- Advertisement -
„Нова година – нов късмет“, казва поговорка. Затова и богатата новогодишна обредност е насочена към осигуряване на щастие и благополучие през предстоящите месеци.
Навсякъде, където живеят българи, началото на новата година, денят, когато Православната църква чества паметта на свети Василий Велики, се празнува Сурваки.
Сурваки се пада в периода на т. нар. Мръсни дни. Част от обредните практики на Сурваки сближават този празник с Бъдни вечер и Коледа, но основният му смисъл е да „омагьоса“ настъпващата година с пожелания за здраве и берекет.
Вечерта преди Сурваки е известна като Втора кадена вечеря – празничната трапеза тържествено се прекадява, както на Бъдни вечер. Прекадяването се прави от стопанина на дома или от най-старата жена в семейството с палешник или керемида.
Цялото домочадие сяда на празнична трапеза, на която са поднесени ястията, които се слагат и на бъднивечерското угощение, но и месни гозби.
Баницата (млин в Източна България, плакия в Еленско, зелник в Кюстендилско, булгурник в Хасковско) е основното блюдо. В различните краища на България се приготвя по различен начин, но навсякъде в нея се поставят дрянови клончета с пъпки, като всяко от тях се нарича за здраве, късмет, плодородие и т. н. и според това – на кого кое се падне, се гадае какво го чака идващата година.
В Ловешко преди разчупването на баницата стопанинът я вдига високо над главата си, за да станат високи посевите, а дряновите клончета се слагат в храната на добитъка. В Странджа в средата на баницата се поставя дряново клонче, на което с червен конец е привързана сребърна пара, която е късметът на къщата, а в Добруджа клончета се наричат и на мързела.
За Сурваки българката меси прясна (безквасна) пита, в Панагюрско например жената, приготвила питата, преди да измие ръцете си, докосва всяко плодно дърво в градината и пчелните кошери, за да има плодородие през годината.
И тъй като Сурваки е начало на новата календарна година, празникът е съпътстван от гадания за здравето и благополучието на членовете на семейството, добитъка, плодородието и др. Широко разпространена е практиката в огнището да се хвърлят дрянови пъпки, наречени на член от семейството, като се следи коя ще подскочи и ще се разпукне – смята се, че този човек ще бъде здрав през годината.
В Пловдивско и в Предбалкана пък в дванайсет люспи от кромид лук, наредени край огнището, се сипва по малко сол, като всяка люспа е наречена на определен месец от годината. На сутринта се гледа в коя люспа солта се е стопила, като според вярването това означава, че този месец ще е дъждовен. В Сакар край огнището се поставят три въглена, наречени на различни земеделски култури, и според това кой въглен ще изгасне най-късно, се гадае коя култура ще даде най-много добив.
Моми и момци гадаят за кого ще се задомят, като запазват първия залък от баницата или погачата, за да го сложат под възглавницата си, вярвайки, че ще сънуват бъдещия си съпруг. Някъде момите стават рано сутринта, премитат къщата и отиват на бунището да изхвърлят сметта, ослушвайки се кое ще е първото мъжко име, което чуят; вярва се, че ще се омъжат за човек със същото име.
Обичаят сурвакане, дал името на празника, е всъщност обредно обхождане на населеното място от група сурвакари – малки момчета на възраст 4-12 години или ергени. Те влизат по къщите и сурвакат членовете на семейството и добитъка, като потуват всекиго по гърба със сурвачки от дряново дърво – жилавия символ на новия живот, украсени с кравайчета, сухи плодове, пуканки, сребърни монетки и червени конци. Сурвакарите припяват своите благопожелание: „Сурва, весела година, златен клас на нива, червена ябълка в градина, пълна къща със коприна! Да сте живи, да сте здрави догодина, до амина!“
Момите пък ладуват – пускат в котле с вода белязани китки или пръстени. Една мома ги вади, наричайки при това на кого какъв брачен партньор се пада, останалите пеят обредни песни, обичаят обикновено завършва с пищно хоро.
