Наследство

balgari.bg

Великден

Разпнат, умрял и възкръснал

Великден (Възкресение Христово, Пасха) е денят, в който християните празнуват възкресението на сина Божи Исус Христос.
За православните последната седмица от живота на Христос е Страстната седмица, или Седмицата на страданията. Всеки ден от нея се нарича "велик". В храма се извършват специални служби.
На Велики понеделник Църквата ни предлага да размислим над образа на безплодната смокиня, отхвърлена от Христос.
Велики вторник е посветен на мъдрите девици, които били готови за идването на Господа.
На Велика сряда нашето внимание се насочва към разкаялата се блудница. Подчертава се разликата между спасената грешница и погиналия Юда, избран преди това за апостол.
Велики четвъртък е посветен на Тайната вечеря, на "преломяването на Тялото и проливането на Кръвта", за което Христос говори на учениците си. Обикновено в четвъртък вечер се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванайсет евангелия, тоест 12-те откъса от Евангелието, разказващи за Христовите страдания.
На Велики, или Разпети петък, когато Спасителят умира на Кръста, не се извършва Божествена литургия.
Вечернята на Велики петък, когато се изнася Христовата Плащаница, е посветена на погребението на Спасителя. Преди началото на службата в средата на храма се издига "гробът" Христов, украсен с цветя, а на престола се поставя Плащаницата. В края на вечернята свещеникът взима Плащаницата от престола и я полага в "гроба" в центъра на храма.
След това се служи утренята на Велика събота. Храмът се осветява и се провъзгласява вестта за жените мироносици, дошли на гроба. Велика събота се прославя като "най-благословения седми ден". Това е денят, когато Словото Божие лежи в гроба като мъртъв Човек, но в същото време спасява света. Свещеникът, носещ Евангелието и Плащаницата, заедно с народа със запалени свещи обикалят около храма. Тази тържествена процесия свидетелства, че цялата вселена е очистена, избавена и възстановена от влизането на "живота на света" в смъртта.
Вечернята на Велика събота се служи заедно с Литургията на св. Василий Велики. Свещенослужителите сменят тъмните си великопостни одежди с бели пасхални. Сменя се и завесата на Царските двери, покровите на престола, жертвеникът, аналоите и т. н. Тези промени и преобличания символизират триумфа на Христос над греха, дявола и смъртта.

Български Великден

На Велики понеделник българката още от стари времена прави голямото великденско чистене: изтупва чергите, изпира дрехите, белосва къщата. Сметта, разбира се, се изгаря.
На Велика сряда и Велики четвъртък не се работи женска работа, в четвъртък само се боядисват яйцата. Най-напред се преброяват, сетне се измиват и стипцосват - с вода и пепел, за да не останат петна. В началото се боядисват червените яйца, които имат целебна и предпазна магическа сила. С първото яйце стопанките правят кръстен знак върху челото на децата, а после и на всички останали от семейството. В четвъртък се подновява и квасът, който после през цялата година се използва за месене на хляба. Велики четвъртък е и денят, в който домакинята приготвя козунака - сладкия хляб за празника.
На Разпети петък също не се работи и до обяд на Страстна събота не се яде нищо.
В полунощ в събота срещу неделя настава празникът - хората се поздравяват с "Христос возкресе!" - "Воистина возкресе!", пожелават си здраве и щастие. Запалената в храма свещ се отнася мълчешком у дома.
В неделя вече всички се чукат с боядисаните яйца. Чието яйце остане здраво, той ще е жив и здрав през цялата година. На празника се ходи на гости - посещават се кръстниците, родителите, деверите, пита, козунак и яйца се носят в дар.
И още много гадания и наричания има по великденското време.
В нощта срещу празника момите слагат пръстена си под възглавницата - сънуват момъка, за когото ще се омъжат. На самия Великден всеки може да си пожелае нещо - ако е праведен, ще го получи.
Велики четвъртък пък бил много подходящ за магии, особено за любовни - и за залюбване, и за разлюбване, говори легендата. На този ден всяка жена, ако е бездетна или е на 50 години, може да стане магьосница.
Митологичната същност на празника е свързана с възкресение, с възраждане за нов живот. Точно този елемент "сродява" Великден с езическото възприятие за преход от зимата към пролетта, когато природата се преражда.
Различните обредни практики илюстрират аспекти от духовната култура на предците ни, която сме наследили.
Великденското чистене и изгарянето на сметта е свързано с култове към огъня. То представлява е ритуално маркиране, отделяне на окултуреното, усвоеното пространство от чуждото, неусвоеното.
Забраната за работа и завършващият пост в петък и събота имат продуциращ характер, те са табу, което ще породи плодородие и изобилие чрез "временната смърт", временния отказ от нещо, който е всъщност "отрицателна магия".
Важна роля във великденската обредност играят ритуалните хлябове и козунаците - своеобразна житна жертва в чест на възраждането. Погребваме зърното, то възкръсва като хляб.
В християнската митология яйцето символизира безсмъртието, в езическите митологии обаче е знак на вселената - счита се, че светът произхожда от яйце, то е неговото жизнено начало, а оттук и знак за възраждането на природата. Боядисването на яйцата говори и за вечността на живота, и за неговата пъстрота и разнообразие. А чукането с яйца е метафоричен сблъсък между личните светове на хората, сблъсък, в който оцелелият спечелва здраве и щастие.
 
Огънят слиза при хората
 
Благодатният огън е огънът, който се запалва всяка година на Възкресение Христово в съсобствения на различни християнски конфесии храм "Възкресение Христово", издигнат върху Божия гроб в Ерусалим. Според вярващите запалването става по свръхестествен начин. В първите минути след запалването си Благодатният огън има уникалното свойство да не излъчва топлина и да не изгаря.
Единственият случай, когато Огънят е слязъл извън пределите на храма, е засвидетелстван през 1579 г. Представители на Арменската църква подкупили султан Мурад III и местната градска управа да получат изключителното право да вземат огъня и да честват Пасха в храма. Патриарх Софроний и православните поклонници не били допуснати в параклиса над Божия гроб, а били изгонени да се молят на входа. Въпреки че арменският патриарх прекарал целия ден в молитви, чудото не се случило. Вместо това Огънят лумнал извън храма, точно пред православния патриарх. Предизвиканите сред миряните вълнения разгневили турските власти и те постановили пасхалната церемония винаги да се води от православния патриарх, а арменският архиерей да го следва и никога да не взема пряко участие в получаването на огъня.
 
Дар за императора
 
Мария Магдалена първа научила, че Исус Христос е възкръснал. Рано сутринта тя отишла в градината, където бил Божият гроб, за да помаже с ароматно миро израненото му тяло, и открила камъка, който затулвал входа в гробницата, търкулнат настрани, а сам възкръсналият Син Божи й се явил.
Сетне Мария Магдалена заедно с другите ученици обикаляла по света и разказвала за смъртта и възкресението на Исус.
Веднъж пристигнала в Рим и отишла при император Тиберий. Било прието да се носи дар на владетеля по онова време - кой каквото може - и Мария, като бедна жена, поднесла на Тиберий яйце.
- Христос возкресе! - казала.
- Как може някой да възкръсне?! - учудил се императорът. - Толкова е трудно да се повярва в това, колкото и че бяло яйце може да стане червено.
В същия миг яйцето в ръката му добило пурпурен оттенък. Императорът млъкнал изумен.
Така било подарено първото великденско яйце.
 
Защо се "разминаваме" с католиците
 
Събитията, свързани с Христовото възкресение, са станали в дните около еврейския празник Пасха. Поради връзката й с лунния календар Пасхата е подвижен празник, съответно и Великден променя датата си. Едно древно правило определя Великден да не се празнува заедно с Пасхата на евреите, а в неделните дни около нея, винаги след деня на пролетното равноденствие.
Православната църква определя датата за празнуване на Великден според Юлианския календар, а Католическата църква - според Григорианския. Протестантите пък честват Великден според местната традиция - на Запад с католиците, на Изток с православните. Юлианският календар е по-неточен и изостава с 13 дни спрямо астрономическото време. На Запад започват изчисленията за празника от 21 март - деня на действителното пролетно равноденствие, за Юлианския календар този ден е тринайсет дни по-късно. Когато пълнолунието след астрономическия ден на пролетното равноденствие се падне след 4 април, на Изток и Запад честват Великден на една дата, но ако пълнолунието се случи между 21 март и 4 април, на Запад празнуват Великден много по-рано от православните. Понякога тази разлика достига до месец.
Друга причина за различните дати е и обстоятелството, че на Запад празнуват Великден дори ако неделята след пълнолунието на пролетното равноденствие съвпадне с еврейската Пасха, докато в този случай на Изток определят за дата на празника следващия неделен ден.
 
От сп. "Усури"
 

Песента на дървото вадят с тънко длето

Първите образци на резбарското изкуство се раждат във вдъхновената самота на балканджиите пастири. На пастирската гега за пръв път "каца" изрязано в дървото птиче, клонче, слънце, за да се развие по-късно този занаят като един от символите на българската душевност.
Общението с дървото - с дъба, липата, ореха, чимшира, дивата круша, дряна, явора, родният резбар превръща в своеобразна медитация, чрез която твори красота за дома.
Резбата се настанила върху похлупците и лъжицата, софрата и раклата, кобилицата и хурката. Резбовани били гредите на чардака. Дори барутникът носел върху си "душата на дървото". Тъмни резбовани тавани увенчали снежнобелите соби на българската възрожденска къща, алени шевици допълвали палитрата на българския дом.
През периода на разцвета на резбарството - XVIII-XIX век, се оформят няколкото известни школи у нас - Тетевенската, Дебърската, Банската, Самоковската, Тревненската, Калоферската. Всяка от тях носи своя специфика, свой собствен "рисунък", предаван от бащи на синове.
Проявления дърворезбата намира не само в дома на българина, но и в храмовия интериор - иконостаси, амвони, порти славят Бога чрез песента на дървото.
Църковната дърворезба се работела по канона, съдържала два реда икони и два реда резбовани табли над тях. Над цокъла (базата, най-долната част на иконостаса) били разположени големите табли - тук изобразявали сцени от Шестоднева. Над тях, разделени от фриз, се намирали малките табли, изпълнени с растителни орнаменти. Над тях слагали Царските икони - отляво Богородица с Исус, а отдясно - Исус. До иконата на Спасителя се слагала иконата на патрона на църквата.
Над Царските икони резбовали лозницата, а по-горе подреждали апостолските икони. Най-горе се извисявало Разпятието, отляво с лика на Дева Мария, отдясно - на свети Йоан.
Царските двери пък се резбовали богато, в тях "стъпвала" счената на сцената на Благовещението, когато Архангел Гавраил известява Дева Мария за Непорочното зачатие.
В Тревненската резбарска школа преобладават мотиви от растителен произход, животински мотиви и човешки фигури са рядкост. Най-често тревненският майсто резбар изрязвал в дървото ружа, слънчоглед, лале, роза, грозде, круша, ябълка, житен клас.
В областта на дърворезбата постиженията на Дебърската школа се определят като едни от най-ценните произведения на резбарското изкуство на Балканския полуостров. Нейни особености са наивизмът в старозаветните и новозаветните сцени и фината орнаментация с изображения на растения и животни. В резбата си дебърските майстори, наред с утвърдените християнски символи, вплитат лозови, дъбови и акантови листа, розетки и плодове.
Самоковските резбари пък непрекъснато обновяват барока, към който приобщават творчеството си. Прочутият иконостас в Митрополитската църква е дело на известния Атанас Теладур, негови ученици пък са Стойчо Фандъков и синът му Димитър, Петър и Георги Дашини. Около двайсет иконостаса - шедьоври на резбарското изкуство, оставят в наследство за своите потомци самоковските майстори.
Орехът е царят на дървесината, казват резбарите, реже се гладко, има хубав цвят и рисунък, и като остарява, добива още по-благороден вид. Иконостасите са все от благородния орех, мебели от орехово дърво си позволявали само заможните.
Букът, лесен за добив и обработка, пък се настанява в домовете - от него се правят вещи за ежедневния бит. От явор били похлупците, гаванките, бъклиците, лъжиците.
Майсторите сами добивали материала. Дърветата сечали късно наесен, когато мъзгата се е дръпнала (преустановени са вегетационните процеси). След като се отсече, дървото се разкроява на трупи, разцепва се на половини или на четвърти, в зависимост от дебелината, и се разбичва на талпи с различна дебелина. Талпите се подреждат на рукли (фигура, през която въздухът минава свободно) и в зависимост от дървесния вид се оставят да съхнат от година и половина до три години.

Още за тетевенската резбарска традиция - тук
 
И за Тревненската колона - тук
 

Къщата - пометена, конците - пресукани

Обичаят да се правят и носят мартеници е древна магическа практика за здраве, плодородие, щастие, за предпазване от болести и беди.
На 1 март старите българи посрещали новата стопанска година. Пробуждането на природата за млад живот вдъхвало на нашите прадеди надежди за добра реколта, за щастие и благоденствие. Но с радостта върви и страхът - от капризите на времето, от превратностите на съдбата. За да се предпазят от беди и нещастия, хората използвали амулети. И мартеницата изпълнявала ролята именно на защитен амулет. Но за да има магическа сила амулетът, задължително се спазват някои условия.
Правели мартениците в последния ден на февруари, но някъде ги усуквали рано сутринта, преди изгрев-слънце, на 1 март. Оставяли ги да престоят една нощ под трендафил. Според традицията трендафилът притежава силата да отпъжда всички зли влияния и нашите предци вярвали, че розовият храст може да предаде силата си и на мартеницата.
Мартеницата се прави от най-старата жена в къщата, жената усуква два конеца, бял и червен, но в много региони правели мартеницата само от червен конец.
В Софийско и Мелнишко усуквали червен и син конец, а в Родопите мартениците били многоцветни, като палитрата на есенната планина.
За най-"силен", разбира се, се смята червеният конец, който символизира слънцето. И както слънцето гони надалеч всички зли сили, така и червеният цвят на мартеницата прогонвал лошите очи на магьосници и змейове.
Мартеници предците ни връзвали на всички - на деца, на моми, на невести, на ергени, на агънца, яренца, теленца, на плодни дръвчета, на хурки и на станове. Защото пресуканите конци - "както момата се усуква около момъка", имат силата да подпомагат растежа и на хора, и на животни.
Мартеницата се носи, докато видиш първия щъркел. Свалената мартеница връзваш на плодно дърво или слагаш под камък. На другия ден гадаеш какво ти носи бъдещето по това - каква животинка има при нея. Затова и мартеницата някъде наричат гадалушка.
Според легендите Баба Марта има сприхав характер, лесно се менят настроенията й - ту е усмихната и ведра, ту е начумерена и сърдита. Така и времето през март - има и слънце, има и студ, че и сняг. Баба Марта, казват, била люта на двамата си братя - Голям и Малък Сечко, задето изпили всичкото вино от бъчвите, но и им прощава с усмивка на лице.�И понеже след дългата студена зима всички искат топло време, се стараят да омилостивят капризната старица - с пометени дворове, с червено платно върху плета, посрещат я млади и хубави моми, а не възрастните жени.
Има вярвания за възникването на мартеницата, които го свързват с хан Аспарух и годината на създаването на българската държава. Според едно от преданията, когато прабългарите достигнали Дунавската равнина, те били омагьосани от мястото и решили да се установят тук. След обявяването на новооснованата държава ханът поискал да извърши жертвоприношение на Тангра. Жертвената клада по традиция трябвало да се запали със стръкче изсъхнал копър, но българите не намерили такъв наоколо. Докато се чудел какво да стори, на рамото на хана кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял конец, половината обагрен в червено. То било пратено от сестрата на Аспарух, Хуба, останала в палатите на баща им Кубрат. Хуба сънувала сън, от който разбрала за затруднението на брат си. По сокола си тя му изпратила китка копър, завързан с бял вълнен конец. По време на дългия и труден полет крилото на сокола се закачило за клонче и кръвта обагрила белия конец. Така Аспарух получил китката, завързана с бяло-червен конец. Запалил той огъня според традицията, а с конеца се закичил за здраве. Оттогава на първи март българите окичват близките си с усукан бяло-червен конец.


Още от легендите за мартеницата - на www.bulgarian-folklore.com
 

Болката Македония

Неотдавна Комисията по външни работи към Европарламента призова Македония да създаде заедно с България експертна комисия по история и образование, която да работи за "обективната интерпретация на историята, да засили сътрудничеството на академичните среди и да допринесе за създаване на позитивни нагласи на младото поколение към своите съседи", съобщиха медии.
Трябва ли Европа да ни размахва показалец, за да се приемем един друг такива, каквито сме - българи и македонци?

Берлинският договор от 1878-а оставя Македония под прякото владение на Османска Турция. България е свободна и тръгва по пътя на самостоятелното развитие, кръвните ни братя оттатък изкуствената граница обаче не са част от този процес.
Историята ражда така наречения Македонски въпрос - кому принадлежат територията, населението и наследството на Македония.
Суровата и красива земя на Македония е обект на нечистоплътни попълзновения от страна на сърби, гърци, Коминтерн (1934-та) и т. н.
Макар учените да изтъкват, че Македония никога не е била държавно-етническа или национално обособена общност, а е географска област - като Тракия, Мизия, Добруджа и др., политиците, водени от най-различни интереси, редовно минират това становище.
Прокарват се схващания, че македонците са по-близки със сърбите, отколкото с българите. Или пък - че нямат нищо общо ни с едните, ни с другите, а са наследници на Александър Македонски. Вдигат се огромни паметници, български просветители се определят за "македонски".
Кои обаче са македонците наистина? Отговор на този въпрос ще ни даде езикът.
Речта, която ще чуете навсякъде в Македония, се характеризира с:
- липса на падежни форми при имената (казва се Дай на Иван, а не Дай Ивану например)
- изразяване на категорията определеност чрез задпоставен член (водата, човекот)
- образуване на сравнителна степен при прилагателните с частицата по (поубаво например)
- сложна система на глаголните времена и развити несвидетелски (преизказни) форми (както в български, за разлика от другите славянски езици).
Този "вътрешен", дълбок езиков слой - граматическият, не може да бъде променян отвън. Думи в един език можете да привнесете, дори цели конструкции (наблюдаваме го ежедневно в нашия език). Можете да промените и интонационните характеристики на даден говор - да звучи той по-напевно или по-насечено. Но така не създавате нов език. Различия в мекостта на съгласните също не прави даден говор чужд на езика - източнобългарското "мьекане" не е основание да смятаме, че има някакъв шуменски език, различен от българския, нали?
Затова кодифицираната норма на македонските диалекти, така нареченият македонски литературен език, се разглежда от повечето български езиковеди като трета книжовна норма на българския език, успоредна на българския книжовен език и на банатската писмена норма.
В Гърция, разбира се, искат да наричат Македония The Former Yugoslav Republic of Macedonia (Бивша югославска република Македония), а езика, на който говорят хората там - славомакедонски. По някакава причина мощните европейски демокрации недолюбват идеята България и Македония да се прегърнат като сестри, каквито са. Макар че през втората половина на деветнайсети век, когато се формира съвременният книжовен български, книжовници от Вардарска Македония и от цяла Македония се включват в градежа на литературната норма.
Но когато политиката надделява над лингвистиката, се "раждат" езици - така македонският език е "роден" през 1945 г., когато е кодифициран и обявен за официален език на Народна република Македония, тогава съюзна република в Югославия.
Според един от създателите на македонското езикознание - Блаже Конески, македонският книжовен език е изграден на народна основа. В своята "Граматика на македонския книжовен език" Конески посочва, че в основата му са залегнали централните македонски говори - в районите на Прилеп, Тиквеш и Велес. Ученият търси корените на македонския още в езика на Кирил и Методий и твърди, че той е изграден на базата на солунски македонски диалект, който всъщност е старобългарският език.
Узаконяването на македонския книжовен език става с решения на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония от 2 август 1944 г. до 3 май 1945 г. Комисията за кодифициране на македонския книжовен език, в която Конески е ключова фигура, определя окончателния облик на македонския, но в първия му вариант македонската азбука е по-близка до българската. Основна роля за това изиграва Венко Марковски, който се преборва буквата ъ (ер голям) да остане в азбуката. Този вариант обаче е отхвърлен от ЦК на ЮКП, защото "отдалечава македонската от сръбската азбука".
Днес в графичната система на езика на Скопие е наложен вариант на кирилицата с букви за меките съгласни љ и њ и буквите ј и џ, с ѓ и ќ, както и s за звука дз.
Правописната система е умерено фонетична, по образец на сръбския правопис.
Лексиката е изградена чрез няколко различни подхода:
- запазени са редица думи, общи за диалектите в България и Македония
- от диалектите се избират специфични думи, различни от български
- правят се калки (преводи) на сръбски думи
- голяма част от терминологията в различни области на човешката дейност е директно заета от сръбски.
Но българи и македонци се разбират и без превод. Грамотният човек чете вестници и на двата езика. Все повече македонци гледат български телевизии и пращат децата си да учат в София, не в Белград.
Според лингвиста Макс Вайнрайх езикът да е "диалект с армия и флот".
Дано това не е вярно там, дето "Дунав, Вардар, Струма и Марица си текат"...

 

Страшни маски гонят злото

На прага на новата година кукери гонят зли сили по цялата етническа територия на България. Кукерските игри са изпълняват само от мъже, надянали страшни маски.
За най-старинни се считат маските, представляващи овен, козел и бик. Тяхното присъствие в кукерските игри доказва, че тази обредност по произход е свързана с древните дионисиади.
Някои маски имат две лица. От едната страна носът е чип, лицето е добродушно; от другата носът е гърбав, а лицето - зловещо. Така те символизират доброто и злото. Голямо значение за символиката на маските имат и цветовете - преобладава червеният, като символ на плодовитостта на обновяващата се природа, на слънцето и огъня, черният пък олицетворява земята и нейната богиня майка, а белият е символ на водата и светлината. Маската се съхранява грижливо и всяка година се освежава с по нещо ново. Всяка епоха внася нови елементи в обичая.
Кукерските игри целят чрез специални магически танци и чрез страховития вид на участниците да бъдат уплашени и прогонени злите сили, така че да има богата реколта през следващата година.
Кукерите обикалят от къща на къща, а стопаните им дават пари и краваи. В миналото само ергени ставали кукери. Те не трябвало да бъдат разпознати от своите съселяни, за да сработи магията за плодородие.
Маскираните скачат, дрънкат със звънци, търкалят се, правят си шеги с хората. Клатушкането и повалянето на участниците се прави, за да легне житото, а като се търкалят по земята, мъжете взимат сили от нея, та да бъдат здрави и работоспособни. На звука на звънците се приписват профилактични свойства, те са неизменен атрибут на карнавалните игри у всички народи и се смята, че имат предпазно действие.
Кукерите ходят по къщите само през нощта, не бивало слънцето да ги сварва по пътищата. След обикалянето на цялото село се събират сутринта на мегдана, където вече са излезли всички. Започва един пищен народен театър, гротесков, сатиричен, с много танци и дрънкане на звънци. Обичаят завършва с общо селско хоро.

Етикети:
 
Страница 5 от 10