Наука История

balgari.bg

Историкът на Плевен

Юрдан Трифонов - историк и фолклорист, родолюбец и дарител, е роден на 28 декември 1864 г.
Завършва Петропавловското духовно училище, където преподавател и ректор е епископ Климент Браницки - писателят Васил Друмев.
След като учителства няколко години в Търново, Трифонов се записва студент по филология и история в Софийския университет.
След като през 1893 г. завършва висшето си образование, става гимназиален учител.
Научният му дебют е през 1896 г., когато младият учител пише в областта на българското езикознание и старобългарския език. Тогава излизат от печат първите му статии и рецензии. Те са тясно свързани с работата му като преподавател по български език и литература. Привличат го преди всичко лингвистични проблеми, свързани със старобългарската и новобългарската граматика. Едва по-късно той ще насочи вниманието си към литературата и историята, но и в тези области показва способностите си на езиковед.
С констатациите си за неуспеха на обучението по български език Юрдан Трифонов подкрепя Александър Теодоров - Балан, който прави подобни изводи в свои статии.
Най-сериозните и задълбочени граматически изследвания на Юрдан Трифонов са отпечатани през първото десетилетие на двайсети век, между 1905 и 1912 г. През 1905 г. е приет за член на Българското книжовно дружество, това признание е пряко свързано с труда му "Синтактични бележки за съединението на минало действително причастие с глагола съм в новобългарския книжовен език". С граматическите си студии върху глаголната система той изпреварва Балан и по време, и по дълбочина на лингвистичния анализ.
Значими и многостранни на проучванията на Юрдан Трифонов и в областта на средновековната българска литература. Той отделя внимание на редица старобългарски книжовници, проявили се в различни епохи - от Кирил и Методий до Владислав Граматик.
Фолклористичните му научни търсения са свързани главно с българските юнашки и исторически народни песни.
Най-ценни са заслугите на акад. Юрдан Трифонов в областта на българската история - политическа, културна и църковна.
Специално внимание заслужават и неговите изследвания, свързани със събития от историята на родния му Плевен, както и на някои книжовни явления с локален характер.
Неговата "История на град Плевен до Освободителната война" се счита за венец наисторическите му търсения.
Създаването на този труд е резултат на дългогодишна изследователска работа. За написването на историята на Плевен, както сам посочва в предговора авторът, материалите са събирани в продължение на около 40 години.
Пред издаването на Историята през 1933 г. Юрдън Трифонов публикува редица изследвания, свързани с миналото на Плевен, сред тях "Плевен в трако-римско и старобългарско време" и "Плевен под турското владичество до началото на 19 в.". Почти непроменени, те съставят първите пет глави на Историята. Други, като "Марашки села в Плевенско и произход на думата "мараш" и "Сватбите в Плевен през 70-80-те години", са включени в края като притурки.
В структурно отношение Историята е изградена на хронологично-тематичен принцип и се състои от предговор, дванайсет глави и четири притурки, общо 373 страници. Въпреки оскъдните археологически данни, с които разполага по това време Юрдан Трифонов, първите две глави на монографията отразяват основните процеси и явления в историята на Плевен от неолита до падането на България под османска власт. Важен акцент в труда на учения е изясняването етимологията на името на Плевен, въпрос, който и до днес в негово лице е намерил своя най-сериозен изследвач и най-добро тълкуване. Основната част в историята е посветена на периода на османското владичество. Фундаменталинят труд не е преиздаван.
Юрдан Трифонов се жени за Иванка Гъбенска, имат двама синове.
Трифонов става първият академик от провинцията, бил е преподавател по български език на синовете на царя - Борис и Кирил.
Съставител е (заедно с Н. Станев) на "Психологическа христоматия. Помагало за нагледно изучаване душевния живот" (1897). Автор е и на книгите "Царуването на Бориса-Михаила" (1907), "Иван Вазов. Живот, произведения и възгледи" (1920), "Васил Друмев - Климент Браницки и Търновски. Живот, дейност и характер" (1926), "Цар Борис-Михаил. Време, царуване и величие" (1927).
През 1944 г. ученият дарява на читалище "Съгласие" цялата си библиотека - над 600 тома научна литература и около 100 отпечатъка на трудове. Сред тях са цели течения на 12 изключително ценни периодични издания - "Периодическо списание", "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", "Летопис на БАН", "Документи за българската история", "Известия на Историческото дружество".
Умира на 16 април 1949-а.

 

Откривателят на розетата

Археологът Станчо Ваклинов е роден на 26 март 1921 г. в Пловдив. Учи класическа филология в Софийския университет. В средата на 40-те години на двайсети век започва работа в Археологическия институт.
Скоро след началото на кариерата си Ваклинов разкрива важен некропол край Нови пазар.
Датира го в VIII в. и за пръв път свързва културата на нашите предци с културата в земите на някогашната Велика България на Кубрат. Така разкопаването на некропола при Нови пазар става отправна точка в последвалите задълбочени изследвания върху историята на прабългарите.
Малко по-късно Ваклинов става научен ръководител на разкопките в двете ранни български столици - Плиска и Велики Преслав.
В първата разкрива редица сгради в Дворцовия комплекс. Сред забележителните му находки е прочутата бронзова розета. Не по-малко интересни са наблюденията му върху странните побити каменни блокове край Плиска - т. нар. девташлари. Ваклинов смята, че това са символични надгробни паметници на прабългарски воини, загинали извън родината.
Голямата страст на учения си остава Велики Преслав. В продължение на години воденият от него екип разкрива главните части от Царския дворец на българските владетели от края на IХ и първата половина на Х в. При проучванията са разкопани основни сгради като Тронната палата и жилищните помещения.
Най-сензационното откритие на Станчо Ваклинов е в местността Селище във Външния град на Велики Преслав. Заедно с известната археоложка Вера Иванова-Мавродинова разкопават неизвестен манастир от IХ-Х в. Неочаквано до северната стена на църковния притвор изследователите попадат на гробница. Тя е покрита с каменна плоча, на която е изрязан с дълбоки букви надпис на кирилица.
Текстът се оказва изключително важен за българската история. Става ясно, че в гроба е положен Мостич, "чъргубиля" при царете Симеон и Петър. Когато навършил 80 години, той се оттеглил от държавни постове и се замонашил.
Учените обясняват титлата като пославянчена форма от прабългарското ичиргу-боил, или вътрешен боил - главният началник на крепостите от централната област около столицата, изпълнявал е функциите и на външен министър, като е водел задгранични преговори и е отговарял за представянето на българския владетел в чужбина.
Станчо Ваклинов преподава дълго във Великотърновския университет, чийто ректор е през периода 1966-1968 г. Неговите лекции там са издадени като учебник по археология. Автор е и на изследванията "Надписът на Чъргубиля Мостич" (1955), "Нашите прадеди славяните" (1961), "Велики Преслав. Исторически очерк" (1966), "Мадара, Преслав, Плиска" (1966), "Формиране на старобългарската култура VI-XI век" (1977), "Кладенци - ранносредновековно българско селище" (1981).
Ученият умира на 15 септември 1978-а.

 

Офицер изследва историята на българските битки

Офицерът, историк и публицист Йордан Венедиков е роден на 27 януари 1871 г. в село Баня.
След 1878 година, когато съгласно Берлинския договор Баня остава в границите Османската империя, семейството му се преселва в столицата на Княжество България София, където баща му притежава работилница за сапун и свещи още от 1865 г. До 5-и клас Венедиков учи в Първа софийска мъжка гимназия.
През 1889 г. постъпва във Военното училище в София и го завършва през 1892 г. с отличие - произведен е в чин подпоручик и зачислен в 1-ви конен полк.
През 1895 г. Йордан Венедиков става член на Македонския комитет. След арменското въстание през 1895 г., по инициатива на Трайко Китанчев се подготвя Четническата акция за освобождаване на българите в Македония. Венедиков изоставя военната служба и взема участие в акцията, като оглавява чета в Струмишката дружина.
През 1908 година завършва Военната академия в Торино. Участва в двете Балкански войни като командир на ескадрон, а през Първата световна война е командир на кавалерийски полк.
В началото на 1917 година полковник Венедиков е назначен за началник на щаба на 4-та Преславска дивизия. В края на войната е командир на 1-ва бригада от Беломорската отбрана. В запас излиза през 1919 година и се отдава на журналистическа и научна работа. През 1936 година за големите му заслуги му е присвоено звание генерал-майор.
Още по време на военната си служба Венедиков усилено се занимава с изследователска работа по теми от българската военна история. От 1914 до 1916 година е заместник-председател на Военноисторическата комисия при военното министерство. През 1901 година е издадена негова статия за войните на българите по времето на цар Калоян, а през 1903 година - брошурата му "Бележки по военния бит на старите българи (Първо българско царство)". През 1910 година публикува труда си, посветен на Сръбско-българската война. Следващите му проучвания му спечелват името на едно от светилата на българската военна историография.
Публикациите на Венедиков засягат проблеми на военната история от Ранното средновековие до участието на България в Първата световна война. Някои от научните му изследвания са свързани с бойния път на 4-та Преславска дивизия. Пише още История на въстанието в Батак 1876 г." (1928), "Войните за обединението на българите в XII в." (1918), "История на доброволците от Сръбско-българската война" (1935) и др.
Носител е на ордените "За храброст" IV степен, "Св. Александър" III степен, "За военна заслуга" III и IV степен ина медала "За наука и изкуство.
Генерал-майор Йордан Венедиков умира на 7 ноември 1957 г. в София.

Етикети:
 

Основателят на етнографската наука изминава дълъг и труден път

Големият изследовател на фолклорните богатства Димитър Маринов е роден в село Армалуй, днес част от град Вълчедръм, с името Петко на 14 октомври 1846 година.
Скоро след раждането майка му умира и баща му го дава "храненик" на ломския търговец Марин Банов и съпругата му Вълкана в Лом. Осиновителите кръщават детето Димитър.
В Лом малкият Димитър е ученик на Кръстьо Пишурка. Заради добрия си успех получава от баща си подарък - книги. "Чудесата на Пресветая Богородица" оказва такова въздействие върху юношата, че той решава да се посвети на Бога и да замине за Света гора.
През 1859 г. майка му Вълкана умира и пращат младия Димитър в Белградската гимназия. Тук той овладява гръцки, немски и френски език, но смъртта на баща му през 1963-та то оставя без наследство и подслон. Тогава Димитър Маринов заминава за Хилендарския манастир.
Мразовитата зима е причина Маринов да остане в продължение на десет месеца в Рилския манастир като ученик и послушник на отец Неофит Рилски. Връща се в Лом, преподава в училището в града, а през 1867 г., когато се създава таен революционен комитет тук, той се включва в подготовката на въоръжено въстание, пише възвание към българите от Северозападния край.
Година по-късно обаче - след арести на активисти, Димитър Маринов напуска Лом и с помощта на Иванчо Хаджипенчович постъпва във Военнотомедицинско училище в Цариград, където е в обкръжението на родолюбиви сънародници.
Прекъсва обучението си по здравословни причини.
Решава да продължи образованието с в Белград и постъпва в последния клас на Семинарията, впечатлявайки със своите знания и култура изпитната комисия.
В сръбската столица Маринов преминава истинска политическа школа. Заедно участниците в двете български легии поддържа тесни връзки със създаващата се сръбска радикална партия. При един скандал относно подготовката на учителите за Македония, които ще проповядват сърбизъм, обаче е отстранен от Семинарията, а издръжката му е отнета.
С помощта на Ильо Марков и Панайот Хитов Димитър Маринов започва практика като частен учител по френски и математика в заможни сръбски семейства. По-късно му е отпусната ежемесечна стипендия в размер на десет австрийски жълтици от Добродетелната дружина.
Осигурен материално, бъдещият етнограф завършва през 1872 г. Белградската класическа гимназия, а година по-късно е студент във Филологическия отдел на Белградската велика школа.
С юношески жар той възприема идеята на Панайот Хитов да организират юношеска дружина и да осъществят "бунтовническа екскурзия" до Сливенския балкан. След като турската легация обръща внимание на сръбското правителство за направената демонстрация по главната улица на Белград, Панайот Хитов е задържан, идеята пропада.
През 1875 г. Димитър Маринов се връща в Лом и е назначен за главен учител в местното училище. Младият даскал не остава настрана от революционното дело. След гибелта на Ботевата чета двама от войводите - Иваница Данчев и Кирил Ботев, изостанали от четата, се добират до Лом, където Маринов им помага да минат Дунава с фалшиви тескерета. Заловени, те издават Димитър Маринов, той е задържан и измъчван, а после осъден на три години затвор.
На първите избори за управителни общински и окръжни административно-съдебни органи след Освобождението Димитър Маринов е избран за председател на Ломско-Белоградчишкия окръжен съд, като депутат участва и в Учредителното събрание през 1879 г. Един от най-ревностните защитници е на идеята за поставяне на суверенната власт в ръцете на народа и за пълната зависимост на княжеската власт от парламента.
Местят го на съдийска длъжност в Силистра, а след това - в Русе.
Пише във вестник "Целокупна България", орган на новосъздадената Либерална партия.
През 1883 г. Маринов решава да се отдаде изцяло на просветното и научно дело. Напуска съдилището в Русе и постъпва на работа в Ломската гимназия, продължавайки своите научни изследвания в областта на българския фолклор и етнография.
През 1888-а започва подготовката на поредицата си "Жива старина", която излиза през 1891-1894 г. Наред с научните си занимания се включва в политическия живот на страната, като изпраща кореспонденции, пише политически брошури, в които осъжда великосръбския шовинизъм и отрича с неоспорими факти сръбския характер на Македония.
През 1893 г. Димитър Маринов е назначен за директор на Софийската девическа гимназия, а по-късно - на Народната библиотека. След година обаче е уволнен, защото е поддръжник на Стамболов.
За известно време се оттегля от политиката и се отдава изцяло на книжовна дейност, а през 1899 г. приема поканата на Българската екзархия и поема длъжността на главен редактор на екзархийския вестник "Вести", който се издава в Цариград. След като за министър на просвещението се назначава проф. Иван Шишманов, Димитър Маринов се заема с организирането на център на българската духовна и материална култура и традиция и уреждането на Етнографския музей. През 1904-1906 г. обикаля на кон всички краища на България и откупува предмети за музея. Създава и печатен орган, наречен "Известия на Етнографския музей".
През 1921 г. приема свещенически сан в Кремиковския манастир и през 1929-а напълно се оттегля от светския живот. Умира в Рилския манастир на 10 януари 1940 г.

Димитър Маринов е автор на множество изследвания, сред които "История на българската литература", "Вярванията или суеверията на народа", "Племената, влаките, задругите, семействата, имената и коровете в Западна България", "Народното обичайно право", "Народна вяра и религиозни народни обичаи", "Стефан Стамболов и новейшата ни история (Летописни спомени и очерки)" и др.
 

Още за учения - на www.pravoslavieto.com
 

Енциклопедист полага основите на библиографията

Световноизвестният учен библиограф академик Никола Михов е роден на 18 март 1877 година в Габрово.
Израства в многолюдно и будно семейство. След завършване на Априловската гимназия две години (1895-1896 и 1896-1897) учителства в горнооряховското село Драганово. Денем Михов учи децата в трикласното училище, а вечер ограмотява селяните, раздава книги от читалищната библиотека, ръководи училищния хор. Праща дописки до търновския вестник "Освобождение". Става председател на първото околийско дружество на учителите "Сам си помагай", поделение на Общия учителски съюз, което развива разнообразна културно-просветна дейност. Заедно с други учители от трикласното училище учредяват социалдемократическа група, заради което Михов е уволнен.
През есента на 1897 г. Никола Михов заминава за Женева, където изучава история, биология и социология. През май 1900  г. завършва Брюкселския университет с докторат по история на статистиката. След завръщането си в България подава молба за работа в Дирекцията по статистика, но не го приемат.
Тогава д-р Михов става учител по френски език във Велико Търново, Габрово и София. От 1908 до 1912 г. е поддиректор на Народната библиотека и сътрудник на Пенчо Славейков.
В същото време Михов продължава научните си търсения в библиотеките на Велико Търново, Габрово, София, Гренобъл, Париж, Марсилия, Лондон, Брюксел, Берлин, Мюнхен и Петербург. Публикува статии, реферати и студии, с които дава ход на научностатистическите си изследвания. Посвещава много материали на успехите на естествознанието през ХIХ век, на произхода на човека, стогодишнината на Дарвин, на Жан Батист де Ламарк и др.
Уволнил се като щабен офицер след Балканската и Първата световна война, Михов постъпва на работа във Варненската търговска камара. С нейната кратковременна помощ заминава за чужбина, където остава цели 12 години, където издирва из книгохранилищата на Мюнхен, Париж и Лондон извори за историята на България.
Преглежда 80 хиляди тома - книги, периодични издания и справочници, прави извадки и описания на около 15 хиляди от тях.
От 1936 г. до 1957 г. с кратки прекъсвания д-р Михов живее и работи в Свищов, където по покана на първия ректор проф. Д. Бъров дава своя принос за изграждане на библиотеката на Висшето търговско училище "А. Д. Ценов", в която оставя 17 тома библиографско наследство.
Особено значим е трудът му "Библиография на статиите в немската, английската, френската и италианската периодика върху Турция и България".
Почитан и тачен в чужбина, д-р Михов едва през 1947 г. получава признание у нас - избран е за член на БАН, а през 1952 г. е удостоен с орден "Кирил и Методий" първа степен.
Умира в София на 5 април 1962 година 85-годишна възраст.  

Етикети:
 
Страница 1 от 6

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google