Наследство

balgari.bg

Килим за сватба и погребение

Има едно кътче в България, където се тъкат най-веселите, най-пъстрите килими.
Чипровци.
Килимарството е не само занаят, но и съдба на чипровчани.
Килимите съпровождат човека от люлката до гроба. Децата от малки слушат песента на тупицата (уред за набиване на преждата при тъкане). Момиченцата растат край становете и ненавършили 10, изтъкават първите си фигурки.
Килимите са сватбен дар, който получават младите за новия си дом от свекървата, те са и част от чеиза на невястата, с малки килимчета се дарявят сватбарите. Чипровчанката тъче килими за украса на дома или за да изпроводи с тях мъжете от своя род на гурбет. Килимите са сред даровете в черкви и манастири, за да се измоли Божията благодат за дома и челядта. Килим се поставя и в ковчега, за да съпроводи мъртвия на оня свят.�
Чипровските килими очароват със своята красота и изящество, със съвършенството и простотата, с уникалното съчетаване на багри и знаци. Тъкачката не само осигурява прехраната на челядта си със сръчните си ръце, но и сътворява своеобразна молитва от шарки и цветове - молитва за предпазване от зло, за късмет и сполука.

През 70-те години на XIX век големият художник и публицист Феликс Каниц пише: "Днес Чипровци е хубаво селце с триста къщи, известно с износа на килими... Щастието ме заведе в гостоприемната къща на един бакалин, жената на който тъчеше килим с голямо майсторство. Това ми даде възможност да се запозная по-отблизо с производството. В него най-ярко се откриват богатите творчески възможности на българите, съчетани с вродено чувство за ритъм на линиите и цветовете..." Пътешественикът се чуди на "онези игри на пъстрите геометрични линии, отиващи нагоре �и надолу зигзаговидни форми..." Записките му свидетелстват за това, че чипровският килим вече е прескочил границите на България: "Тези килими бяха наградени на Виенското изложение с първа награда и са много търсени като обичана салонна украса, за завеси на врати, покривки на дивани и др. Търсенето им се покачи така много, че парижки, берлински, рейнски и австрийски фирми - например световноизвестнта фирма "Хаас", спорят помежду си кой да имитира тези велеколепни по тонове произведения на изкуството, създадени по традиционен път."
През 1938 г. излиза изследването на големия народовед Й. Захариев за Чипровци. Авторът, основавайки се на липсата на запазени образци и факта, че в донесенията, изпращани от католическите епископи до конгрегацията в Рим, не се споменава за килимно производство, отнася началото на чипровското тъкачество през първата половина на XVIII век. Той смята, че след погрома на въстанието от 1688 г. православни чипровчани намират спасение в селата около Пирот и сетне, връщайки се по родните места, донасят новия занаят.
Редица изследователи поставят началото на чипровското килимарство далеч преди XVIII век. Пръв застъпва тази теза С. Попов, потомък на една от най-старите тукашни фамилии. През 1930 г. излиза неговото забележително изследване "Чипровските килими". Авторът се позовава на една записка на своя дядо - поп Лило, където между датите на раждания, кръщавки и скърби в домочадието се посочва, че "...един негов съселянин му дал �едно малко килимче, наричано тогава янче, а днес сададже, за кръщене, опело и други духовни треби и че щерката на някого си, Моца, му изтъкала килим тоже за духовни треби..." Според Попов в Чипровци килими са се тъкали още по времето на Симеон, а големите привилегии на чипровчани в годините на османското владичество обяснява с факта "...че някаква си султанка срещу един подарен хубав килим дала почти пълна свобода на чипровското население..."
Безспорна е близостта на чипровските килими с килимите от Средна Азия и Кавказ, приликите са в техниката на изработване, цветовата украса, композицията и основните мотиви. Обичаната от чипровските тъкачки фигура "канатица" и до днес се среща при наследниците на прабългарите в Поволжието, изобразена е и на върха на дървото на Тангра.

Чипровските килими се изработват на вертикален стан - разбой. Те са гладки, двулицеви, изпълнени с гобленна техника. Станът се поставя в собата на светло, а през летния сезон - под навеса. Материалът, от който се тъкат килимите, е вълна. В обработването на вълната и приготвянето й за тъкане вземат участие всички, дори мъжете. Първоначално тя се преде на ръка, по-късно на чекрък. От гъстотата на нишките на основата зависи качеството на килима. Чипровските килими се изработват с вълнена основа, която от началото на XX век е заменена с памук.
Преждата се боядисва с естествени багрила. Те придават мекота на тоновете и са по-трайни.�От листата на дюлята чипровската тъкачка получавала бледорозов цвят, от ореховата шума - кафяв, от сърцевината на руевото дърво - червен, от листата на прасковата - зелен, от индигото - син...
Най-старите чипровски килими са в кафяви, бежови, сини и зелени тонове. Определяща за тях е строгата геометрична композиция, състояща се от основно поле и един или няколко бордюра - това са т. нар. бакамски килими, или гарибалда.
От този период са и килимите каракачка. Композиционно те са изградени от голямо основно поле с бордюр, един или няколко. Тъкат се предимно от червена, черна и по-рядко - от тъмносиня вълна. Декорацията на този вид килими се състои от шахматно разположени мотиви - каракачки, в полето и ограждащите го бордюри. Търси се контраст между основния цвят и фигурите.
По-късно в палитрата се включват белият, жълтият и зеленият цвят. Наред с геометричните мотиви в централното поле се изтъкават стилизирани изображения на лози, цветя, птици, човешки фигури и т. н.
Килимите от Чипровци са с различен размер в зависимост от предназначението си. Най-малките са били с размер 50 на 50 см - така нареченото каре, с големина 110 на 170 см - сададже, 220 на 300 см - ак седмак, 350 на 400 см - мерка голема, и др.�Големите килими са се изработвали от четири или шест жени, като всяка тъче един участък.
Чипровските килими са се продавали на големите панаири в Пирот, Узунджово, Солун, Битоля, Скопие.
На Първото търговско промишлено изложение в следосвобожденска България - в Пловдив през 1892 г., чипровският търговец Минчо Попов получава сребърен медал. Две години по-късно той се завръща от международното изложение в Анверс с диплома и златен медал. През 1894 г. получава още един златен медал от изложението в Брюксел. Чипровчанинът М. Попов печели диплом и сребърен медал на изложението в Лиеж през 1905 г. На Лондонското изложение М. Минкин печели диплом и златен медал през 1907 г. През 1926 г. чипровската кооперация "Ръчен труд" печели награда от Женевското изложение.
Днес България има амбицията да включи чипровските килими в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство. И да ги спаси от ноктите на времето...

Най-подробната публикация за уникалните килими открихме на www.sitebulgarizaedno.com
 

Оканичета, крондири, рукатки

Село Бусинци, на 8 км от град Трън, се слави навред по света със своята керамика.
За пръв път селото е споменато през 1576 г. в турски данъчен регистър. В известното Бусинско евангелие, което сега се пази в криптата на храм "Св. Александър Невски", има приписка от 1784 г. за Велико Грънчар, който дарил на черквата "филон басма за помен".
Грънчарството е било основният поминък на хората тук векове наред. Около селото има богати залежи на различни видове глина. Местните майстори се научили да ги смесват така, че да се раждат уникалните бусински съдове, огласяли домовете със звънливия си звук, който издават, когато чукнете по тях. "Рецептата", разбира се, пазели в тайна.
През Възраждането в Бусинци възниква керамична школа, въртят се над триста специални грънчарски колела, на които са изработвани съдове.
Бусинската керамика е утилитарна - стомни, делви, чаши, поници, гювечи, гърнета и др., общо около стотина форми, нужни за бита на селянина.
Само тук се изработват оканичета - ритуални малки стомни за вино и ракия, украсени с пластични фигури, с които се "въоръжавате", когато отивате да каните (да окате) кум. В рукатки се носели ястията, емблемата на местната керамика - болярския стакан, създал бусинският корифей Петър Гигов. Той възстановил и крондира - уникална стомна с дупка по средата.
Характерните цветове за бусинската керамика са жълтият, зеленият и виненочервеният - т. нар. есенна гама. Навремето бусинските майстори използвали за оцветяването местни руди и растения. Всеки майстор имал свои рецепти за багрене.
Повечето от бусинските съдовете са без глазура, мотивите в украсата им - линии, кръгове, триъгълници, вълнообразни снопоне, са небрежно нанесени.
Скулптурните композиции върху точени форми са бусински патент - подобна стилистика е непозната за керамиката в традиционните школи.

В уникалния Музей на бусинската керамика в селото могат да се видят съдове, изработени още през ХІХ век, и да се проследи как местната грънчарска традиция се развива чак до съвременното изкуството на художници керамици. Сградата на музея е построена през 1982 г. и редом с изложбените зали има работни ателиета и малка хотелска част. Тук се провеждат национални и международни пленери.
  
Друга забележителност на Бусинци е старинна едноетажна къща, чиято фасада привлича погледа с пъстрите керамични чинии, окачени една до друга. Необичайни арки от дървени греди покриват входната веранда на иначе традиционната къща. Интересна е историята на тази къща. Тя била построена от потомствен грънчар, толкова прочут, че го поканили да покаже своето изкуство на първото българско промишлено-земеделско изложение, което се състояло в далечната 1892 г. в Пловдив. Вместо съдове обаче той изработил колекция от глинени човешки фигури. Те предизвикали такъв интерес, че били откупени за значителна по онова време сума - 600 златни наполеона. С тях той построил тази къща в селото. Неговите трима синове наследили къщата заедно със занаята на баща си. Най-малкият от тях - Петър Гигов - си спечелва световна слава със своето майсторство. Изработени от него традиционни бусински съдове днес притежават световни музеи като Лувъра и Музея за човека в Париж, Бритиш мюзиъм, Световният музей на керамиката в Италия, музеи в Япония, САЩ, Русия, Нова Зеландия, Индия.
 

На снимката: Бусински сватбен крондир от колекцията на Националния етнографски институт
 

Огън от небето

Горещници (Горeшляци, Чуреци, Блъсъци, Германовци)* народът ни нарича период от три дни през юли - 15-и, 16-и и 17-и**, които счита за най-горещи през лятото. Те са свързани с много социално-битови предписания - обичаи, забрани, а християнската религия е прибавила към тях и своята обредност.
Горещниците в народния календар се празнуват в чест на огъня, но най-вече - за предпазване от огън.
Обичаят е разпространен основно в Северна и Западна България, както и в югозападните български етнически територии. Тези три дни си имат собствени имена - в Северна България те са: Чурлига, Пърлига и Марина Огнена, а в Южна - Люта, Чурута и Опалена Марина.
През Горещниците полска и домашна работа е строго забранена - смята се, че ако отидеш да жънеш например, огън ще изгори нивата, къщата или добитъка. Не се коси, не се пласти, жените не вършат тежка къщна работа. Вярва се, че нивата (и особено ожънатите снопи) се запалвали от само себе си, тъй като огън слизал от небето.
В Софийско по времето през тези три дни се гадае каква ще е зимата - първият, вторият и третият Горещник отговарят съответно на януари, февруари и март. Ако Горещникът е топъл, то и времето през съответния месец ще е меко, ако е хладен - предвещава студ и виелици.
Във Велешко на този ден празнуват занаятчиите, чиито професии са свързани с огън - ковачи, железари, калайджии, медникари и грънчари.
На деня на света Марина в Пиринския край има обичай болните да се къпят в топли извори или с топли билкови отвари. После на плодно дръвче край извора болният връзва я конец, я парцалче от дрехата си, та да се "върже" и болестта.
В Габровско Горещниците бележат началото на седенките, момите тръгват да събират съчки, влачат след себе си стебла от тиква, та да се влачат и ергените след тях. Вечер наливат вода от воденица, защото там водата се върти - така и момците ще се завъртят около момите.
На първия от Горещниците вечерта се изгася огънят във всички огнища, на втория изобщо не се пали огън, а на третия (Света Марина) всред селото се пали нов огън (жив огън, Божи огън), от който всички стопани взимат, за да подновят огъня у дома. Новият огън се пали от близнаци или от двама момци с еднакви имена - но единствени в селото, като се трият липови колци с лесково вретено.
Православната църква чества паметта на св. св. Кирик и Юлита (15 юли), света мъченица Юлия девица (16 юли) и 17 юли - света великомъченица Марина (на снимката).

Още - на�horo.bgи�www.focus-news.net
* По стар стил Горещниците са 28, 29 и 30 юли, след смяната на Юлианския с Григорианския календар датите стават съответно 15, 16 и 17 юли. Неправилно е да се счита, че със смяната на календара най-горещите дни се преместват, тъй като в края на юли средноденонощните температури достигат най-високите си годишни стойности (bg.wikipedia.org).
** "Като брат на слънцето се почитал огънят. На огъня се отдавали божески почести и уважения. Какви са били тия почести, доказва се от празника, съчуван и до днес между българите, в чест на Горещниците, които се празнуват три дни: 17, 18 и 19 юли, с голяма набожност", пише етнографът Димитър Маринов (liternet.bg).
 

Името - модерно и традиционно

Системата на личните имена на българите е богата и сложна. Исторически и социални фактори са изплитали тъканта й в продължение на години и векове, традиция и модерност са се сливали в тях.
Преди хилядолетие тук са живели хора, назовани Войтех, Расате, Ирник. Имена на владетели - Аспарух, Крум, Асен, Калоян, Борил, Ивайло, дълго тънали в забрава, преди Възраждането да ги извика отново на дневен ред.
Траки, гърци, римляни, славяни, прабългари смесили думите, с които назовавали човеците, и така се получило пъстрото многообразие, с което разполагаме днес да именуваме децата си.
Християнството привнесло своите библейски Йоан, Павел, Георги. А в по-ново време руски и западноевропейски влияния не спират да вълнуват морето от български лични имена. 
Древните обитатели на земите ни считали името за заклинание. Чрез него те пожелавали на новороденото здраве, щастие, прослава. Предпазвали го от злини. Свързвали го с неземни сили и свети мъже и жени.
Имаме много да учим от тях и в тази област...
По своя произход имената на българите се делят на три групи: славянски, християнски и местни.
Славянските имена най-често са от две съставки, едната от които е "добър", "мир", "свят", "слава". Те са с ясна семантика и до днес - Владислав, Владимир, Боримир, Деян, Белослава, Дивна, Добрина, Искра, Калина. 
Православието дарява на българската именна система Андрей, Димитър, Мария, Ирина, Стефан, София, Христо, Иван, Антон и много други. Повечето са с еврейски, гръцки или латински произход. Сетне се появява и тенденцията чуждите имена да се превеждат (калкират) - така Теодосий става Богдан, Теодор и Доротей - Божидар, Параскева - Петка, Теофана - Божана.
През средновековието българинът започнал да назовава детето си с името на светеца, близо до чийто празник се е родило. 
Местните имена, създадени от народа ни в продължение на хилядолетие и половина, са производни от славянските и християнските, назовават качества на духа, явления от социума, растения, живи същества или природни творения.
Сред тях са Добри, Веселин, Здравко, Стоян, Камен, Горан, Веселин, Найден, Цвета, Рада, Зорница и др.
Според функцията си личните имена биват пожелателни (те "приписват" на детето желани от общността качества - Живко, Бойко, Първан, Слави, Велико) и защитни (те "пазят" новороденото или пък семейството от беди - Стойчо, Запрян, Вълко, Доста).
Благородници и владетели пък получавали двойни имена - Симеон-Роман носи имената на двамата си могъщи дядовци например. Двойното именуване - с християнско и с народностно име, става традиционно за Самуиловия род, Гаврил Радомир и Иван Владислав са най-известните примери. През ХII-ХIV в. двойни имена носят всички владетели - Иван Асен, Алексий Слав, Добромир Хръз, Тодор Светослав, Георги Тертер, Теодора Анна, Кера Тамара. През ХIV в. двойни лични имена могат да се открият и сред неаристократичните среди. Понякога вторите имена добиват значение на родови.
Двойните имена от типа на Анна-Мария или Мария-Магдалена социалистическата държава забранява, но днес, когато всичко е в ръцете на родителите, те не са рядкост. (За новите тенденции при имената - след малко).
Бащиното име е сравнително ново. То е наложено по административен път през деветнайсети век по руски образец. 
Фамилните имена пък докъм XVIII в. са идвали от името, професията, прякора, произхода на основателя на рода, без да се добавят наставки. По-късно започва използването на общославянските наставки "-ов" ("-ев"), "-ски", "-ин". Така потомците на Джамджията стават Джамджиеви, наследниците на грънчари - Грънчарови, а синовете и внуците на някой известен Вълко - Вълкови.
До началото на двайсети век в печатаните от държавата формуляри след трите имена се среща графа "прякор". Прякорът е институционализиран през Възраждането. С него даден човек става познат на голяма група хора - в селото, в гилдията, в околността. Прякорът може да е свързан с уменията, външността, характера на носителя си. Днес прозвището (прякорът) се среща предимно в неофициалното общуване, макар правната ни система да го легализира.
Следосвобожденското време обогатява българската именна система с имена от близки и далечни езици. От руски заемаме Олга, Игор, Наталия, Александър (някои от тях са заети и в руски език, произходът им е гръцки и латински). Активизират се Владимир, Владислав - пак по руски образец.
От Запад нахлуват Силвия, Габриела, Виктор, Мартин и др. 
Някои имена, схващани като остарели, добиват нови форми - Даниел и Даниела (от Данаил), Николай и Никол (вместо традиционните Никола и Николина), Мариана и Мариета (производни на Мария), Теодор (вместо Тодор), Кристиян, но също и Християн. 
Към 1980 година в първата десетка при женските имена са Мария, Иванка, Елена, Марийка, Йорданка, Ана, Пенка, Надежда, Радка, Анка. При мъжете подредбата е Иван, Георги, Димитър, Петър, Христо, Николай, Тодор, Йордан, Стоян, Васил. 
Трийсет години по-късно, през 2010-а, "класацията" е: Георги, Иван, Димитър, Николай, Петър, Христо, Йордан, Стефан, Васил, Тодор, Стоян, Александър при мъжете, Мария, Иванка, Елена, Йорданка, Росица, Даниела, Петя, Десислава, Виолета, Надежда, Маргарита при дамите. Данните са на НСИ.
Най-новото време, отворило широко вратите на езика ни за чужди влияния, слага отпечатък и върху системата на личните имена.
Все по-често стародавната традиция новороденият член на семейството да поднови името на дядо или баба бива интерпретирана по нов, "модерен" начин - на баба Иванка кръщават Йоана, на дядо Стоян - Станислав.
И няма нищо лошо в това.
Само ни се иска държавата ни да е там, където трябва, когато родителските амбиции се развихрят до Грациела, Дебора, Антъни и Жулиен... 

Още интересни факти и размишления за имената ни вижте на http://www.segabg.com и на http://kulturni-novini.info

На снимката: Чудотворният лик на великомъченик Георги Победоносец от Зографския манастир. Най-много българи носят името на воина светец
 

Най-българското

Народните ни песни са най-значителният и разнообразен дял от българския фолклор.
Те са анонимни и колективни художествени творби в стихотворна форма, при които текст и мелодия са неразривно свързани. Изпълнявани са на големи празници, на нивата, на седянката, на сватбата. Техни творци са хора с поетичен и музикален талант - певци, гуслари, гайдари, калваджии. Народната песен се предава от певец на певец и така се получават много и различни варианти.
Първите сведения за народни песни и певци са от 9-10 век. Най-много народни песни са запазени от 18 век. 
Условно разграничаваме няколко типа народни песни. Според времето, мястото и обстановката на изпълнение се обособяват обредни, трапезни, хороводни, седенкарски, жътварски и други. Според класификацията на известния събирач на народни песни Петър Динеков песните биват обредни, митични, юнашки, хайдушки, исторически, социално-битови, балади, детски песни и залъгалки и съвременни народни песни.
Народните песни са подложени на постоянни видоизменения и техните форми не са резултат на отделни творчески актове, а се създават постепенно, като възникват една от друга.
В народните песни съвместно съществуват поезията, музиката и танцът, обединени в един художествен комплекс върху основата на общия ритъм. 
В тези творби музиката на речта и на напева са тясно свързани. Музиката на напева се развива от музиката на речта, като първична е именно текстовата тъкан. Затова и тоновото изкуство може да се разглежда като трета сигнална система, която възниква върху основите на втората сигнална система - езика. 
Музиката е "език на душата", притежаващ своя граматика, синтаксис, морфология, етимология, стилистика и семантика. Този "третосигнален език" е тясно свързан с втората сигнална система и е зависим от нея.
Щом песента стане обществено достояние, нейният автор се обезличава. Процесът на съзряване и усъвършенстване на песента се извършва вече от колектива, от целия народ.
Когато дадена песен се изпълнява от талантливи народни певци, техният личен вкус и техните естетически възгледи слагат отпечатък върху творбата. Певецът използва готовата схема на някоя стара песен и вплита в нейната структура нови ритмични или интонационни пасажи, нови интервали, орнаменти, рефрени, нови музикални идеи. 
Българската народна песен притежава огромна естетическа стойност.
Докато западната професионална музика си служи предимно с два основни лада (мажор и минор), българската народна музика използва не по-малко от трийсет тонови видове, всеки от които може да бъде транспониран в дванадесет тоналности.
Един от най-специфичните белези на българския музикален фолклор е метроритмиката. Рядко съществуват народи с такава богата неравноделна ритмика. Друг специфичен белег са ладовете: от диатоничните - йонийски, фригийски и еолийски; от хроматичните - хиджас, карджагар, иджаскяр. Третият специфичен белег са народните гласове и инструменти. 
В България интересът към народната песен се появява през първата половина на XIX в. Първоначално той се изразява в записване на текстове на български народни песни. Видни просветители и общественици като Васил Априлов, Петко Р. Славейков, Георги С. Раковски и др. записват и публикуват народни песни. Появяват се сборници с текстове на народни песни, като епохалния труд на братя Миладинови от 1861 година. 
Първи опити за теоретично осмисляне на народната песен са изследванията на Карел Махън, в които той изтъква оригиналността на народната музика, характеризира мелодичната и ритмометричната й структура, той прави и първите хореографски изследвания.
През 1904 г. Атанас Бадев изнася пред Втория конгрес на учителите по музика в София доклад върху ритмичните и метричните особености на българската народна песен. 
Основните закономерности на ритмиката и метриката й разглежда в трудовете си Добри Христов.
През 1926 г. към Етнографския музей в София се открива отдел "Народна музика". Под ръководството на Васил Стоин започва събирането на народни песни от цяла България, които биват нотирани по слух. От това наследство българските композитори черпят песенен материал за творчеството си, основа са и на цялата българска музикално-фолклорна наука. 
През 1948 г. се създава Институт за музика при Българската академия на науките с директор акад. Петко Стайнов. Песните вече се записват механично (чрез апаратура).
Българският народ в трудния си път на съществуване и развитие е създал високо художествено, самобитно народно музикално творчество. То носи елементи от културата на старинни племена, свързали в миналото съдбата си със славяните. 
Народната песен и инструменталната мелодия са поддържали буден българския дух и в годините на робството, звучали са по полята по време на тежък труд, по мегданите на народните празници и игри, в семейството.
Днес народното музикално творчество живее в оригиналния си вид или в модерни аранжименти.

Материалът е базиран на научен доклад на Пелагия Векилова и Светла Минкова 
 
На снимката: Семейство Варимезови, за които етномузикологът проф. Тимоти Райс, чуждестранен член на БАН, засне документален филм
 
Етикети:
 
Страница 4 от 10