Наследство

balgari.bg

За Бог да прости

Всяка събота Църквата е определила за почитане паметта на покойниците, но на Задушница всички се молим Бог да прости греховете на близките ни, правят се помени, раздава се храна.
През годината има три Задушници - в съботата срещу Неделя Месопустна (пред Великия пост), в съботата срещу Петдесетница - Черешова задушница, в съботата срещу Архангеловден.

В някои краища на България правят задушници и около други големи празници като Петковден, Димитровден, Тодоровден, Гергьовден и други. 
 
На Задушница българинът посещава гробовете на починалите си близки, прекажда ги с тамян, прелива ги с вино, пали свещи и оставя цветя.
Варено жито, хляб, плодове се раздават на познати и непознати в памет на покойника.
Някъде вярват, че на Задушница покойниците идват на нашата трапеза - затова край масата обикновено се оставя празно място, а първата глътка вино се излива.
Богослужебният обред в църквата измолва прошка от Бога за напусналите този свят.
 
Черешова Задушница е в съботния ден преди големия празник Петдесетница. Към житото, символ на възкресението, и хляба - символ на Исус, добавяме и плодовете на пролетта - черешите, като споделяме тези дарове в памет на покойните си близки. 
Черешова Задушница е подвижен празник.
 
Архангелова (Мъжка) Задушница се отбелязва в съботата преди деня на свети Архангел Михаил - 8 ноември. 
В храмовете се отслужва литургия за упокой и обща панихида. Раздават се сладкиши, бонбони, плодове, варено пилешко, вино.
На Архангелова Задушница се отдава почит и на офицерите и войниците, паднали за България. Ритуалът в памет на загиналите воини се провежда от 1924 г. Прекъснат е през 1946 г., но през 1992 г. Министерството на отбраната и Съюзът на военноинвалидите и пострадалите от войните го възстановяват.
 
В съботния ден срещу Неделя Месопустна (Месни Заговезни) е Голяма Задушница преди Великия пост.
За живите приготвяме "коливо" - варено подсладено жито, хляб и вино.
Голяма Задушница също е подвижен празник.
Да се молим за душите на починалите си близки и да вършим дела на милосърдие, да проявим милост към болни, бедни и нуждаещи се от помощ, призовава Православната църква.
 
От pravoslavieto.com, margaritta.dir.bg
 

"Дай, Боже, дъжд"

След Гергьовден и деня на Свети Герман (12 май) в традиционния календар на старите българи идвало време за обреди, с които се измолвал дъжд и се "гонела" градушката. Песните, които съпътстват тези обредни практики, са сред най-архаичните музикални форми, съхранени до днес.

Обичаят "Пеперуда" няма точно фиксирана дата, но се прави обикновено през "Петровия месец", когато времето се засуши. В "пеперудените" обреди взимат участие 12-13-годишни момичета, водени от пеперудата (босо момиче, в някои краища - сираче). Някога пеперудите играели голи и боси, "облечени" само със зелени клонки и листа, които криели тялото и лицето.
Вкъщи или при реката окичват пеперудата с треви и бурени, някъде добавят жаба или кост от незнаен гроб. Другите девойки са облечени само с ризи, а от препаската се спуска зеленило (клонки от бъз, бръшлян или върба). Групата обикаля къщите и пее специална песен - молба на пеперудата за дъжд, отправена към Бога. В ритъма на песента пеперудата играе - подскача, маха с ръце и се върти в кръг. Стопанката на дома я полива с вода, а тя се отърсва от водата. Даруват пеперудите с брашно, боб, мас, но никога с яйца - за да не бие градушка.
Като обиколят селото, пеперудите отиват на реката, където хвърлят зелената украса на водачката си и се пръскат една друга с вода. Обичаят завършва с обща трапеза, в някои райони се спазва изискването тя да се приготви от стара жена, бременна или кърмачка.
Песните и танците на обичая "Пеперуда" носят древен митологичен смисъл. Според изследователи корените на обреда са свързани с ритуали в чест на гръмовержеца Перун и на неговия наследник във фолклорното християнство - свети Илия.
 
Във фолклорната култура на българите има още една обредна практика против суша и градушка - Герман
Той също не е календарно обвързан, а се изпълнява при продължително засушаване или непосредствено след другия обичай за измолване на дъжд - Пеперуда, понякога и на някой празник - Летен св. Атанас, Летен св. Никола, дните след Гергьовден и др.
Основна част от обичая Герман е изработването на антропоморфна мъжка фигура от кал или глина, която ритуално се погребва. Тази кукла се нарича Герман, но са познати и наименованията Георги, Гечо (в Тетевенско), Дюрманджо, Драганчо (Разградско), Скалоян, Кабаиван (в Северна Добруджа).
Фигурката изработват момичета под ръководството на по-възрастни жени. "Куклата" е доста детайлна - правят й се очи, вежди, уста. Големината й достига до половин метър. Някъде слагат на Германа шапка от червени черупки на великденски яйца - обикновено първото счупено на великденската трапеза яйце.
Ръцете му кръстосват на гърдите - като на покойник, полагат го в ковчег, покриват го с цветя, запалват му свещ и жените го оплакват. 
Отнасят Германа с тържествена погребална процесия край реката, където го погребват.
В крайдунавските села хвърлят в реката обредната кукла. Където няма река - погребват Герман на кръстопът. На гроба му слагат малък дървен кръст и жените правят помени до деветия ден. Вярва се, че след изпълнението на този обичай завалява дъжд. Ако обаче се изсипят проливни дъждове, куклата се изважда от гроба.
В Оряховско в корема на Германа слагат жаба с отворена уста. Капанците от Разградско изработват две или четири фигури - "брачни двойки". В Тетевенско куклата се изработва от парче дърво, обвито с парцали, а в Плевенско - от метла, която задължително трябва да е открадната от момите, участващи в обичая "Пеперуда", по възможност от къщата на бременна жена.
Така посрещал българинът лятото, сезона на реколтата. С вяра в небесните сили, които само трябва да бъдат помолени да пратят живителната влага, която земята чака.
 
По публикации на horo.bg и wikipedia.org
 
Вижте възстановка на обичая "Пеперуда" тук
 

Всичко цъфти, възражда се

Мария, като дойде там, гдето беше Иисус, и Го видя, падна пред нозете Му и рече Му: Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми. Иисус, като я видя, че плаче, разтъжи се в духа си и се смути. И рече: Где го положихте? Като тъжеше в себе си, Иисус дохожда на гроба. Беше пещера, и на нея привален камък.
Казва Иисус: Отместете камъка. И подигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Като каза това, извика със силен глас: Лазаре, излез вън!
Умрелият излезе, с ръце и нозе, повити в саван. Иисус им каза: Разповийте го и оставете го да си иде.
Тогава мнозина от юдеите, които бяха дошли при Мария и видяха това, що стори Иисус, повярваха в Него.

Евангелие от Йоана
 
Една седмица преди Великден Църквата отбелязва тържественото влизане на Иисус Христос в Eрусалим в навечерието на Пасха, или Вход Господен.
Христос влиза на младо осле (магаренце), тълпата го приветства с "Осанна на Сина Давидов!", с дрехите си и палмови клонки застилат пътя му. Така евреите посрещали царете и победителите. И само няколко дни по-късно същите хора ще викат на Пилат: "Разпни го!"
На Цветница в храма християните държат в ръце осветени върбови клонки (които заменят палмовите клони), сякаш отново посрещат своя Спасител. Осветяването на върбичките се извършва на всенощното бдение в събота вечер. След богослужението вярващите отнасят осветените върбови клонки в домовете си за здраве и предпазване от болести и зло.  
Седмицата, която започва в понеделник след Цветница, се нарича Страстната седмица, или седмицата на страданията на Исус.
 
В събота преди Цветница е Лазаровден.
Според народните представи денят на Лазаровото възкресение е ден на нивите, пасбищата и горите.
Жените месят питки и прекаждат обреден хляб.
Момите лазаруват - обикалят къщите и пеят песни за всеки член от семейството, пожелавайки плодородие.
Стопаните им дават от погачата с мед и плодове, за да има берекет. Даряват ги с яйца и дребни пари.
Лазарките обикалят и засетите ниви, където също изпълняват песен пожелание.
Някъде в шествията на лазарките участват булка и момък - едно малко момиче е облечено в сватбени дрехи, а по-голямо е с калпак и мъжки дрехи. Те разиграват пантомимата за възкръсването на Лазар, комуто предстои женитба.
На селския мегдан лазарките изиграват ритуалното си хоро, наречено буенец (буенек), хванати в дълга редица. На хорото се хващат само моми и се подреждат по ръст - най-високата и най-възрастната мома е начело и се нарича боеница (или боенек). Тя държи в ръцете си тояга. 
В някои краища из Българско след обяда лазарките се събират за обичая надпяване на пръстените. Предварително всяка мома е оставила в общо менче свой знак: гривна, пръстен, огърлица или китка. Менчето престоява през нощта под цъфнал трендафил. Предварително избрана мома вади един по един знаците и определя коя мома за какъв момък ще се омъжи.
 
За следващия ден - Връбница, или Цветница, още от вечерта се омесват куклите - обредни хлябове с формата на човешки фигури.
Сутринта над портите на всяка къща се закачват венчета от върбови клонки, които предпазват от зло.
Лазарувалите предният ден моми се събират на реката, като всяка носи свое венче и обредния хляб (куклата). Венчетата и парчета от хляба се нареждат на дъсчица и се пускат по течението. Момата, чието венче излезе най-напред, се избира за кумица. Кумицата завежда цялата дружина в дома си, където се гощават и пеят песни предимно с любовна тематика.
На този ден Североизточна България се извършват и поминални обреди, свързани с вярването, че на Връбница "разпускат умрелите". Преди изгрев-слънце жените отиват на гробища с върбови клонки, прекадяват и преливат гробовете на своите родственици и забиват клончета от върбата до гробните паметници.
 
Фолклорните обредни практики на Лазаровден и Цветница идат от дълбока древност и са "подправени" с мистичността на християнската вяра.
Пролетното възраждане на природата се свързва с мита за Лазаровото възкресение. Навлизането на земята в цикъла на раждането на новата реколта се чества от млади жени, готови да изпълнят повелите на общността за създаване на семейство и продължаване на рода. 
Копнежът на земеделеца за богата родитба и сита година се преплита с духовното извисяване на християнската саможертва.
А над всичко това доминира силата на току-що раззеленилата се земя...
 
Повече за празника - на http://margaritta.dir.bg
 

По дрехите посрещат...

Както повечето неща в българския дом, и носията е дело на женския труд, вдъхновение и творчество. Жената тъче, шие, веза и плете, мъжът има заслуги единствено при обработването на кожи.
Мъжката и женската носия по всички краища на Българско са основно няколко типа: двупрестилчената, сукманената, саяната и еднопрестилчената (за жените) и белодрешната и чернодрешна (за мъжете). Тези основни видове народни носии се утвърждават през епохата на феодализма.
Традиционните материали за изработка на тъкани за облекло са ленът, конопът, вълната, коприната и памукът, който навлиза масово в домашното тъкачество през втората половина на деветнайсети век. Кожата заема сравнително ограничено място - за калпака, ногавиците, цървулите, и отличава главно мъжкия костюм, носен в планинските краища.�

Двупрестилчената женска носия е риза, две престилки (закрепени на кръста - една отпред и една отзад) и колан. Ризата е предимно от вида на бърчанките, с преден и заден отвесен плат, които оформят набори и дипли по горната част - почти открита под горните дрехи. Фина, гъста и дребна везбена орнаментика заема големи "територии" по ръкавите, предницата и яката на ризата. Двете напоясни завески са от домашна декоративна тъкан: задната е релефно оформена с дипли и набори, а предната е едноплата или двуплата, с хоризонтален и отвесен шев. Задната завеска се среща в многобройни варианти (вълненик, бръчник, тъкменик, пещемал, кърлянка, завешка) и има съответно обособено разпространение. Коланът към този костюм е дълъг и се завива неколкократно около кръста. Първоначално тази старинна женска носия е разпространена навсякъде, но по-късно се запазва най-вече в Дунавската равнина.
Сукмената женска носия е с най-широк териториален обхват - планинските области на Централна България, крайморските райони на Черноморието и Югоизточна Тракия. Многобройните регионални и дори локални разновидности на горната дреха - сукмана, обаче са обединени от общи белези, като материал, туникообразна кройка, дълбоко изрязана пазва. Най-често сукманът е без ръкави, по-рядко е с къс или с дълъг ръкав. Украсата на тази дреха е съсредочена по полите, пазвите и по краищата на ръкавите. Състои се от пъстроцветно везмо, декоративна тъканна апликация и обтоки.
Саяната носия има за основна част също туникообразна риза, но обликът й се изгражда от т. нар. сая - горна дреха, отворена отпред, слабоклината, с различна дължина на полите (до коленете или до глезените) и на ръкавите (къси или дълги). Тъканите за изработка на саите са различни, преобладават саи от едноцветна бяла, черна, синя или тъмнозелена тъкан, памучна или вълнена. Има и саи от шарена тъкан на ивици с преобладаващ черен цвят. Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите. Тази носия си има пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан. Най-често вълнена е и престилката - червена, на ивици, на югозападад - с многообразна тъканна орнаментика. По-къса и слагана най-вече на празник е сърмената престилка. Саяна носия слагат българките в южните и в югозападните области, на югозапад доминират червените нюанси, в червено, за предпазване от уроки, е и декоративното везмо.
Еднопрестилчена женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопите. Състои се от дълга, туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата (или широка двуплата) престилка с пестелива украса. До края на първата четвърт на двайсети век еднопрестилчената носия продължава да се използва главно от ислямизираното българско население в Западните и Източните Родопи. Родопчанки съчетават бледожълто-оранжеви цветове или нюанси на тревнозелено в колорита на престилката си.
Облеклото на българина пък бива белодрешно и чернодрешно - по цвета на горните дрехи. Става дума не за разновидности, обособени по географски принцип, а за два последователни етапа в развитието на традиционното мъжко облекло. За най-старинен се приема костюмът, оформен от цяла дълга риза със свободно пуснати поли над белите вълнени или памучни гащи, препасани с пояс или колан.
Белодрешната носия включва туникообразна риза, гащи и горни дрехи от бяла тепана тъкан. Гащите са в две разновидности: беневреци - с тесни и дълги, плътно пристегнати към тялото ногавици, и димии - широки къси крачоли. Силуетът на белодрешния костюм се определя от горната дреха (късак, клашник, долактеник), която има клината кройка. Линеарни везбени мотиви и обтоки от цветен гайтан красят ръбовете на пазвата, краищата на ръкавите и върховете на клиновете на мъжката дреха. Поясът е задължителен, най-често е червен.
Вторият вид мъжка носия - чернодрешната - се оформя през Възраждането. От края на осемнайсети век докъм средата на деветнайсети век мъжкото облекло вече не се приготвя от бяла аба, а от черен шаяк. Гащите (потурите) са широки, украсени с черен гайтан.�
Горните дрехи (елек, аба, антерия) са с прави очертания и стигат до кръста. Поясът обаче си остава, както и коланът, калпакът, цървулите.
С огромно уважение се отнася българинът към дрехата си. Тя е неговият социален и личностен "печат". Дрехата е пълноправен участник в раждането, кръщаването, прохождането, ухажването, женитбата, опелото на българина. Тя е част от трудовия делник и религиозния празник. Нова дреха се слага за сватба и смърт. С риза се даряват сватове и девери. Бялата риза е символ и на героична гибел.
"По дрехите посрещат, по ума изпращат", гласи поговорката. Което все пак означава, че и дрехите са важни.
 

Светецът лозар

Свети мъченик Трифон се родил около 225 г. в с. Комсада, близо до град Апамия, в малоазийската област Фригия, в семейството на вярващи християни.
Свети Трифон бил още дете, когато по негова молитва Бог вършел чудеса.
Едва 17-годишен, изцелил дъщерята на император Гордиан, който го надарил богато. Но младият човек раздал из пътя към дома всичко получено на нуждаещите се.
Когато обаче римският престол бил зает от Декий Траян (249-251), за християните настъпили тежки дни. Новият император се заел да изкорени християнството.
Тогава управител на източните римски земи бил Аквилин. Донесли на Аквилин за свети Трифон - че е християнин, че знае разни хитрини за лекуване на болести, че обикаля села и градове, изцелява болести и сее вяра в Христа. Управителят заповядал да го доведат.
Вестта за стражата, изпратена да го арестува, стигнала до свети Трифон преди самата стража - той имал достатъчно време да се укрие, но вместо това сам се предал.
Подложен на мъчения, свети Трифон не се отрекъл от вярата си. Малко преди да отсекат главата му, той свел очи в молитва. Благодарил на Бога, че го е удостоил с мъченически венец, и се помолил да се всели душата му в небесното царство. Още докато се молел, свети Трифон починал.
Това разказват светите писания за лечителя.

Тъкмо през февруари започва годишният цикъл на обработка на лозята. Старите българи правели символично първата пролетна резитба на лозите на 14 февруари - деня, в който (по стар стил) Църквата чества паметта на свети мъченик Трифон. Така двата празника - християнският и земеделският, се слели.
 
Рано сутринта стопанката меси хляб - пресен или квасник. Готви и варена кокошка, пълнена с ориз или булгур.
В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето. Там се прекръстват, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки, като полива с вино лозите.
Зарязали лозята, мъжете си избират цар. "Короноват" го с венец от лозови пръчки и го откарват в селото под звуците на гайди, гъдулки и тъпан.
Вече в село, спират пред всяка къща, домакинята ги пои с вино, а като обиколят навсякъде, царят посреща в своя дом хора от цялото село н адълга трапеза.
Следващите два дни, наречени във фолклора "трифунци", се почитат за предпазване от вълци. Жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните - за предпазване и на добитъка, и на хората от вълци.
 
Земеделският водач Янко Забунов предлага денят на свети Трифон да е професионален празник на лозарите и винарите.
 
 
Страница 2 от 10