Наука

balgari.bg

За геометрията с любов

Професор д-р Димитър Табаков - родоначалникът на българската геометрия, е роден на 21 ноември 1879 г. в Сливен.
Завършва прогимназиално образование с отличие в родния си град и продължава в Сливенската мъжка гимназия.
Голямо влияние оказват върху него учителите му по математика Антон Шоурек и Тодор Монин.
След като завършва Първа софийска мъжка гимназия, Димитър Табаков печели конкурса за стипендия и през следващите четири години е студент във Физико-математическия факултет на университета. През 1903 г. е изпратен на двегодишна специализация по геометрия в чужбина. Първата година Табаков посещава лекциите на при проф. Теодор Райе в Страсбург. През втората слуша лекции по диференциални уравнения и анализ в Нанси.
Започва работа като асистент по геометрия в Софийския университет, като едновременно с това преподава и в Първа софийска мъжка гимназия. По-късно, когато Софийският университет езакрит, Димитър Табаков е учител в Сливенската мъжка гимназия.
След Балканската и Първата световна война, през 1920-а, математикът се връща към работата си в Софийския университет. Печели конкурс за редовен доцент в Катедрата по геометрия. По-късно, след смъртта на своя учител проф. Антон Шоурек (1926 г.), Табаков оглавява катедрата. В СУ Табаков чете лекции по всички геометрични дисциплини.
Проф. Димитър Табаков е първият български математик, публикувал в чуждестранно научно издание - още през 1905-а, докато специализира в университета в Нанси.
Автор е множество монографии и статии, както и на учебници по аналитична, дескриптивна, проективна и диференциална геометрия.
През 1929-а става доктор на Университета в Пиза.
След пенсионирането си през 1948 г. проф. Табаков преподава още няколко години, след което се оттегля в родния си Сливен.
Почива на 24 февруари 1973 г. на 93 години.

Етикети:
 

Изследователка на средновековното изкуство

Проф. Елка Бакалова получи годишната държавна награда "Св. Паисий Хилендарски" за 2012 година. С отличието проф. Бакалова е удостоена заради изключителния си принос в развитието на хуманитаристиката, яркото си присъствие в културния живот и заради международното признание на работата си по опазването на културното ни наследство.
Бакалова е сред най-изявените български специалисти по изкуството и културата на Средновековието и Ренесанса. Изследванията й са посветени на византийското и българското средновековно изкуство и на християнската ритуалност.
Родена е на 8 декември 1938 г.
Завършва Филологическия факултет на Московския държавен университет през 1963 г. със специалност "Руска филология". През 1964 г. завършва и Историческия факултет на Московския университет със специалност "История на изкуството" при световноизвестния византолог проф. Виктор Лазарев.
Бакалова специализира в Поатие, Бари, Кьолн, Берлин и Мюнхен със стипендия на Фондацията "Хумболт", във Виена и в Университета "Принстън".
През 1970-а Елка Бакалова започва работа като научен сътрудник в Института за изобразителни изкуства при БАН. Защитава кандидатска дисертация на тема "Стенописите в костницата на Бачковския манастир" през 1973-та. Докторската й дисертация от 1990-а пък е на тема "Аспекти на съотношението словесен текст - изображение в българското средновековие". От 1992 до 2007 година проф. Бакалова е старши научен сътрудник I степен в Института за изкуствознание при БАН. Избрана е за член-кореспондент на БАН през 2005-а. Работи в Института за фолклор към БАН.
От 2000 до 2007 г. Елка Бакалова е редовен професор в Нов български университет, департамент "История на културата".�Преподавала е в Софийски университет и във Великотърновския университет, като и в Националната художествена академия.
Изнасяла е лекции по средновековно българско и византийско изкуство в Лувъра и Сорбоната, в Принстън, "Dumbarton Oaks Research Library and Collection" във Вашингтон, в Женевския университет, в Музея на приложните изкуства във Виена, в Metropolitan Museum of Art в Ню Йорк, в Ecole pratique des Hautes etudes в Париж и др.
Проф. Елка Бакалова е консултант и експерт в национални и международни организации по опазване на културното наследство. От 1994 г. е член на Българския национален комитет на ИКОМОС и експерт по художествените паметници на манастирите. От 1989 г. до 2007 г. е главен редактор на научното списание "Проблеми на изкуството".
Автор е на множество статии и монографии, сред които "Стенописите на църквата при с. Беренде", "Бачковската костница", "Манастирите в България" (в съавторство), "Роженският манастир" и др.

 

Българка на крачка от откриването на неутроните

Елисавета Карамихайлова е сред българите, чиито имена неизменно се споменават с заедно определението "пръв". Тя е първата жена - хабилитирано лице в СУ, организатор е на първия системен курс с практически занятия по атомна физика, основател и пръв ръководител на Катедрата по атомна физика в университета и на Лабораторията по радиоактивност към Физическия институт на Българската академия на науките, първата жена - професор по физика в България и първият професор по радиоактивност и ядрена спектроскопия. Тя е и една от 23-те жени - учени в света, изследващи радиоактивността в началото на ХХ век, доктор на Виенския университет (1922 г.), магистър на Университета в Кеймбридж (1938 г.).
Елисавета е родена на 3 септември 1897 г. във Виена. Баща й, Иван Карамихайлов, възпитаник на Робърт колеж - Цариград, учи медицина и специализира хирургия в австрийската столица. Там се запознава със студентката по пиано и композиция Мери Слейд, англичанка от аристократичен род, за която се жени. Завършил обучението си през 1907 г., доктор Карамихайлов пренебрегва възможностите за кариера във Виена и заедно със съпругата и трите си деца (Елисавета, Райна и Иван) се завръща в София. С лични средства и помощ от тъста си купува къщата на ул. "Кракра" 11 (днес там е централният дом на архитекта). Построява втори етаж на сградата и обзавежда тук клиника, в която работи с малък екип. Бедните лекува безплатно.
На първия етаж, където семейството живее, рисува сестра му - Елена, първата българска постимпресионистка. Тук, сред музиката на майка си, картините на леля си, многобройните книги на различни езици на баща си, прекарва по-голямата част от живота си Елисавета Карамихайлова.
Завършва с отличие Първа софийска девическа гимназия, през 1917 г. тя заминава за Виена, да учи физика и математика във Философския факултет на Университета. Под ръководството на проф. Карл Пршибрам през 1922 г. защитава докторска дисертация. До 1923 г. работи заедно с него върху радиолуминесценцията и радиофотолуминесценцията в Радиологичния институт към Австрийската академия на науките. Резултатите от техните изследвания върху радиолуминесценцията на минерала кунцит стават база за съвременните методи в дозиметрията. В същото време ученолюбивата българка посещава курс от лекции по електротехника и радиотехника във Политехниката.
Канят я да се присъедини към учените от Виенския радиологичен институт, чийто усилия са съсредоточени в едно от най-актуалните направления на ядрената физика за онова време - трансмутацията на леки елементи при облъчване с алфа-лъчи. Австрийското правителство разрешава да се открие едно нещатно място за помощник-асистент, на което е назначена Карамихайлова. Трудовете й, писани през този период, са многократно цитирани. През 1931 г. заедно с Мариета Блау публикуват статия, в която съобщават, че полоният, освен алфа-лъчи, дава слабо по интензитет, но силно проникващо гама-лъчение. Това лъчение всъщност е поток от неизвестни дотогава електронеутрални частици - неутрони, които Дж. Чадуик ще открие по-късно и за които ще му бъде присъдена Нобелова награда.
През 1933 г. мястото на Карамихайлова в института е съкратено. За да довърши започнатите изследвания, тя приема предложението на своя приятелка да дава уроци на сина й, когото учи на немски. След две години, през 1935 г., българската физичка печели 3-годишна стипендия в Кеймбридж и заминава за Англия, където участва в научните изследвания на Кавендишката лаборатория, чийто директор е лорд Ръдърфорд. Фактът, че жена �чужденка е приета да работи в най-известната по онова време лаборатория по атомна физика (дала на света 29 Нобелови лауреати), е висока оценка за качествата на Карамихайлова като изследовател.
Изследванията й, правени в Кеймбридж, навлизат в нова област на ядрената физика - ядрената спектроскопия.
Още през 1927 г. Карамихайлова е първата жена, дръзнала да се яви на конкурс за доцент по физика в Софийския университет. Не я одобряват.
За следващия конкурс за доцент по опитна физика, обявен през декември 1937 г., Елисавета Карамихайлова изпраща документите си от Кеймбридж, където почти изтича срокът на 3-годишната й специализация. Не се поколебава да участва и в трети конкурс за доцент по специална физика с метеорология и геофизика, обявен през декември 1938 г., който печели и е назначена за редовен доцент по опитна атомистика с радиоактивност в Катедрата по опитна физика и метеорология.
Съсредоточава усилията си в създаване на добре подготвени специалисти в областта на ядрените изследвания. Наред с основния (първи системен у нас) курс по атомна физика чете и специални курсове по спектрален анализ, луминесценция, радиоактивност, космически лъчи и ядрена физика. През 1945 г. се обособява Катедра по атомна физика и Карамихайлова става първият й ръководител. Създава първия студентски кръжок по атомна физика. Предоставя на студентите научната си апаратура, с която е работила в чужбина - броячи и йонизационни камери.
След 1944 г. изследователката попада в графата "неблагонадеждните учени", над нея тегне забрана за научна кореспонденция, командировки и участия в международни форуми.
Започва работа в БАН, като фокусира проучванията си върху радиоактивността на природни обекти: питейни и минерални води, почви, лечебна кал, скални материали. В Академията е назначена за ръководител на новосъздадената секция "Радиоактивност и ядрена спектроскопия" във Физическия институт. Ръководи секцията до смъртта си. През 1962 г. е избрана за професор към същия институт. Разработва нови методи за изследване на естествената и изкуствената радиоактивност на природни обекти от геологичен и биологичен произход.
Елисавета Карамихайлова умира от рак на 24 април 1968 година. Завещава цялото си имущество, включително и бащината си къща, на БАН.

 

Учен ветеран разгадава китайския модел

Никола Попов е роден на 8 януари 1922 г. в с. Филиповци, Трънско, в семейството на миньор.
Учи в Трън, като изминава всеки ден 16 километра до школото и обратно.
Завършва аграрноикономически науки в Софийския университет през 1948 г. От 1949 г. е асистент в Университета, дисертация защитава през 1952 г. в Москва.
През 1965 г. е избран за професор, през 1989 г. става академик и ректор на Софийския университет. Докато е доцент, работи върху тематика, която го прави уникален за времето изследовател на икономическите отношения.
Още в средата на миналия век, в разцвета на социализма, Никола Попов счита икономиката без стоково-парични отношения за обречена. Пише дисертацията си "Стоково-паричните отношения в условията на социализъм", която не се приема в научните среди.
През същата тази 1952-ра се връща в България и оглавява Института по икономика. Остава на този пост само една година. После го канят в Академията за обществени науки, но той подава документи за доцент и в Софийския университет. През 1955 г. одобряват кандидатурата му.
Тогава Никола Попов започва да развива идеите си, но 99 на сто от икономистите не възприемат вижданията му.
Когато рухва Берлинската стена, група преподаватели предлагат професор Попов да бъде признат за академик. Бил е и ректор на Университета.  С научен принос се отличават разработките му "Аграрни отношения при социализма" (1976), "Стопанска конкуренция" (1989), "Съвременни капиталистически аграрни отношения. Социалната съдба на съвременния фермер" (1994) и други. Трите изследвания под общо заглавие "Капиталът срещу капитализма" намират широк отзвук в чужбина. Академик Никола Попов е един от най-добрите изследователи на съвременната китайска икономика. Две издания претърпява трудът му "Китайското икономическо чудо".
90-годишният професор прекарва дните си в каминета си в Софийския университет, където работи върху труд за икономическата криза.
Обобщава трите стълба на дълголетието така: редовен живот, занимания с това, което ти вълнува душата, и разходки сред природата.

Етикети:
 

Лекар с генералски пагони

Ген. Стоян Тонев е роден на 3 декември 1953 г. в Кърджали.
Завършва медицина във ВМИ - Пловдив, през 1979 г.
Работи като началник на медицинска служба на авиополка в Чешнигирово (1979-1981 г.), след което оглавява кабинет по кожни болести във Военна болница - Пловдив. Главен асистент и началник отделение е в Клиниката по кожни и венерически заболявания към ВВМИ.
От 1990 до 1992 г. е заместник-началник, а до 2002 г. е началник на Клиниката по кожни и венерически болести при ВМА.
Ген. Тонев специализира в САЩ (1990, 1994 и 1996 г.), във Франция (1992 г.) и в Чехия (1990 г.). Бригаден генерал от медицинската служба (2002 г.), генерал-майор (2007 г.).
Има над 120 публикации, член е на Европейската и на Американската асоциация по кожни и венерически болести, национален консултант по дерматология и венерология.
Генерал-майор доц. Стоян Тонев е начело на ВМА от септември 2002-ра. През 2008-а клиниката е отличена с приз "Лидер на престижа и качеството" от испанското бизнес издание "Актуалидад". 


Интервю с лекаря помества www.bestdoctors.bg
Етикети:
 
Страница 5 от 17

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.