Наследство

balgari.bg

"Каквото селото - такъв и кметът"

Пословиците и поговорките, които сме наследили от предците ни, по специфичен начин разказват историята на народа ни, описват бита му, нравствените му устои и естетическите ценности, които изповядва.
Пословицата е кратко изречение с богат идейно-емоционален подтекст и образен език, с афористично звучене. Има поучителен характер, често - и назидателен тон. Поговорката също е кратък фолклорен жанр, но тук не се залага на широкото обобщение и поучителния характер, присъщи за пословицата. Поговорката се различава от пословицата и по това, че не може да се използва самостоятелно, а е неизменна част от потока на речта.
Но и пословицата, и поговорката се използват в разговор, кратки са, черпят образи и идеи от обществения и историческия живот. Термините пословица и поговорка са заимствани от руския език през деветнайсети век. В българския език пословиците и поговорките нямат свои наименования. Народът ги нарича стари приказки, мъдри думи, в речта се въвеждат с формулата "както казват старите хора".
И във фолколното творчество, и в литературата пословицата се използва като художествен похват. Тя прави израза по-ярък, по-образен, идеите - по-достъпни и убедителни, обобщава разказа, дава завършен и ясен израз на основната идея на разказвача, поставя оценка на дадена постъпка.
Пословиците и поговорките типизират явленията и събитията от живота на хората, рисуват типични образи - на сиромаха, на попа, на лихваря, на пияницата, на скъперника, на чорбаджията, на мързеливеца и др.
Според съдържанието си пословиците и поговорките са битови (Лозето не ще молитва, иска мотика), с историко-политически характер (Хайдутин майка не храни), със социално-класов характер (Богатите ядат, кога сколасат, сиромасите - кога намерят).
Метафората, сравнението, метонимията, синекдохата "тъкат" езиковия плащ на пословицата и поговорката, огромно е диалектното разнообразие на тези кратки жанрове.
Много български писатели и поети черпят вдъхновение от тези народни мъдрости. Пръв Георги Сава Раковски, а по-късно и Петко Рачев Славейков се заемат да издирват, проучват и събират народни умотворения. Иван Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Чудомир създават творби, в които диша любов към словесното наследство - към пословицата, поговорката, анекдота.
Едно от най-големите постижение на книжовното ни дело е "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина". Първият брой на това периодично издание излиза в София през 1889 г. До кн. 18 (1902 г.) се издава от Министерството на народното просвещение, а през 1903 г. (кн. 19) се слива със "Сборник на Българското книжовно дружество в София" и става издание на Българското книжовно дружество, а от кн. 27 (1913 г.) - на БАН, като заглавието се променя на "Сборник за народни умотворения и народопис". До 2002 г. са издадени 62 тома.
Основател и главен редактор на поредицата (до 1902 г.) е професор Иван Шишманов, като освен него редактори са и Атанас Илиев (до 1893 г.) и Димитър Матов (до 1896 г.). След 1902 г. изданието се редактира от комитет.
Замислен като етнографско издание, първоначално сборникът е с енциклопедичен характер. До кн. 16-17 (1900 г.) в него са обособени три дяла - научен, книжовен и народни умотворения (вярвания, обичаи, приказки, песни, баяния и т. н., записани на съответния диалект).
И днес българинът създава кратки словесни формули, които държат духа му буден и непремирим.
Вицове, поговорки, пословици отразяват бунта на мислещия човек срещу социалните неправди, несправедливостите и предателствата. Като Сиромах човек - пътища много.
 
Прочетете вековни български пословици и поговорки тук
 

Красива магия

Шевицата, украсявала векове наред дрехата на българина, е сред изкуствата, пренесли през времето усета за красота и стремежа към хармония с природата, които народът ни издига в култ.
В основата на българската народна шевица са залегнали общославянски елементи, които ясно разкриват единството на славянските народи. Но има и оригинални орнаменти, в които се оглежда националната ни самобитност и тежката ни историческа съдба.
Сръчната българка не оставяла бяло "пространство", което се вижда, неизвезано. Яката на мъжката риза, ръкавите и полите на женската грейвали в червено, зелено, кафяво, жълто, преплетени в причудливи геометрични фигури.
С везмо се украсявали не само ризите, а и сукманите, коланите, елеците, престилките.
Шевицата е везана направо върху естествената структура на тъканта, и то с фино изпредени, обагрени с растителни багрила вълнени конци.
Прелестта на българската шевица се дължи на виртуозните цветови съчетания. "Меки", "измити" тонове се редуват с ярки, контрастни багри. Шевицата е богата на пестеливо контурирани орнаменти. Най-често те са стилизирани градински цветя: ружа, лале, карамфил, по-рядко - полски и горски растения, и стилизирани животински фигури, предимно на птици: петли, гъски, пауни, гълъби. Този пъстър свят от животински и растителни образи е почти геометризиран заради изискванията за техническо изпълнение.
Шевицата чертае "границите" на човека - нейното присъствие е задължително по ръбовете на кърпата за глава на жената, по края на долната й риза, на чорапите и ръкавите и на мъжката, и на женската дреха. Но шевицата и защитава човека, пази го с магичните си образи на същества от природата, символизиращи нейните закони. Затова с шевица се обрамчва отворът на ризата, който "ляга" върху гърдите и на жените, и на мъжете, коланът или престилката в женската носия.
Везането заема съществено място в заниманието на жените и девойките в миналото. Народът е създал и специален обичай във връзка с това занимание. Например на някои от пролетните празници девойките започвали везмо с няколко бода, а после го пускали в бързотечаща вода, за да са пъргави пръстите на майсторките на шевици. Съществува и поговорката: "Вие, грамотните, както правите писмото, тъй и ние правим везмото." Тя е събрала вековния опит на българката в общуването човек-природа-общество. Закодирани във везбеното "писмо", своята магия разпръскват пожелания за здраве, щастие, берекет.
Социалната функция на шевицата се оглежда в обичая девойката да дарява избраника на сърцето си с везана риза, а той да й дава писана хурка. На "езика" на древната социална психология тези два предмета обвързват с обети за вярност и грижа за семейството. В зестрата на момата везани ризи и покривки бележат социалния статус на рода й. На везана кърпа поднасят хляба, който храни телата и душите български.

На снимката: Ръкав от Софийско (от www.journey.bg)

За един наш съвременник, който не се разделя с ризата си с шевица, прочетете тук
Етикети:
 

Наричат го спасител на Европа

Средновековни извори сочат свети Тривелий Теоктист за кан Тервел от рода Дуло, син на основателя на българската държава Аспарух.
Владетелят светец е роден през 675-а, през 705-а получава титлата кесар на Източната Римска империя. Титлата се дава само на християнски владетели, което означава, че Тервел е приел новата вяра.
Популярността на кесаря Тервел сред хронистите на християнска Европа е огромна. Още в края на XV век за него пише един от най-важните представители на италианската историография - Марк Антонио Сабелико: "Както се говорело, първият български крал кръстител е Требелиус." Европейските автори отделят на Тервел достойно внимание, наричат го "спасител на Европа", защото е спрял арабската инвазия на Стария континент. Исторически и художествени произведения в Европа до 17-и век пресъздават с признателност делото на българския владетел, канонизиран от християнската църква като свети крал Тривелий, защото на 15 август 718 година спасява Константинопол от арабска окупация. Сред тях е и историческият труд на Мавро Орбини "Царството на славяните".
Смята се, че Тервел изгражда манастир край Охрид, където се оттегля от светския живот и се замонашва под името Тривелий Теоктист. Умира през 722 година. Църквата го почита на 4 януари.
Три български извора говорят за живота и делата на Тервел - "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски, "История" на йеромонах Спиридон и т. нар. Зографска българска история.
През XVIII и XIX век известни зографи от Самоковската художествена школа изобразяват свети Тривелий Теоктист в много църкви и манастири на Балканите. В монашеско одеяние е изобразен канът светец в Зографския, Рилския, Троянския, Преображенския манастир, Бельова църква в Самоков, църквата "Въведение Богородично" в Панагюрище, манастира "Свети Спас" край с. Лозен, църквата в Старо село и другаде.

Източник: http://bg.wikipedia.org
 

Хлябът на българина - вековен опит и мистична вяра

Всяко събитие в живота на старите българи е съпътствано от обреден хляб. Хлябът заема важно място в обичаите от календарно-обредната система. Той бележи началото и края на живота, раждането на дете, започването на земеделската работа, почитането на Божия ред.
Огромно е разнообразието от обредни хлябове, приготвяни из всички краища на България по всякакви празнични поводи. Най-често хлябът е кръгъл - етнолози обясняват тази форма с древния култ към Слънцето.
Кръгъл хляб, но с отвор по средата - кравай, пък се приготвя за коледарите, за сурвакарите, за лазарките, някои от обредните хлябове за сватбения обичай са с кравайна форма, кравайчетата се раздават на децата.
Хлябът на девера е винаги кравай - на сватба, на Ивановден, на Великден и Гергьовден.
Според технологията на приготвянето си хлябът бива с квас и без квас.
Хлябът без квас (или още - пита, турта, пресенец, погача, глух хляб, прясна пита, фодула) се меси от пшенично, ръжено или царевично брашно, вода и сол. Пече се върху жарава, пепел или в подница (плитък глинен съд). Този хляб не се реже с нож, а се чупи. Яде се топъл, засища повече и затова замества много други ястия.
Но не само телата храни безквасният хляб, а и душите. Когато се роди дете, се меси прясна пита (Богородична пита, бърза пита), посветена на Божията майка - покровителка на родилките. Прясна пита се меси и на Бъдни вечер. За здраве и против чума и шарка пък се замесва прясна пита, която се маже с мед. Такъв хляб се приготвя в деня на свети Харалампи - 23 февруари, и света Варвара - 5 декември. За здравето на добитъка прясна пита се разчупва в дните на светеца покровител (Власовден - 11 февруари, свети Спиридон - 12 декември, свети Модест - 18 декември).
Веднага щом почине някой в семейството, българката меси пита пътнина, с която близките изпращат на оня свят покойника си. Вярва се, че когато още топлата пита се разчупи и изяде, душата напуска дома.
С безквасен хляб българите гонят змиите (хлебчета с форма на змии се приготвят на Песи понеделник), омилостивяват самодивите, "гощават" орисниците, дошли да определят съдбата на новороденото.
Безквасният хляб съпътства обредите при преход от едно социално-възрастово състояние в друго, сред които сватбата е най-пищният, най-богат откъм смисли и символи.
Хлябът, приготвен с квас, има по-голямо значение от безквасния както във всекидневието, така и в обичайно-обредната система. Той изисква повече време и предполага по-голямо умение.
Всекидневният хляб се меси от ръжено брашно, от брашно от ръж, пшеница и царевица, от пшеница, докато обредният хляб се меси само от чисто пшенично брашно. Пресния хляб просто го намазват с мед, квасения го украсяват с причудливи плетеници от символи. Хлябът с квас се меси веднъж седмично, защото може да се консумира студен и се реже с нож. Обикновено се приготвя в понеделник или четвъртък, считани от народа за добри дни, но никога в събота (тогава се правят хлябове за помен на починали), в петък (за да не се изгорят децата) и в неделя. До 40-ия ден след погребението не се меси хляб, защото се вярва, че както се разширява тестото, "така се разпъва душата на умрялото".
Замесването на хляба с квас е не само изкуство, а и цяла вселена от вярвания. Спазват се редица забрани, като въздържание, водата се носи в бяло менче, нощвите се кичат със здравец, вързан с червен конец.
Всеки елемент от приготвянето на насъщния е обвеян в митове, табута, предписания. Обредният хляб се замесва с неначната, мълчана или цветна вода, някъде - дори с роса. Жената, която го замесва, е облечена в булчински дрехи. Квасът се завива с нова женска дреха - да се раждат женски агънца.
Обредното приготвяне на нов квас е съсредоточено около новогодишния календарен цикъл (Игнажден - Коледа - Нова година), на пролетно-летния (Великден - Гергьовден) и в началото на сватбата. С обредното приготвяне на кваса се поставя началото на нов календарно-стопански цикъл, както и на нов социален живот на отделната личност.
Украсата върху квасения хляб "рисува" картината на желаното плодородие, "омагьосва" предстоящата земеделска работа или социална промяна, за да бъдат те хармонични и резултатни.
Магическите свойства, които се приписват на кваса и хляба, произтичат от факта, че те са постижение на човешката култура.

По материали на сп. "Маргарита"
 
Видео гледайте тук
 

Нов правопис - на всеки 50 години

Революционната теза обосновава видният ни езиковед Владимир Георгиев в статията си "Значението на правописната реформа от 1945 г.", включена в сборника "Проблеми на езиковата култура" на издателство "Наука и изкуство" от 1980 г.
Големият ни лингвист, изследовател на езика на траките, директор на Института за български език от 1951 до 1957 година, смята, че на половин век трябва да се преглеждат правилата на правописа и правоговора, за да се "нагаждат към промените, които са се извършили през това време в езика". Езикът се мени, и то независимо от волята на хората, които го говорят, изтъква акад. Георгиев.
Специализирал в Париж, Виена и Берлин, Владимир Георгиев е учен от европейска величина и радетел за богат и красив български език с граматична система, лесна за усвояване от широк кръг хора, и медии - проводници на висока култура на речта. През 1944-та той публикува серия статии по въпросите на правописа. В една от тях - "Колко струва ерголямът на България", Георгиев изтъква, че безгласните ерове (ъ и ь, писани в края на думите, завършващи на съгласна) са 3.5 процента от буквите в даден текст, което ще рече, че от 1 милион книги, съхранявани тогава в Народната библиотека, 35 хиляди тома са пълни, образно казано, с ненужни знаци. За това свое мнение ученият получава анонимни писма, които му обясняват, че ако краесловните ерове и голямата носовка бъдат премахнати, главата му ще се търкаля по софийските улици. Те обаче биват премахнати, а главата на професора - не.
В края на 1944-та отечественофронтовското правителство назначава Правописна комисия от 25 души - езиковеди, литературоведи и писатели. Председател на комисията е писателят Димитър Осинин, който тогава работи в Министерството на народното просвещение.
Елин Пелин,�член на новосформирания орган, е твърдо против опростяването на правописа, разказва Владимир Георгиев. Певецът на българското село дори твърди, че ъ в дъб и гръб се произнася различно, затова не бива да се отбелязва с един знак, а трябва да се запази статуквото и в тези два случая да имаме различни букви (съответно голяма носовка и ер голям).
Комисията заседава два месеца и изработва Проект за правописна реформа. Проектът предвижда да се премахнат буквите ят и голяма носовка, като последната се заменя с ъ, еровете в края на думите да не се пишат, а пълен или кратък член да се употребява според волята на говорещия или пишещия. За буквата, с която дотогава се отбелязва променливото я, документът предвижда да се замени с я или е според книжовния изговор.
Внесен в Министерския съвет, проектът не издържа само в точката за пълния член. Тогава акад. Александър Теодоров - Балан, успява да убеди някои държавници да запазят изкуственото правило, което не почива на говора в ни едно кътче на България.
Другите промени обаче се приемат и Министерският съвет възлага на Владимир Георгиев, Любомир Андрейчин, Иван Леков и Стойко Стойков да изработят "Упътване за правописа на българския книжовен език". То става факт през февруари следващата година.
Новият правопис залага на фонетичния принцип, тоест - думите да се пишат така, както се изговарят, и на морфологичния принцип, според който основните съставни части на думата да се изписват непроменени, най-просто казано. В много по-малка степен е застъпен етимологичният правописен принцип, който изисква при писане да се съобразяваме с едно по-старо графично състояние на езика.
Така вече в български няма букви, които не се произнасят, при това различни - например пъть, но кътъ, конь, но козелъ, нощь, но сънъ. Че дори и синь и синъ (едното е цвят, другото - дете, но кое кое е, не питайте).
От страниците на книгите и вестниците изчезва и голямата носовка (ако не знаете какво е, послушайте малко френска реч, там има много он и ен). "Хората от по-старото поколение - пише Владимир Георгиев - си спомнят как трябваше да изучаваме наизуст таблицата на думите, в които се пише голям юс." Помагали са си и с руски - ако в езика на огромната страна имаме у, то на български е голяма носовка (например в гълъб, голубь), ако пък има о - на български трябва да напишем ъ (втората гласна в ъгъл, угол).
Крачка напред е и премахването на ят. Тази стърчаща над реда буква се пише в думи, съдържащи т. нар. променливо я, като човек и век, но често е уловка и предизвиква изговор като човяк и вяк, несъществуващ в народните говори. Проблем създава ятът и в окончанията - книгите например се пише с ят, а четете - с е, това обърква и затруднява, защото звученето е едно и също. Решението ят да се предава съответно с я и е според книжовните норми е най-близко до логичното състояние на речта, тоест - щом казваме бял, бели, хляб, хлебче, нормално е да отбелязваме различния звук с различна буква.
Правописната реформа от 1945 г. опростява и пунктуацията. Премахва се запетаята пред косвен съюз (казах ти да му се обадиш), тиренцето в случаи като Стара Загора, Велико Търново, родително-винителният падеж при личните имена (романите на Ивана Вазова става романите на Иван Вазов, както отдавна вече е в говоримата реч), допускат се повече дублети.
С какво Правописната реформа от 1945-а е градивен и прогресивен акт, макар да е проведена от комунистите и затова - заклеймявана като проруско влияние и диктатура над езика?
Първо. Остарели графични белези и граматични норми са заменени с актуалните, взети от живия език.
Второ. Неспъван от букаите на непонятни норми, живият език се разкрепостява, отваря се за нови влияния, които го обогатяват, вместо да се закотви в лингвистичното средновековие на донесената след Освобождението канцеларска руска реч.
Трето. Правилата стават толкова лесни и ясни, че не само елитът, а и обикновените хора могат да ги усвоят. Чужденците - също.
Четвърто. Повече грамотни хора означава повече четящи, за които да се издават повече книги, да се печатат повече вестници и списания.
Пето. Грамотните, четящите дърпат напред цялото общество, като поставят по-високи изисквания пред училището, университета, журналистиката.
Въпреки това "няма такъв лесен правопис, който да не се изучава", казва акад. Вл. Георгиев.
И още: "Правопис не се прави за езиковедите, а за целия народ."

Снимка: http://bg.wikipedia.org

 
Страница 7 от 10