчив, защото служи на хората като инструмент за преодоляване на трудни ситуации - например при прехода от стара към нова година. Атавистичната вяра, че тогава светът умира и после се възражда, тъче пъстрото платно на фолклорната обредност, свързана с понятията раждане - живот - смърт.
В този фолклорен трагизъм се оглежда и вековният опит на българина, който му подсказва, че без лична жертва успехът е невъзможен.�

В книгата си "Вградената невеста" Жечка Горчева пресъздава легендата така:
За изграждането на крепостните стени около град Хисар, по-рано наричан Траянов град, се разказват много легенди. Една от тях е легендата за вградената невеста.
Говорело се, че изграждането на тези огромни стени било възложено на майстор Манол. Градил майстор Манол тази огромна крепост с десет хиляди работници. Не че строителите били лоши, но имало някаква магия в този строеж. Това, което правели през деня с най-голяма вещина, през нощта се събаряло. Сякаш някаква незнайна сила бутвала зидовете да паднат, колкото и здраво да били направени те. Затова строежът напредвал толкова бавно, че господарите всеки ден крещели и раздавали удари наляво и надясно сред работниците.
Дълго мислил майстор Манол заедно с по-добрите майстори що да сторят, та зидовете нощем да не падат. Един от по-старите зидари казал, че в такъв случай в строежа трябва да се вгради млада жена, която на другата сутрин дойде най-рано на мъжа си храна да донесе. И то не сянката й, както обикновено се прави, а самата жена да се зазида жива. Настръхнали косите на по-младите майстори, но нямало как, трябвало да се съгласят, само и само работата им да потръгне.
Вечерта след залез-слънце майсторите се прибрали по къщите си и казали на своите жени за това жестоко решение. Предупредили ги сутринта да не отиват рано при стените на крепостта. Само майстор Манол не казал на своята млада невеста. Сърцето му се обливало с кръв, като я гледал как пъргаво шета из къщи и пее, как любящо люлее първата им момчана рожба в люлката сред одаята. Той знаел, че точно тя, неговата мила, ще отиде първа на строежа, но смятал за нечестно да й каже да не отива. Не мигнал цяла нощ. Гледал през малкото прозорче ярката луна и молел някак си да му помогне, да накара ранобудното му булче да се успи сутринта. После се обръщал към спящата си невеста, милвал я по бузите и мълком се прощавал с нея.
На другия ден призори майстор Манол вървял към строежа с натежали нозе. Другите майстори го гледали със съжаление. Те били сигурни, че той не е казал на невестата си за жестокото им решение. И ето че не след дълго откъм селището се задала гиздавата невеста на майстор Манол. В едната си ръка държала детето, а в другата - котлето с храната, която най-рано от всички жени приготвила за любимия си мъж, без да подозира нещо лошо. Но още щом пристигнала на строежа, разбрала всичко. Зидарите отгоре я гледали с такава мъка… А сърцето на майстор Манол напрягало да се пръсне.
Без да каже и дума, младата жена пуснала котлето и сама побързала да влезе в предварително приготвената ниша в зида. Помолила само да й оставят по-дълго време гърдите навън, за да може по-дълго да кърми рожбата си. Всички на строежа стояли като окаменели. Затривала се такава хубост, такава младост, и при това майка… А Манол не знаел дали е жив или мъртъв. Знаел само, че строежът ще потръгне, но че с неговия живот вече е свършено.
И до днес на една от вратите в крепостта се вижда гюлче и седефче, с които била закичена злочестата невеста.
Етикети:
 
Страница 3 от 10