Наука

balgari.bg

Познавачът на Средновековието

Иван Дуйчев

Иван Дуйчев се ражда през 1907 г. в София.
Завършва история в Софийския университет, ученик е на проф. Васил Златарски. Специализира в Италия (1932-1936 г.). Там под ръководството на проф. С. Меркати разработва и защитава докторат в Римския университет на тема "Българските Асеневци във Византия" (1934). Завършва курс във Ватиканската школа по палеография и архивистика в Рим.
По-късно работи като асистент и доцент по средновековна българска история в Софийския университет (1936- януари 1945).

 

Богослов и писател

Архимандрит Серафим

Архимандрит Серафим е богослов, духовен писател и поет, оставил богато и вдъхновено духовно и научно наследство.
Роден през 1912 г. в Горно Броди, Серско, със светско име Стоян Алексиев.
Учи в софийската Духовна семинария и в Старокатолическия богословски факултет в Берн (Швейцария), след това преподава в продължение на десетилетия в духовните семинарии в София и Пловдив, а от 1960 до 1969 г. - и в Духовната академия "Св. Климент Охридски" в София, където е доцент в Катедрата по догматическо богословие.

Етикети:
 

Продължител на Паисиевото дело

Марин Дринов

Марин Дринов се ражда на 20 октомври 1838 година в Панагюрище.
Първоначално учи в родния си град, но родолюбиви българи съдействат будният младеж да продължи образованието си в Русия. Дринов завършва Киевската духовна семинария.
През 1865 г. се дипломира и в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където придобива задълбочени познания по история, славистика, езикознание и етнография. След това е частен учител в княжеската фамилия на Голицини, които му издействат титлата "граф".
Работата в семейството на Голицини му дава възможност няколко години да живее в Париж, Женева, Рим, Неапол, Виена, Прага, Будапеща и да проучва архивите на тамошните библиотеки, включително и библиотеката на Ватикана. Интересува го всичко, писано за славяните и българите. Там Дринов чете на латински, руски, френски, немски и английски.
През 1869 г. завършва един от основните си трудове - "Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история". Той е отпечатан и веднага изпратен за разпространение в българските земи. В него Дринов изгражда логична и обоснована версия за възникването на българската държава и народност. С известни допълнения и корекции тази версия е широко възприета и днес в световната историческа наука.
Пак през 1869 г. Дринов издава и друг свой основополагащ за родната наука труд - "Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес".
Същата година става един от съучредителите на Българското книжовно дружество (сега БАН). През пролетта на 1870 г. с негова помощ излиза и печатният орган на дружеството – "Периодическо списание", където той публикува една от първите си статии, озаглавена "Нови паметници за историята на българите".
През този период Дринов изследва важни за българската история проблеми - участието на славяните и прабългарите в генезиса на българската народност, историята на Българската църква във връзка с разрешаването на гръцко-българския църковен спор и др.
През 1872-ра получава докторска степен и от 1873-та е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат за редовен професор.
През освободителната 1878 и 1879 г. Дринов завежда Отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България, вицегубернатор е на София и съветник на императорския комисар княз Дондуков-Корсаков. Негово е предложението София да е новата столица на свободна България, той участва и в написването на Търновската конституция.
Демократичният модел на българското образование, според който то е безплатно, бедните, но даровити младежи получават стипендия, а началната степен е задължителна за всички, също е дело на Марин Дринов.
Пионера на българската историческа наука наричат още продължител на Паисиевото дело - заради огромното значение на неговите изследвания за самопознаването и самочувствието на българите.
Неговите съчинения имат принос за развитието на историята на балканските народи, етнографията, езикознанието, литературознанието, фолклористиката.
Дринов поставя началото и на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". Преди смъртта си й завещава личната си сбирка от 3000 тома.
След 1881 г. Марин Дринов живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до края на живота си. През 1898 г. е избран за член-кореспондент на Академията на науките в Санкт Петербург.
Умира в Харков на 28 февруари 1906 г. след продължително боледуване.

Източник: bg.wikipedia.org

Още за делото на възрожденеца - на www.pravoslavieto.com

 

"В усъвършенстването е смисълът на живота"

Людмила Живкова

Людмила Живкова е родена на 26 юли 1942 г. Дъщеря е на Тодор Живков и д-р Мара Малеева.
Завършва руска гимназия в София и история в СУ "Св. Климент Охридски", както и история на изкуството в Москва. Специализирала е в Оксфорд.
През 1966 г. започва работа в Института по балканистика при БАН.
Пет години по-късно защитава дисертация и е удостоена с научната степен "Кандидат на историческите науки" за монографията си "Англо-турските отношения 1933-1939 г."
През ноември 1971 г. е назначена за първи заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки в чужбина, в началото на следващата година - и първи заместник-председател на Комитета за изкуство и култура (по-късно - Комитет за култура).
През същата 1972 г. заедно с Богомил Райнов осъществяват идеята за изложба на тракийското изкуство по повод Първия световен конгрес по тракология.
На 12 ноември 1973 г. Людмила става жертва на пътна злополука. Тогава се обръща към източните духовни практики и благодарение на йога успява да се възстанови.
През 1975 г. става председател на Инициативния и организационния комитет на първата международната детска асамблея "Знаме на мира".
През 1976 г. в Париж е показана експозицията "1000 години българска икона" благодарение на организационните усилия на Людмила.
Същата година по нейна идея е създадено Единно средно училище с експериментална цел (сега Национален комплекс по култура с лицей за изучаване на италиански език и култура).
В този учебен комплекс децата преминават от детската градина до завършването на средното си образование, като в центъра на обучението е изкуството. Идеята на Людмила е била училището да се превърне в модел на модерното българско школо. При разработката на концепцията тя заимства някои принципи на италианския педагог д-р Мария Монтесори - разкриване и развитие на индивидуалните възможности, стимулиране на творческите заложби, уважение към уникалното в личността на всяко дете, възпитание чрез изкуство.
От 7 до 10 юни 1977 г. по инициатива на Людмила в София се провежда Първата международна писателска среща под наслов "Мирът – надежда на планетата".
През 1977 г. предлага на Министерския съвет проект за Национална конгресно-концертна зала (сега Национален дворец на културата), предложението й е одобрено и пет години по-късно НДК е факт.
Най-голямата сбирка картини на Николай Рьорих е изложена именно в София през 1978 г. - отново по идея на Л. Живкова.
От 16 до 25 август 1979 г. България е домакин на Международната детска асамблея "Знаме на мира", провеждана под егидата на ЮНЕСКО, чийто организатор е тя. Асамблеята е сред най-мащабните инициативи в световен мащаб във връзка с отбелязването на Международната година на детето.
Нейна кулминация е откриването на монумента "Знаме на мира" в местността "Камбаните" край София.
Пак през 1979 г. по инициатива на Людмила в криптата на храм-паметник "Александър Невски" се открива изложба от рисунки на Леонардо да Винчи.
На 21 юли 1981 г. Людмила Живкова внезапно си отива от този свят.
"Людмила никога не бе си въобразявала, че би могла да заеме място дори в най-последния ред на дългата върволица от Велики страдалци, поели доброволно към кладата, бесилото или кръста. Тя просто бе следвала мисията, на която се бе посветила", казва за нея нейният съмишленик Богомил Райнов.

Книги за Людмила Живкова:

  • Богомил Райнов. Людмила - мечти и дела. "Камея". София. 2003
  • Димитър Мурджев. Така ги видях. София. 1992
  • Е. Савова, З. Мичева, К. Аврамов. Людмила Живкова. Живот и дело (1942 - 1981). Летопис. Издателство на БАН. София. 1987
  • Емил Александров. Култура и лична власт (аз работих с Людмила Живкова). "Слънце". София. 1991
  • Константин Дилчев. Загадъчната смърт на Людмила Живкова. "Ню медия греп". София. 2006
  • Стоян Михайлов, Л. Левчев, Л. Павлов, Св. Русев, Е. Евтимов. Мислете за мене като за огън. "Народна младеж" София. 1982
  • По законите на красотата. Юбилейно издание на Национално сдружение "Рьорих". София. 2002

Източник: http://bg.wikipedia.org

 

Мистър Европа в българската историография

Андрей Пантев

Андрей Пантев е роден на 26 март 1939 г. в с. Раковица, Видинско.
През 1954 г. завършва гимназия във Видин, след което учи история в СУ "Св. Климент Охридски", където се дипломира през 1961 г.
Работи в историческия музей във Видин през периода 1962-1965 г., след което записва аспирантура в Софийски университет. През 1967 г. защитава първата си дисертация, през 1984 г. става доктор на науките. Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г.
От 1967 до 1974 г. е научен сътрудник и старши научен сътрудник в Института за история при БАН.
През 1975 г. е избран за доцент, а през 1985 г. - за професор в Историческия факултет на Софийския университет.
През периода 1982-1984 г. Пантев преподава балканска история в САЩ.
Бил е гост-професор във Великотърновския университет, Националната художествена академия, Пловдивския университет, УНСС, ЮЗУ и др.
Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г., а от 1999 г. е председател на гражданското обединение "Св. Георги Софийски".
Андрей Пантев е депутат в 39-о, 40-о и 41-вото народно събрание от гражданската квота на "Коалиция за България".
Автор е на над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски. Има около 40 книги, съставител и редактор е на множество исторически сборници и енциклопедии.
Сред най-важните му изследвания са "Англия срещу Русия на Балканите: 1879-1894", "Българският въпрос във Великобритания 1876", "Историческа българистика в Англия и САЩ 1856-1919", "Раждането на модерната демокрация", "Стефан Стамболов - хъшът държавник, или Българският Бисмарк", "Историческата еволюция и политическа демокрация", "100 най-известни българи в нашата история" (в съавторство), "Светът след Иисус" (в съавторство), "Българската история в европейския контекст" и др.
През 2002 г. Андрей Пантев получава Голям Платонов Нобел на века, присъждан от Световната академия "Платон". Удостоен е и с орден "Стара планина".

Източник: bg.wikipedia.org

Гледайте интервю с Пантев на www.btv.bg

 
Страница 17 от 17

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.