Наука Езикознание

balgari.bg

Забравен копривщенец е автор на първата ни енциклопедия

Създателят на първата българска енциклопедия - "Енциклопедически речник", Лука Касъров е роден на 24 юни 1854 г. в Копривщица.
Дипломира се като бакалавър на изкуствата от Робърт колеж в Цариград.
От 1893 г. живее в Пловдив и работи като гимназиален учител, главен библиотекар и поддиректор на Пловдивската библиотека.
Работата като библиотекар подтиква Касъров да създаде "Пълен български речник", който все още не е отпечатан. Ръкописът, състоящ се от 4232 страници, се пази в архива на НБ "Иван Вазов" в Пловдив. Тук се съхранява и "Служебен списък", издаден на Лука Касъров от дирекцията на Пловдивската девическа гимназия. В него са описани всички книги, които е създал и при чието съставяне е взел участие.
Уникалният "Енциклопедически речник" на копривщенеца излиза в три тома. Отпечатан е в Пловдив през 1899-а (първи том), 1905-а (втори) и 1907-а (трети) в печатницата на Димитър Манчов.
На титулната страница на изданието пише, че то съдържа: "1. Сведения исторически, биографически, географически, научни, литературни, митологически, библийски и други; 2. Чужди думи, употребителни в книжовния ни език; 3. Наши си книжовни думи, които мъчно се разбират."
Днес епохалният труд е достъпен онлайн.
Забравеният учен лексикограф умира в родната Копривщица на 8 май 1916 г.

 

Гуруто на съвременната лингвистична наука

Проф. Владко Мурдаров е роден на 16 април 1948 г. в София. През 1967 г. завършва Гимназията с изучаване на немски език в столицата, а през 1971 г. - българска филология с втора специалност немска филология в Софийския университет.
От 1971 г. Мурдаров работи в Института за български език. През 1972 г. получава стипендията "Готфрид фон Хердер" на германската фондация FVS и през 1973-1974 г. пише дисертацията си в Института по славистика на Виенския университет. През 1975 г. получава степента "доктор по философия" на Виенския университет.
През 1987 г. става старши научен сътрудник. По това време води семинарни занимания в Софийския университет.
От 1981-1984 г. е лектор по български език в университетите в Залцбург и Виена. През 1989 г. е гост-професор в Залцбургския университет. През периода 1991-1995 г. е директор на Българския културен институт в Австрия "Дом Витгенщайн".
След завръщането си в България продължава работата си в Института за български език към БАН и подновява четенето на лекции по всички езиковедски дисциплини в НАТФИЗ.
От 1996 г. е избран за член на Управителния съвет на Българската академия на науките, където остава до пролетта на 1999 г. През 1997 г. е избран за член на Комисията по филологически науки и изкуства към Висшата атестационна комисия, а от 1999 г. е неин заместник-председател.
От 2000 до края на 2002 г. година е член на Управителния съвет на Националния фонд "Култура", а от 2001 г. до 2004 г. е член на Обществено-експертния съвет по културата към Столичната община. През есента на 2003 г. е избран за главен редактор на списание "Български език", а от 2005 г. е член на редакционната колегия на списание „Език и литература“.
През 1999 г. защищава дисертация и получава научната степен "доктор на филологическите науки", а две години по-късно става професор.
Специализирал е в Мюнхен и Виена. 
Проф. Владко Мурдаров е автора на петнайсет книги, сред които "Съвременни словообразувателни процеси" (1983), "Виена и началото на българската езикословна наука" (1988), "Начини за употреба на словото" (1989), "Мюнхен и развитието на българското езикознание" (1991), "Из историята на новобългарския книжовен език и на науката за него" (2002) и др.
Автор на справочника "Слято, полуслято, разделно писане" (1976) и на Речник на слятото, полуслятото и разделното писане за 21. век (2003).
Съавтор на няколко големи труда като Правописен речник на съвременния български книжовен език, "История на новобългарския книжовен език", "Български език и пунктуация". Съсъставител е на сборниците "Граматика на грешките", "Главоболия с чуждите думи", "Писане по правилата" и др.
Научните му публикации - статии, студии, съобщения, научнопопулярните му материали и художествените му преводи са общо над 840.
Дълги години проф. Мурдаров е автор и водещ на телевизионно предаване за езика.
Превежда от немски език и редактира езиковедска, философска и театроведска литература.
Носител е на Почетен кръст за наука и изкуство на Република Австрия, награда "Христо Г. Данов" за цялостен принос към българската книжовност и др.

Етикети:
 

Първият директор на Института за български език

Големият ни езиковед славист Стоян Романски е роден в Орхание (днес Ботевград) на 24 февруари 1882 г. Тук завършва основното си образование. Като способен и обещаващ ученик го изпращат да учи в най-престижната гимназия по онова време - Априловската гимназия в Габрово.
Стоян Романски завършва славянска филология в Софийския университет през 1905 г. Специализира в Лайпцигския университет, където негови преподаватели са Аугуст Лескин и Густав Вайганд, в периода 1905-1907 г. В Лайпциг защитава докторска дисертация на тема "Поучението на влашкия войвода Нягое Бесараб до сина му Теодосий" (1908).
Работи като асистент на Вайганд до 1909 г., след което се връща в София и започва да преподава славянско езикознание и етнография в СУ. Редовен професор и ръководител на Катедрата по български език и славянска етнография става през 1922-ра, главен уредник е на Славянския институт при Софийския университет от 1934 до 1937-а. 
Проф. Стоян Романски е първият директор на Института за български език при БАН (1947-1951) и ръководител на Секцията за български речник към института (1951-1958). Оглавява Етнографския институт с музей при БАН (1949-1958). Академик е от 1929 г., член на Български археологически институт от 1922 г., на научното дружество "Тарас Шевченко" в Лвов, на Румънското историческо дружество, на Славянския институт в Прага, на Македонския научен институт.
Романски е автор на "Правописен речник на българския книжовен език с посочване изговора и ударението на думите", издаден в София през 1933 г. В съавторство с Иван Пенаков издават "Румънски свидетелства за Добруджа", излязла и на немски. Владее перфектно румънски език, поради което задълбочено и документирано изследва поселенията на този етнос, българските колонии и топонимия оттатък Дунав, както и съдбата на Добруджа, доказвайки несъмнено българския й характер.
В Софийския университет проф. Романски чете лекции по обща и историческа славянска етнография, етнография на България, български народен бит, славянска народна вяра, етнографска картография, сравнителна граматика на славянските езици, старобългарски език и др.
Научното наследство на Стоян Романски включва трудовете "Разпространение на власите между Тимок и Морава и на цинцарите в Македония", "Добруджа в свръзка с въпроса за Дунава като етнична граница между българи и ромъни", "Библиографски преглед на славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия", "Нов Софрониев препис на Паисиевата история от 1781 г., съпоставен с преписа от 1765 г.", "България в образите на Феликс Каниц" и др.
Акад. Романски умира на 26 февруари 1959 г. в София.


За една уникална народописна карта на проф. Романски прочетете тук
 

Ученият, който призна диалектите за "източник за обогатяване на езика"

Видният ни лингвист Беньо Цонев е роден на 12 януари 1863 г. в Ловеч. Завършва прогимназия в родния си град през 1876 г. Получава стипендия и завършва с отличен успех класическата гимназия в Загреб през 1884 г. Учителства в Петропавловската духовна семинария и в Ломската гимназия. Следващите две години Цонев учи славистика във Виенския университет при Ватрослав Ягич, а по-късно заминава за Лайпциг, където му преподава проф. Август Лескин.
След завръщането си в София Беньо Цонев чете лекции във Висшето училище (от 1890 г.) и преподава в Софийската държавна гимназия. От 1893 г. е избран за доцент, а от 1895 г. е професор в Катедрата по история на българския език. Бил е декан на Историко-филологическия факултет и ректор на Университета. Със СУ е свързана основната научна и преподавателска дейност на проф. Беньо Цонев, който чете тук лекции по история на българския език и диалектология.
Изследователската работа на Беньо Цонев е богата и многостранна. Още първото издание на Алековите пътеписи от Америка излиза, придружено от негова бележка.
Сред ранните трудове на Беньо Цонев особеномясто заема проучването му "За ударението в българския език, сравнено с ударението в другите югоизточни славянски езици", което е съществен принос към славянската акцентология.
Но целта, на която Беньо Цонев подчинява енергията си на учен и изследовател, е написването на пълна история на българския език. В статията си "Увод към историята на българския език" той определя три главни задачи, към разрешаването на които трябва да се насочат българските езиковеди, за да се напише научна история на езика: "1. Да се установи какъв е бил българският език, когато се отделя от другите нему сродни езици. 2. Как се менява и развива българският език, докато живее отделно и само за себе си. 3. Какъв е сега българският език след всичките си менитби."
Отговорите на тези въпроси Беньо Цонев търси през целия си живота.
Първият том на замислената от него многотомна история на българския език излиза през 1918 г. След смъртта му многобройните му изследвания са събрани и издадени от учениците му като втори и трети том на "История на българския език". Това изключително негово начинание и дело бе продължено и довършено достойно от Стефан Младенов.
Беньо Цонев е привърженик на историческия подход при разглеждане на езиковите факти. Негови са описанията на редица славянски ръкописни сбирки, както и изданията на повечето стари български писмени паметници. През 1905 г. излиза описанието му на Кюстендилското четвероевангелие, а на следващата година (1906) като книга 1 от поредицата "Български старини" - обширното палеографско и езиково описание на Добрейшовото четвероевангелие. Като книга 4 на тази поредица Беньо Цонев издава и Врачанско евангелие.
Беньо Цонев описва и ръкописната сбирка на Рилския манастир, ръкописните и старопечатни книги в Народната библиотека в София, славянските ръкописи и старопечатни книги в НБ - Пловдив, библиотеката на Българската академия на науките, в Загребската библиотека, Берлинската библиотека и др.
Диалектите на българския език фокусират вниманието на лингвиста. Според него диалектите са и първоизточник в изясняването на историческия развой на езика, както и средство, с помощта на което съвременният книжовен език може да се обогати. Голяма негова заслуга е съставянето на "Програма за изучаване на българските народни говори", с която активизира диалектоложките проучвания у нас. По време на пътуванията си из България професорът проучва диалектите и пръв установява важни диалектни граници, като "ятовата граница", и прави класификация на говорите.
По време на Първата световна война участва в Научната експедиция в Македония и Поморавието. През годините 1916, 1917 и 1918, когато Поморавието е част от Царство България, проучва тъй наречените преходни говори. Заключенията си от тази експедиция публикува в книгата "Произход, име и език на моравците".
Важна част от езиковедската дейност на Беньо Цонев е посветена на въпросите за правописа и книжовния език. Той е и един от авторите на "Български тълковен речник" - първия речник, който представи пълно речниковото богатство на българския език.
Беньо Цонев е голям изследовател на дамаскинската книжнина, пише анализи на творби на Иван Вазов, Петко Тодоров, Тодор Влайков и др., превежда от руски, френски и сърбохърватски.
Умира на 5 октомври 1926 г.

Източник: http://bg.wikipedia.org

 

Изследовател на богатствата на българския език

altЛюбомир Милетич e роден на 1 януари 1863 г. в Щип. Баща му Георги Милетич (от село Мошорин в Унгария) е брат на панслависта - деятел на сръбското национално движение във Войводина, Светозар Милетич.
Георги Милетич работи като учител в различни македонски градове, сред които - Велес (където се жени за Евка Хаджипопдаова - майката на Любомир Милетич) и Щип.
В средата на седемдесетте години на деветнайсети век семейството се премества в София, където Любомир Милетич посещава основното и класно училище. С избухването на Сръбско-турската война (1876) Георги Милетич постъпва в четата на Панайот Хитов, а сина си изпраща да доучва в Нови сад и Загреб. В Загреб Любомир завършва Класическата гимназия през 1882-ра. Със стипендия от Министерството на народната просвета следва славянска филология в Загреб и Прага. През 1885 година се връща в София. Работи като учител в Софийската класическа гимназия, а от 1892 г. - като преподавател в Софийското висше училище (днес СУ) и професор по славянска филология.

 
Страница 1 от 2

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.