Наследство

balgari.bg

Майсторът на надлъгването

Най-известният сред българските фолклорни персонажи от смеховия спектър на народното творчество е остроумният бедняк Хитър Петър.
За Хитър Петър още от средновековето се разказват анекдоти из всички български територии.
Сред най-разпространените сюжети в тях е надлъгването (с поп, с чорбаджия, с другоселец). Надхитряването на високопоставени лица - царе, велможи, е любима тема в тези кратки приказки. Случката в тях често има значение на морално възмездие за народните неволи. С особена популярност се ползват анекдотите, в които обект на осмиване са духовни лица.
След като България пада под османска власт, до нас достигат анекдотите за ориенталския комичен герой Настрадин Ходжа. Те сякаш дават подтик на развитието и на образа на Хитър Петър. Появява се жанрът "Хитър Петър срещу Настрадин Ходжа". В тези разкази двамата находчиви мъже се надхитрят, понякога победител излиза Хитър Петър, друг път - Настрадин Ходжа. А понякога, премерили в спора умение и ловкост, двамата весели герои тръгват заедно по белия свят да лъжат, тоест да поучават с шегите си хората на ум и разум. Това интересно явление не се среща във фолклора на другите балкански народи.
През Възраждането П. Р. Славейков, В. Чолаков и Д. Манчов записват народни умотворения за Хитър Петър, Д. Войников си служи с името му за псевдоним, а Д. Паничков го избира за име на хумористичен вестник.
През 1873 г. Илия Блъсков издава книгата "Хитър Петър", която дава силен тласък за популяризиране името и анекдотите за българския комичен герой.
Хитър Петър е жив и днес - българинът продължава да дообогатява неговото анекдотично битие с мотиви и герои от съвремието ни.
Българското кино два пъти пресъздава историята на хитрия нашенец. През 1939-а Александър Вазов снима лентата "Настрадин Ходжа и Хитър Петър", на която е и сценарист, а през 1960 година Стефан Сърчаджиев създава филма "Хитър Петър" с Рачко Ябанджиев, Лео Конфорти и Константин Кисимов в главните роли.
В Прилеп пък имат паметник на Итар Пейо, македонския аналог на Хитър Петър. Разказчета за него събира фолклористът Марко Цепенков, който през 1870 г. изпраща до П. Славейков 400 пословици и 8 анекдота за Итар Пейо.

Анекдоти за Хитър Петър може да прочетете тук

Етикети:
 

Една Тодора - две легенди

Често поетичният ни народ "одухотворява" езера, реки и върхове - верни стражи на българската земя. Ето какво се разказва за едно райско кътче в родината ни.
Някога в село Спанчевци живяла мома хубавица - Тодора, започва легендата.
Веднъж през есента Тодора сбрала седянка в бащиния си двор. Край огъня дружките й предяли и пеели, а момците чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци.
Нощта преваляла и ергените рекли: "Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубавият момък!"
Ала Тодора отсякла: "Не най-хубавият, а най-юначният!" Тогава девойките викнали: "Ще признаем за най-юначен оня , който посмее сам преди първи петли да се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука."
Момците останали като попарени. Кой ще посмее да премине край Дърварското кладенче, докато петльовите гласове не прогонят самодивите, що играят край него до късна доба!?
Подигравателни закачки засипали засрамените момци. Само Тодора предяла бързо-бързо и изпод вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и рекла:
- Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна.
Цялата седянка онемяла.
Тодора скочила и тръгнала в тъмната нощ. Стигнала на най-горната чука и забила хурката си на малката полянка.
Сетне понечила да се изправи, ала невидима сила я дръпнала за престилката. Опитала Тодора да се отскубне, с всички сили се дръпнала назад и полетяла в пропастта...
Дълго чакали момите и ергените юначната хубавица да се върне... Рано сутринта ергените тръгнали да я дирят. Намерили забитата хурка и парче от престилката й, забучено заедно с нея. Открили и тялото й в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава до ден днешен красивите чуки били наречени Тодорини кукли.
Това разказват хората от берковските села.
Във Вършец обаче разправят друго:
Живяла в това село красива, сладкодумна мома - Тодора. Стари и млади обичали да се спират на приказки с нея. Много момци я искали, ала тя си имала либе - Иван, овчар от село Заножене. Рядко се виждали двамата влюбени, но често се чували - той свирел, а тя отпявала на свирнята му, докато работела на полето.
Едни ден обаче богат жених от видинските села дошъл за Тодора и родителите й, без да я питат, я сгодили. А тя плачела и дума не давала да се издума за сватба - надявала се Иван да я открадне и да заживеят щастливо в планината при стадото му.
Пращала Тодора хабер на Иван, чакала го дълго, ала той не идвал. Богатият годеник бързал да вдигнат сватбата, затова хубавата Тодора решила сама да отиде при любимия си.
Дълго се лутала из планинските усои, докато го намери. Но Иван не й се зарадвал - разбрало се, че отдавна е женен, че има деца.
На Тодора чак й премаляло - погазила бащина дума, посрамила моминска чест... Развързала тогава торбата с моминската си прикя, надарила буките и габерите като сватове и девери с кенарени ризи и шити пешкири.
Седнала на на върха на планината и заплакала:
- За тебе дар не остана, затова ти дарявам себе си! - И се хвърлила от високата чука.
Там, дето паднали Тодорините сълзи - край Стара река, избликнали лековити извори, които хората посещават и днес. А дърветата, които отчаяното момиче окичило със сватбените си дарове, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини кукли.
Тодорини кукли (на снимката) е група от четири скалисти върха в Западна Стара планина, най-високият от тях е 1785 м. Намират се на 10 км югозападно от Вършец и на 6 км североизточно от прохода Петрохан.

Етикети:
 

Насериозно, през смях

altСъздаденият от Алеко Константинов литературен образ на Бай Ганьо шества из пространствата на българската сатиризираща митология повече от век.
Ганьо Балкански (или Бай Ганьо) е главно действащо лице в Алековата поредица фейлетони, които излизат, събрани в книга, през 1895-а.
Сюжетът е изграден около пътешествията на дребния търговец на розово масло Ганьо Балкански в европейските страни. За прототип на героя е послужил действително съществуващ човек, когото авторът среща при своето пътуване до САЩ.
В първата част на творбата героят пътува из различни европейски градове, като - благодарение на ориенталското у себе си - изпада в различни смешни ситуации, които днес бихме нарекли културен шок. Във втората част обаче Бай Ганьо си е у дома и се занимава с... обществена дейност. Книгата е структурирана като отделни разкази на различни хора.
Сатиричният талант на Алеко е събрал в образа на един литературен герой всичко смешно и жалко, обидно и гротескно, което е наблюдавал у българина от края на деветнайсети век.
Съвременникът на Щастливеца страда от прекомерно самочувствие, което няма покритие, съпоставено с културните постижения на Стария континент. Бай Ганьо на Алеко Константинов е по селски хитър, липсва му възпитание, в общуването си е грубоват, фамилиарен, изкуството не го трогва особено. Участието му в обществения живот е белязано от безскрупулност и жестокост.
Героят на Алеко придобива такава популярност, че името Бай Ганьо става нарицателно за некултурен, недодялан човек, който всячески се стреми да надхитри, да "прекара" другите. Вторично фолклоризиран, образът битува в стотици анекдоти, създадени от началото на двайсети век до наши дни. Съвременните вицове за Бай Ганьо обикновено започват така: "Веднъж Бай Ганьо, американецът и французинът..." Сравнението между култури, което прозира в тези кратки разкази, не е много по-различно от времето на Алеко и никога не е в полза на смехотворния нашенец.
През втората половина на двайсети век се появи нов Бай Ганьо - "технически грамотният" аналог на Алековия герой, инженер Ганев. Той връзва компютърни платки с... тел и "разкодира" сейфове с тесла, за да ни разсмива и да ни кара да се замислим.
Екранният образ на Бай Ганьо е пресъздаден блестящо от Георги Калоянчев в лентата на Иван Ничев, а карикатури на Алековия герой рисува големият ни художник Илия Бешков (на снимката).
Във Виена българи са създали музей на Бай Ганьо.

Погледът на проф. Валери Стефанов върху литературния образ на Бай Ганьо - на www.slovo.bg

Етикети:
 

Легенда за красотата и греха

altЕдна от най-популярните легенди за Белоградчишките скали разказва как са възникнали фигурите на Монаха и Монахинята.
Някога на двата най-високи върха на скалите имало два манастира - мъжки и девически.
Сестра Витиния, която живеелa в девическия манастир, била невиждана красавица, ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо. Витиния била родена в пазвите на връх Миджур и била начерена Вита. Девойката Вита имала златисторуса коса, сини очи, бяло лице, алени устни, гайтанлии вежди. Снагата й била стройна като тополка. Когато Вита пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.
Красивата пастирка често срещала в планината левент овчар, с висок и строен стан, черноок и със смолисти коси. Овчарят свирел ненадминато на кавал. Двамата се влюбили един в друг.
Веднъж обаче при родителите на Вита дошъл стар калугер и им казал: "Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни."
Уплашили се майката и бащата на Вита, пратили девойката в манастира. Тук младата послушница получила името Витиния, но ден и нощ тъжала за планинските простори и за любовта на младия овчар.
Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна мелодия на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата - там бил любимият й, съзрял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й.
Минало време, Витиния плачела безутешно. Една нощ обаче отново чула тъжния глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато покой обхванел манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева...
Една нощ се извила буря, кършела дървета, гръмотевици продънвали земята. Вита стояла при отвореното прозорче на килията и чула името си - зовял я гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир.
Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания... От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките решили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.
Минала почти година. Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на послушницата долетял детски плач.
Молела се Витиния да не я прогонват от обителта, но калугерките били неумолими. Любимият й също не можел да й помогне, само я гледал отдалече.
Тогава станало чудо - земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен, пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.
Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко това - вкаменените фигури на Монахията и Монаха...

 

Народен закрилник

altГероят на народния епос Крали Марко, както го нарича легендата, е роден като Марко Мърнявчевич и е исторически съществувала личност, бил е владетел на Прилепското кралство, което обхваща голяма част от областта Македония, със столица Прилеп.
Син е на прилепския деспот Вълкашин Мърнявчевич, който около 1366 година е обявен за съвладетел на Сръбското царство с титла крал. През 1371 година Вълкашин заедно със своя брат, деспота на Сяр Иван Углеша, тръгва на поход срещу османските турци с 60 000 бойци, но армията им е разбита при Черномен и двамата владетели загиват.
Така Марко Мърнявчевич наследява кралството, но става васал на османския султан. Участва в Косовската битка на страната на Мурад I заедно с Константин Драгаш.
Убит е в битката при Ровине между османските турци и влашкия войвода Мирча Стария.
Въпреки че завършва живота си като османски васал, в народните легенди и песни Марко остава като непобедим юнак и защитник на християните от османците. Възпят е във фолклора на българи, македонци и сърби.

Историческите истини около Крали Марко припомня вестник "Стандарт".

Етикети:
 
Страница 9 от 10