Забележителности

balgari.bg

Освободителя в центъра на столицата

Паметникът на Царя Освободител е една от емблемите на София. Проектът е на италианския скулптор Арналдо Дзоки, инженерно-техническото изпълнение е поверено на инж. Христо Станишев.
Официално монументът е открит през 1907 г.
Монументът представлява 4.5-метрова фигура на Александър II на кон, изработена от бронз, положена върху постамент от черен полиран гранит. Общата височина е 12 метра.
Околовръстен висок релеф от бронз, опасващ средната част на постамента, изобразява народа, поведен в битка от богинята на победата Нике. В релефа са портретувани лицата на над 30 военачалници, държавници и общественици, сред които генерал Скобелев, генерал Гурко, граф Игнатиев. Други три по-малки бронзови релефа изобразяват ключови събития като битката при Стара Загора, подписването на Санстефанския мирен договор и свикването на Учредителното събрание.
Фронталната част на паметника е увенчана с бронзов лавров венец, дар от румънския крал Карол I в памет на загиналите румънски воини и с надписа "Царю Освободителю/Признателна България".
За първи път идеята за издигане на паметник на освободителите е предложена през декември 1892 година на Втория конгрес на поборническо-опълченския корпус. Взето е решение за учредяване на инициативен комитет, който да набере нужните средства за издигане на паметник на Александър ІІ и построяване на дом за ветераните от Априлското въстание и Руско-турската война. За председател на комитета е избран Стоян Заимов, а за почетен председател - княз Фердинанд, който прави и първата дарителска вноска от 50 хиляди лева.
Дарение от 300 хиляди лева правят депутатите от Десетото обикновено Народно събрание, останалите средства са събрани от различни обществени организации и от масовото закупуване на специално емитираната за целта пощенска марка с образа на Александър II.
На заседания на комитета през 1900 година е изготвена програмата на конкурса за изработка на паметника, която фиксира задължителните му елементи и материалите за изработката му и определя сумите за окончателна реализация (300 хиляди франка) и награден фонд (5000 франка за първото отличие и по 4000 франка за наградите от второ до пето място). Условията на конкурса са изпратени до художествените академии по цял свят и предизвикват голям интерес. За участие се записват 90 скулптори, като свои проекти изпращат 32-ма от 13 държави.
От 1 до 15 септември 1900 г. макетите са изложени в царския манеж за разглеждане от обществеността, а на 20 септември княз Фердинанд тържествено открива заседанието на журито в състав проф. Антонен Мерсие от Франция, проф. Еторе Ферари от Италия, проф. Роберт Бах от Русия, българските художници Иван Мърквичка, Антон Митов, Петко Клисуров, арх. Никола Лазаров, инж. Стоимен Сарафов, Стоян Заимов, дипломати.
Конкурсът е спечелен от флорентинския скулптор Арналдо Дзоки.
Основният камък е положен на 23 април 1901 г., Гергьовден, в присъствието на Фердинанд I. Работата по изграждането на паметника завършва на 15 септември 1903 г., а официалното му откриване е на 30 август 1907 г. На освещаването му присъстват участници от войната, Фердинанд I със синовете си Борис и Кирил, великият княз Владимир Александрович, син на Александър II, ген. Столетов, ген. Паренсов, авторът Арнолдо Дзоки.
През 2012-а реставрация върна блясъка на паметника.

Александър II Николаевич е император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия (1855-1881 г.) от династията Романов-Холщайн-Готорп. Александър II е известен с либералните реформи, които извършва в руското общество. Най-значима сред тях е отмяната на крепостничеството през 1861 г., която му донася прозвището Цар Освободител. След 1866 г. срещу него са извършени осем атентата, при последният от които е убит.
 
 

Как се върти Колелото на живота

Уникална църква се крие в сърцето на Арбанаси.
Храмът "Рождество Христово" е масивна каменна постройка - 28.80 на 10.40 м, подслонена под трискатен керемиден покрив. Църквата се състои от олтар, наос и притвор, разположени по оста изток-запад, откъм север се намира параклисът "Св. Йоан Предтеча", Г-образна галерия обединява архитектурното решение. Апсидата се издига до половината от височината на източната фасада и е със самостоятелно покритие. Южната стена е плътна, раздвижена от четири прозоречни отвора. Две трети от северната и цялата западна стена представляват сляпа аркада. Откъм запад е входната врата с традиционната патронна ниша.
През втората половина на XVI в. тук е построен храм, заемал сегашния наос. Зографията му е завършена през 1597 г. По-късно към църквата са пристроени параклисът и притворът, обединени от открита, засводена Г-образна галерия. Градежът е приключил към 1632 г.
След това - до 1643-та, междуарковите пространства на преддверието, галерията и екзонартиката са зазидани с тънка каменна зидария, оформени са прозоречни отвори, защитени с метални решетки.
Храмът е изографисан на етапи - през 1597 г., 1632 г., 1638 г., 1643 г., 1649 г., 1681 г.
За тези близо девет десетилетия възниква уникален стенописен ансамбъл, без аналог по нашите земи.
По северната и южна стена на наоса са изобразени светци войни - св. Димитър, св. Георги, св. Нестор, и светци лечители и безсребреници: св. Козма, св. Дамян, св. Пантелеймон, св. Трифон. Над тях са сцените, илюстриращи Празниците, Страданията и Чудесата Христови. В горната част на западната стена е изписана сцената "Преображение Господне". Под нея е живописният разказ за живота на Божията майка.
Иконостасът е великолепен образец на резбарското изкуство, изработен е по поръчката на фамилията Кантакузин.
Върху цялата източна стена на притвора е разгърната темата "Страшния съд", композирана около патронната сцена "Рождество Христово". Тук са мащабните композиции "Покров Богородичен", "О тебе радуется", "Сватбата в Кана Галилейска". По-голямата част от северната стена е заета от мащабната композиция "Древо Йесеево", или родословното дърво на Исус Христос (на снимката).
Иконостасната преграда в параклиса е един от най-ранните образци на българското дърворезбено изкуство. В преддверието на параклиса и източната част на галерията са поместени сцени от стенописен календар (Менелог). По стените на галерията са изписани сцени и персонажи от Новия и Стария завет, Шестоднева, Деянията и Чудесата Христови, изображения на Седемте Вселенски събора. Тук е уникалната сцена "Суетният живот в лъжовния свят", или Колелото на живота. Рисувано е от неизвестен художник през 1649 г. и е нетрадиционна за времето си трактовка на човешкия живот. Авторът е илюстрирал кръговрата в живота на човека с помощта на небесните тела.
Върху стените на църквата са изписани многобройни ктиторски надписи, съобщаващи имена на дарителите, както и два ктиторски портрета.
Стенописите в арбанашката "Рождество Христово" изобразяват 2000 библейски сцени и над 3500 лика на светци, което кара учените да наричат храма "илюстрована Библия".
Една от загадките на светинята е изображението на Давидовата звезда пред входа. Според учени това е доказателство на тезата, че църквата в Арбанаси е своеобразна средновековна реплика на най-старата църква - "Рождество Христово", издигната от първите християни във Витлеем през III век. Поставянето на този знак показва, че храмът е бил обект на поклонничество още при създаването си.

 

Църквата на опълченците

Столичният храм-паметник "Св. апостол Андрей Първозваний" е построен през 1926 г. в памет на българските опълченци, загинали за свободата на родината.
Той е не само единственият в България храм, носещ името на първозвания Христов апостол, но е и единственият, посветен на българските войници, участвали в Руско-турската освободителна война, Сръбско-българската война и Македоно-одринското опълчение.
През 1925 г. Софийският митрополит Стефан, бъдещият екзарх, благословил на най-високото място в тогавашна София - кв. Банишора - да се построи храм по случай 50-годишния юбилей от героичните шипченски боеве. За целта Голямата софийска община отпуска безвъзмездно парцел. Възложено е на свещ. Василий Давидов от софийския храм "Св. Николай Софийски" да създаде инициативен комитет за построяването на църквата. В резултат на усилията на този комитет през 1926 г. в края на определения за строеж парцел е изграден временен параклис с идеята, след като се съберат достатъчно средства, да се построи големият храм.
На 13 декември 1926 г. викарият на Софийската митрополия - Знеполски епископ Паисий, отслужва първата света литургия в "Св. Андрей Първозваний".
През януари 1944 г. бомба разрушава параклиса. Отец Василий Попдимитров, тогавашен председател на храма, успява за три години да построи върху същите основи нов параклис. Възстановяването е завършено през 1948 г.
През 50-те години започва строежът на две допълнителни странични крила и висока камбанария над притвора на храма.
Вдиган на три пъти, храм-паметник "Св. ап. Андрей Първозваний" е осветен на 2 май 1972 г.
Тук се пази частица от мощите на апостол Андрей. Икона на света Богородица Неизпиваема чаша пък е дар от Руската патриаршия.

 

Епохите подпечатват неговата автентичност

Старият Пловдив е уникално градско пространство, където в неповторимо единство "живеят" археологически обекти, музеи и галерии, възрожденски сгради, православни храмове, уютни кафенета и ресторанти, романтични училища, къщи сред китни дворове, калдъръмени улици.
През 1956 г. Стария град е обявен за архитектурно-исторически резерват.

Древното Трихълмие
пази значителни паметници от античността. Тук се издигат крепостни съоръжения от всички епохи. В южното подножие на седловината между Джамбаз тепе и Таксим тепе също има монументални останки от крепостните стени на акропола заедно с южната порта. От вътрешната страна на стените след единайсетгодишни археологически проучвания е разкрит забележителен по своите размери античен театър, реставриран и превърнат в притегателен център на града. При западното подножие на Таксим тепе на площад "Джумаята" може да се види реставриран сектор от античния стадион на Филипопол.
 
Хисар капия
е един от символите на Пловдив (на снимката). Източната порта на Филипопол съществува от дълбока древност. Под нивото на калдъръма се намират основи, датиращи от римската епоха, вероятно от II век. Сегашния вид е следствие на средновековна поправка от XII-XIV век. Над външната арка на свода добре личи градеж, характерен с ограждането на всеки камък с парчета червена тухла, споени с бял хоросан - типично за нашите майстори от периода на Втората българска държава. През Възраждането и в началото на ХХ век портата е претърпяла и други преустройства, за да бъде предпазена от срутване. Северно от крепостния вход се виждат основите на старата крепостна стена, също преустроена във височина през периода XII-XIV век. Този градеж е използван за основа на голямата възрожденска къща на Куюмджиоглу, която с величествения си, раздвижен от еркери корпус се надвесва над Хисар капия.
На юг крепостната стена се губи в недрата на дворното пространство на църквата "Св. Св. Константин и Елена". Под олтарната част на храма е открита четириъгълна кула, която дълги години е служила за крипта костница. Южно от Хисар капия се издигат внушителните подпорни стени на двора на църквата, а над тях с изящен еркер се надвесва църковната клисарница.
Още по на юг е източният вход на храма, над който се издига сградата на Божигробския метох. След ъгъла при метоха се открива изглед към голям участък от крепостната стена, съоръжен с кръгла отбранителна кула. Този участък е изграден по времето на император Юстиниан Велики (средата на VI век).
 
Развитието на възрожденската жилищна
архитектура след деветнайсети век може да се проследи в Стария град на Пловдив. Тук има сгради, носещи характеристиките на българската планинска къща с открит чардак, несиметричен план и скромна украса. Несиметричната схема не може да задоволи напълно нарасналите изисквания на собствениците - хора, които пътуват много, познават Цариград, Венеция, Виена. На тези условия отговаря успешно пловдивската симетрична къща и към средата на деветнайсети век тя се разпространява из цялата страна.
Най-старите несиметрични къщи тук са от края на XVIII век и са с изразителни фасади, разчупени от еркери, отворени към двора чардаци и пруст с дървена колонада в приземието. Открояващи се образци на несиметрична пловдивска къща са Фурнаджиевата къща, къщата на хаджи Власаки Чохаджията, Данчовата къща.
Симетричната пловдивска къща се появява през трийсетте години на XIX век и се характеризира с просторен салон - хайет, около който се разполагат еднакви по брой и размери стаи. Освен симетричния план за тези домове е типична богатата барокова декорация на стените, както и традиционната резбарска украса на тавани, врати и долапи в стаите. Известни симетрични пловдивски къщи са и домовете на хаджи Драган Калофереца, Артин Гидиков, Георги Мавриди (Ламартиновата къща ), Хаджикалчевата къща и други.
 
Скобелевата къща
е построена през 1860 г. от видния старозагорчанин Костадин Кафтанджията.
След Освобождението до смъртта си тук живее майката на ген. Михаил Скобелев - Олга Скобелева (1823-1880), известна с благотворителната си дейност в помощ на пострадалото от турските погроми българско население в Южна България по време на Априлското въстание и Освободителната война. През 2003 г. в Скобелевата къща е уредена постоянна експозиция, посветена на творчеството на известния пловдивски художник Георги Божилов - Слона (1935-2001). В негова памет стената откъм ул. "Съборна" е украсена с възпоменателно пано, живопис и мозайка по проект на Димитър Киров.
 
В къщата на търговеца
Аргир Куюмджиоглу се помещава Етнографският музей на град Пловдив. Тази забележителна възрожденска къща е изградена през 1847 г. от родопския майстор хаджи Георги Хаджийски и освен неговите строителни умения демонстрира и прогресивния, повлиян от европейските стандарти вкус на богатия пловдивчанин.
Домът има 570 кв. м застроена площ и се състои от главна жилищна част и стопанска пристройка. Озелененият двор с мраморен шадраван и кладенец е заобиколен от висок зид, чийто ъгъл на югозапад има малък наблюдателен еркер. Главната и богато украсена фасада е ориентирана към двора и градината, а входът е с издаден напред портик, "успореден" на подчертаното излизане в пространството на най-представителната част на дома - салона на втория етаж. Този бароков похват се съчетава умело с изящната крива на трите кобилично оформени фронтона, с богатото остъкляване и декоративно изписване на фасадата. От портика се влиза в салона на първия етаж, където отляво е трираменното стълбище, отвеждащо до горния етаж с централно разположения представителен салон на къщата. Той е с внушителните размери 18.5 на 11 м, а високият му таван е украсен с резба. 
Началото на етнографската сбирка тук е поставено през 1917 г. от Стойо Шишков, но се обособява като регионален музей чак през 1952 г. Днес музеят съхранява над 40 хиляди предмета, разделени в няколко основни групи - селско стопанство, занаяти, тъкани и облекло, мебели и интериор, музикални инструменти и обреден реквизит, произведения на изобразителното изкуство.
 
Къща "Ламартин"
се намира на Джамбаз тепе. Построена е през 1829-1830 година за богатия търговец Георги Мавриди. През 1833 година за три дни в нея отсяда френският поет и политик Алфонс дьо Ламартин на връщане от пътуването си из Ориента. Оттогава домът е наречен на неговото име.
Къща Мавриди е една от най-големите и красиви симетрични къщи в Стария град. Поради стръмния терен, на който е построена къщата, фасадата към улицата е триетажна, а към двора - двуетажна. Приземието е с неправилна форма, която е коригирана на двата горни етажа посредством стъпаловидно изнесени еркери.
Сградата е паметник на културата, а в една от стаите е подредена постоянна експозиция, посветена на френския поет.
 
Къщата на д-р Чомаков
е построена през 1860 г. като модерна за времето си масивна сграда с напълно симетричен план и фасади, оформени в духа на широко разпространения по онова време в Европа стил класицизъм. Д-р Стоян Чомаков е един от първите дипломирани лекари в Пловдив преди Освобождението и е известен с големия си принос в борбата за самостоятелна българска църква.
След Освобождението къщата е предоставена от наследниците за резиденция на цар Фердинанд. През петдесетте години на двайсети век тук е филиалът на Народната библиотека "Иван Вазов" - до 1980 г., когато в Чомаковата къще се урежда постоянна експозиция "Златю Бояджиев".
 
Къщата на богатия търговец и чифликчия
Степан Хиндлиян е построена през 1835-1840 г. и е най-богато украсената от запазените пловдивски възрожденски къщи.
Изписването на външните и вътрешните стени с пиластри, гирлянди от растителни и геометрични орнаменти, винетки, натюрморти и пейзажни композиции е отнело месеци на чирпанските майстори декоратори Моко и Мавруди. Таваните са оцветени по ориенталски образец и са пищно орнаментирани без повтарящи се мотиви. Заедно с оригиналните ниши - алафранги, и красивите пейзажи от Александрия, Стокхолм, Венеция, Цариград и др., те придават индивидуалност на всяко помещение. В приземието е запазена уникална баня с куполи, сводове, ниши, мраморен под и курна с чешма. До високия ограден зид към улицата е маазата - хранилище за ценности, здраво укрепено с тежки железни врати и дебели решетки на прозорците.
 
Жълтото училище
е първата българска гимназия, създадена в Пловдив през 1868 г. на базата на известното епархийско училище "Св. св. Кирил и Методий" и настанена в новата, специално построена за целта сграда. Вдига я известният брациговски майстор Тодор Дамов. Днес тук е фолклорният факултет на Музикалната академия.
 
Още от началото на XVIII век просперитетът на пловдивското християнско население става причина за оживление на църковното строителство. До Освобождението, за малко повече от половин век, в Пловдив са изградени дванайсет православни храма. 
Те са дело на най-изявените творци на българската архитектурни, резбарски и живописни школи от онова време. Строителството им е възлагано предимно на майстори от Брациговската школа.
Иконостасната резба е работа на резбари от прочутата Дебърска резбарска школа и от Мецово в Епир. Иконописта е на най-известните зографи от Самоковската и Одринската художествена школа - Захарий Зограф, Димитър Зограф, Станислав Доспевски, Никола Одринчанин и други. 
В по-голямата си част възрожденските църкви в Пловдив принадлежат към широко разпространения през епохата архитектурен тип на трикорабната псевдобазилика. След Кримската война (1853- 1856 г.) и отпадането на налаганите от векове от османските власти ограничения са построени първите камбанарии и псевдобазилики с купол.
От всички тези храмове до днес на Трихълието са се запазили сравнително непроменени осем - митрополитската църква "Света Марина", катедралата "Света Богородица", храмовете "Св. Св. Константин и Елена", "Света Неделя" с параклис "Свето Въведение Богородично", "Свети Никола", 
"Света Петка", "Свети Димитър". Тук е и арменоапостолическата църква "Свети Кеворк", построена в 1828 г.
 
През 1979 г. Старият Пловдив получава европейски златен медал за опазване на паметниците от миналото.
 
 

Виж кой тиктака

Всеки уважаващ себе си наш град - малък и голям, вдига в сърцето на сакралната си обитаема територия... часовникова кула.
Традицията започва през ХVІ в., а към средата на осемнайсетото столетие вече повечето ни значими възрожденски селища са "влезли в час". Да се разходим надлъж и нашир из Българско, да поспрем и да вдигнем очи към острите върхове на часовниковите кули.

Ето част от тях:
Часовниковата кула в Дряново (на снимката) е построена през 1778 г.
Долната част била изградена от груб, необработен камък споен във варопясъчен разтвор, а по форма бил четиристранна призма с квадратна основа със страни 5 метра. За осветление били оставени 11 отвора - 5 на западната и по 3 на източната и южната страна. На източната фасада имало врата, от която нагоре водела дървена стълба. На южната фасада имало вградена каменна арка. Долната част завършвала с каменен корниз, покрит с плочи. Над него четиристранната призма преминавала в осмоъгълна, като също завършвала с корниз, покрит с турски керемиди. В тази част се намирал часовниковият механизъм.
Няма сведения какъв е бил първият часовников механизъм, тъй като през 1883 г. той бил заменен с нов, изработен в Трявна от майсторите Генчо Колев и Христо Василев.
167 години се извисявала над околните сгради градската часовникова кула. С времето по нея се появили пукнатини - белези от земетресения. През 1945 г. тя била съборена. Но за дряновци часовниковата кула има значение на монумент в архитектурния градски ансамбъл. Ето защо през 1984 г. тя е изградена отново, в близост до строената от Колю Фичето Икономова къща.
Запазеният часовников механизъм е ремонтиран и настроен от Илия Ковачев - член на задругата на майсторите, носител на "Златен пояс".
Часовниковата кула в Етрополе е изградена през 1710 г. и е сред най-старите у нас. Знае се името на строителя й - майстор Тодор. Първоначално кулата е изпълнявала ролята на наблюдателно и отбранително съоръжение, а което се съди по оставените отвори (мазгали) на трите й страни. През 1821 г. е преустроена в часовникова - майстор Дидо изработва часовниковия механизъм, а камбаната е взета от разрушената църква на манастира "Св. Атанас". Кулата е реставрирана, часовникът и днес мери времето точно.
Кулата е висока 20 метра и се състои от три части. Иззидана е от речен камък и бигор. "Тялото" й се състои от три части. Долното каменно тяло е разделено на четиринайсет хоризонтални пояса с дъбови греди, т. нар. сантрачи, характерни за тогавашните строежи. Вътре има изградена дървена стълба с две площадки. На западната страна на долното тяло се намира каменен циферблат с надпис, в който е отбелязана годината на построяването й.
Сред най-старите часовникови кули е и севлиевската. Построена е през 1777 г. - това ни казва надпис с арабски цифри, издълбани на сводовия камък на входната врата.
Основата на камбанарията е иззидана от камък с дебелина на зидовете около 70 см. Средната й част е осмоъгълна и там се намира часовникът. Третата и последна част е дървена конструкция, завършваща с меден купол. По някои от външните камъни има изсечени изображения на строителни инструменти, розети и оръжия. Отворите по стените приличат на амбразури и през тях влиза светлина, която осветява виещото се стълбище. Паметната плоча върху стената на кулата е поставена в чест на събитията от 1877 г., когато в града влизат разузнавателни руски части.
През 1924 г. градската управа поставя околовръстен железен балкон малко под циферблата за нуждите на пожарната. Тогава кулата е снабдена с електричество и сирена. През 1965 г. е направен основен ремонт на часовниковия механизъм, а през 1967 г. - основен ремонт на самата кула.
Кулата на мешчиите е един от символите на Враца. Смята се, че е издигната през шестнайсети век. Първоначално приземието й е било склад, а трите й етажа са били ползвани за жилищни нужди.
Формата й е правилна призма с височина 13.4 метра. Изградена е от ломени камъни, споени с хоросанов разтвор. Дебелината на стените е 1.8 м. Етажите са отделени посредством гредоред. Връзката между тях се осъществява чрез 1-раменна дървена стълба. На всеки от етажите е изградена камина. Третият етаж е използван за отбрана, има специални помещения в ъглите и в средата на стените, като три от тях излизат еркерно навън, носени от конзоли, между които има отвори, наречени машикули, за стрелба срещу противника или за изливане на течности върху него. Третият етаж е покрит с купол, изграден от дялани камъни върху четири сводести арки. Над него са изградени две призматични тела - осмоъгълно и квадратно, с обща височина 3.25 м.
Кулата на мешчиите е градена за нуждите на аяните, местни първенци, определящи данъците. В часовникова е превърната през деветнайсети век. През 2006 г. е реконструирана. Монтирани са циферблат и художествено осветление.
Идеята за издигане на представителна кула за градски часовник във Варна се реализира през 1888 г., когато кмет е Кръстю Мирски. Общината поръчва на архитект Сава Димитриевич да изработи проект за каменна пожарна кула с часовник, висока 24 метра. Две години по-късно кулата е тържествено открита. Служела най-напред на пожарникарите, тъй като от нея се виждал целият град. Денем с разноцветни флагове, а нощем с фенери наблюдателите сигнализирали за пожар. Противопожарната функция на кулата е преустановена след прекарването на телефон на пожарната команда през 1898 г. Часовниковият механизъм е купен в Англия и монтиран на кулата от известния революционер Отон Иванов.
Кулата на градския часовник в Свищов е изградена в началото на търговската улица от майстор Богдан през 1763 г. Надпис на арабски върху две мраморни плочи дава данни за нейния строеж. Кулата се състои от главен корпус и двукатна дървена надстройка. През 1890 г. е поставен нов часовников механизъм, изработен в Австрия.
"1814: направи се тревненския сахат..." - е записал в своя летопис тревненецът Поп Йовчо. Легендата разказва, че за да се получи разрешение от османската власт за строежа на кулата, тревненки трябвало да се откажат да носят традиционния накит за глава сокай, който им придавал горд и царствен вид.
Кулата била построена от местни майстори, чиито имена не знаем. Общата й височина е 21.15 м. Състои се от три части: паралелипипедна основа с квадратно сечение, градена от камъни, изравнявани със сантрачи. Средната част е осмостен, завършва с малка стряха, покрита с ламарина. Тази част няколко пъти е променяна - зидана е и първоначално била измазана отвън и варосана. През 1891 г. Иван Халачев я покрил с дъсчена обшивка, която се запазила в естествен цвят до 1908 г., когато била боядисана с кафява боя, а пък през 1926-а - в зелено. Едва през 1966-а, при основния ремонт, бил възстановен видът на кулата от 1814 г.
В средната й част е монтиран часовниковият механизъм, който първоначално бил само с камбана, без циферблат и стрелки. Изработен е през 1815 г. от габровските майстори Къню и Геню Радославови.
Горната част на кулата е осмостенна, изработена от дърво, покрита със заострен покрив. Тук се намира камбаната.
През 1971 г., по повод юбилея на тревненското читалище, на часовника е монтиран механизъм и всяка вечер, след неизменните десет удара, се разнасят звуците на песента "Неразделни" по едноименното стихотворение на Пенчо Славейков.
Часовниковата кула на Ботевград е строена е между 1862 и 1866 г. от майстор Вуно Марков. Часовниковия механизъм изработил местният железар Генчо Наков, камбаната отлял майстор Лазар Димитров от Банско. Ботевградската кула е най-високата на Балканите - издига се на 30 метра.
Кулата в Ботевград се различава от всички останали часовникови кули у нас с бароковите си елементи и със стенописите, украсяващи вълнообразните й корнизи. Долната част на кулата е каменна зидария с вратичка, през която се влиза вътре за обслужване на часовниковия механизъм. Следват вълнообразна и най-отгоре шестоъгълна надстройка с намаляващи диаметри.
Преди години отмерването на точно време е било истинска атракция за ботевградчани - при биенето на камбаната в горното прозорче на кулата се появявала човешка фигура.
Днес часовникът работи с механизъм, направен от майсторите в Етъра, оригиналният механизъм се пази в музея.
Часовниковата кула в Карнобат е изградена в средата на деветнайсети век от майстори от Тревненската архитектурна школа.
Разположена е в старинната част на града, доминира над възрожденския архитектурен ансамбъл на чаршията. Кулата е построена по нареждане на местния богаташ Ахпааза бей.
Карнобатската кула се характеризира с издължени призматични каменни обеми, върху които е изградена паянтова надстройка с многоъгълни сечения, увенчани с полуплоско покритие. Предполага се, че през пролетта на 1841 година часовниковата кула е била напълно завършена. Висока е 23.45 метра, долното й каменно тяло е с квадратна форма с размери 5.45 метра, с височина 5.80 м, преминаващо в осемстенна призма. Каменната част на часовниковата кула в Карнобат е 14 м, надстройката - 6.80 м, а покривът с шипа - 2.75 м. Времето се отчитало с биенето на камбана, купена в Румъния. Часовниковият механизъм бил дело на габровски майстор. През 40-те години на двайсети век обаче е разбит, възстановява го Димитър Тодоров чак през 1983-та.
В Пазарджик вдигат часовникова кула през 1741 г. Предполага се, че е била с форма на правилна призма с основа шестоъгълник, осмоъгълник или дванайсетоъгълник, издигната върху постамент с форма на паралелепипед. Часовникът се е намирал в ниша, разположена върху пирамидата над постамента. Надпис върху плоча е гласял: "Честния Ибрахим ага Хайрулов ни удостои с направата на този часовник, който бие час по час и весели града". През 1924 г. часовниковата кула е разрушена и от нея остават само каменните основи и постаментът, изпълнен със зидове от ломен камък с височина около 6 м над терена.
Единствената известна досега фотография на кулата е направена през 1923 година от проф. Иван Батаклиев. Запазена е и картина, изобразяваща кулата - на художника Стоян Василев. До около 1980 г. камбаната на часовниковата кула се съхранява в училище "Георги Брегов", но после следите й се губят.
На 24 май 2009 г. в Пазарджик започва възстановяването на часовниковата кула. Проектът е на арх. Христо Герасимов. В метална капсула, зазидана в стените на кулата, инициаторите поставят послание към бъдещите поколения, както и кратка история на кулата. Година по-късно часовниковата кула е завършена и е официално открита на 21 май 2010 г. - Деня на Пазарджик.
Днес старите каменни основи са надградени с клетъчна зидария с редуване на тухли стар формат с плътна фугировка. Над тях се издига пирамида с височина 3 м, която осъществява преход към осмостенна призма. В нишата, където е бил оригиналният часовник, се намират скулптури на покровителите на Пазарджик, св. св. Константин и Елена, изработени от професор Стефан Лютаков. Следва осмостенната призма с височина около 10 м, във вътрешността на която е разположена метална стълба и малки прозорчета за осветяване. На върха на кулата се поставят четири швейцарски часовника. Върхът на кулата завършва с четирискатен островърх покрив. Цялата часовникова кула е с височина 27 м заедно с гръмоотвода.
Една от най-ярките архитектурни забележителности от периода на Възраждането в Габрово е именно часовниковата кула.
Построена е през 1835 г. - тогава тук се открива Първото българско светско училище. Градската часовникова кула е издигната с труда на габровци и средствата на градския еснаф само за шест месеца. Състои се от три части, като долната е с формата на квадрат, средната е осмоъгълна призма, а горната представлява осемстенно тяло, което завършва с купол. Кулата е висока 27.70 м.
Майсторите, съградили това уникално творение, не са известни, но легендата за това - как е получено разрешение за строежа на такава висока сграда по време на османското робство, се помни и днес. Според преданието главният майстор отишъл при турския владетел и му казал, че часовниковата кула ще бъде изградена за възхвала на Аллах и на върха й ще грее османският полумесец, който ще се вижда отдалеч. Така българите получили разрешение и наистина на върха на кулата сложили полумесец, но прободен с пика, която станала символ на свободата. За съжаление пиката е ударена от гръм през 1920 г. и изгаря.
Циферблатът на часовника е поставен през 1882 г., а през 1902 г. е заменен с по-голям. Часовниковият механизъм е изработен от габровския майстор Иван Сахатчията. До началото на XX век часовете се отчитали само с ударите на камбаната, като механизмът се задвижвал от две тежести от по 30 кг, свързани посредством телено въже.
Камбаната на часовниковата кула е доставена от Виена и е монтирана на 1 юни 1835 г. В основата на кулата, точно под герба на града, струи чешма, от която можете да отпиете бистра планинска вода.
През 1965-1967 г. кулата в Габрово е реставрирана, а от 1959 г. е обявена за паметник на културата.
В Пловдив пък имат направо хълм с часовников механизъм - Сахат тепе. Точната година на строителството на тукашната кула не е известна, но се счита, че това е една от най-старите часовникови кули не само в България, но и в цяла Европа. Издигната е през седемнайсети век, Часовниковият механизъм е изработен от италианския майстор от Генуа Антонио Барбаджелата през 1610 година, така Филибе става първият град в Изтока, който имал механичен часовник. Кулата представлява октогонична каменна призма, висока 17.5 м. С течение на времето архитектурата й търпи известни изменения, най-сериозното от които според надписа на турски над входа е през 1812 г. За модел на пловдивската кула са послужили стройните каменни тела на крайморските фарове.
Сегашният часовников механизъм е възстановка на стария по оригиналните чертежи и е изработен от карнобатския майстор на кулни часовници Димитър Тодоров.
В миналото разградчани имали друга часовникова кула. На 22 юни 1767 г. тук пристига датският инженер Карстен Нибур. В своите бележки пътешественикът пише, че по време на дългите си странствания в Африка, Индия и на Балканите единствено в Разград е видял градски часовник върху кула.
По-подробни сведения за старата часовникова кула дава английският пътешественик Уалш, който придружавал 1821 г. от Цариград до Англия английския посланик лорд Странгфорд. В книгата си той пише, че върху камбаната на градския часовник има излят надпис на унгарски език с посочена 1731 г. и град Оровица, Банат (Румъния). Вероятно камбаната е донесена от църква като трофей от времето на австро-турските войни. Твърди се, че старата часовникова кула е съборена, защото се наклонила, и на нейно място е изградена нова, запазена до днес. Тя е построена през 1864 г. от тревненския майстор уста Тодор Тончев.
Кулата се отличава от другите часовникови кули у нас по своята архитектура. Представлява голямо каменно тяло, изградено от варовикови блокове от кариерите Корудере до Разград, висока е 12.20 м и има лека дървена надстройка с куполна покривка с височина 7.55 м. Тялото на кулата е паралелепипед с квадратна основа с дължина 4.40 м долу и 4.10 м горе. Четирите ъгъла продължават над цокъла с полуколони, върху които има извит в дъга корниз. Над него излиза второ паралелепипедно тяло. Общата височина на кулата е 26.15 м. Покривът й е издигнат на осем колони в романски стил, циферблатът гледа на юг.
Смята се, че часовниковият механизъм и камбаната са от старата кула.
През 1850 г. банскалии се заемат със строежа на часовникова кула - камбанария, разположена самостоятелно в двора на църквата "Света Троица". Изградена е изцяло от големи камъни, които по ъглите са цели блокове, а по средата са по-малки. Висока е 30 метра. При строежа на всеки ъгъл е имало майстор, а целия строеж е наблюдавал главният майстор Глигор Доюв, известен сред местните като Уста Глигата.
В приземния етаж има малко огнеупорно помещение с окована с желязо врата, служило за дарохранилище на храма. Високо горе кулата е отворена от четирите страни с 4-метрови каменни арки. На покрива се издига купол с шест свода, завършващ с красив муров кръст с позлатен гръмоотвод отгоре.
Четирите камбани, подредени по големина и тоналност, са отлети в Пловдив от братя Велеганови, родом от Банско. По препоръка на банскалии камбанолеярите изписват върху камбаните името на султана, за да не се предизвиква недоволството на османската власт.
В кулата има монтиран стар часовников механизъм, работещ безупречно и до днес. Тежката половин тон точна машина мърда стрелките на двата противоположни циферблата и на всеки час чук удря върху голямата камбана. Създател на часовника е известният местен майстор Тодор Хаджи Радонов.
Информация за часовниковите кули с акцент върху часовниковите механизми има в две книги на Младен Цонев - "Сбогом, барон Хирш!" ("Народна младеж", София, 1968) и "Мъдростта на старите чаркове" ("Техника", София, 1976), както и в труда на проф. Л. Тонев "Кули и камбанарии в България до Освобождението" (1952).

Публикацията е базирана на материали от forum.boinaslava.net, bg.wikipedia.org, bulgariainside.com и др.

Вижте галерия в нашия профил във�facebook

 
Страница 9 от 32

За кои големи българи искате да разкажем, кого още да включим в своеобразния ни каталог на българщината? Предложенията си пращайте чрез нашата форма за контакт.

Търсене в БЪЛГАРИ.bg

Търсене с google