Павел Писарев: Живков подари „Рено” на изгнаника Симеон II, Хайтов се сърдеше на мен, че взе „само” 50 хиляди лева за „Козият рог”

Павел Писарев – двукратен директор на БНТ, не празнува 85-годишнината си по здравословни причини. Журналистът от „Работническо дело”, известен и като кореспондент на вестника в Париж е зависим от чужда помощ. Не може да излиза, предимно е на легло. Свободата му е само в мислите и спомените.
А биографията му е славна – бил е също генерален директор на Българска кинематография (1971–1977 г.) и заместник и първи заместник-министър на културата (1971–1983 г.). На „Сан Стефано” постъпва (1970–1971) след управлението на Леда Милева и през 1990 г. Роден е на 19 октомври 1934 г. в София. Прави кариера в БКП, въпреки че е син на царски офицер и на майка германка.

Придобивки и вълнения в Париж

През 1966 г. Тодор Живков заминава на посещение в Париж по покана на премиера ген. Шарл дьо Гол. По това време Павел Писарев е кореспондент на в. „Работническо дело” във френската столица. „На такова равнище нито преди него, нито след това никой българин не е приеман с такива почести в Париж”, разказва от първо лице Писарев за посещението на държавния глава. Допълва, че: „България уж беше най-просъветската страна, но в политиката на Тодор Живков имаше силен елемент на европейска визия, тогава профренска, а по-късно прогерманска и винаги проавстрийска… Президентът Никсън идва в България да се среща с него, както и милиардерът Хамър”.
Но да се върнем на посещението във Франция и на последвало озадачение сред българите в Париж. „Тодор Живков си замина, но в двора на посолството остана една лека кола „Рено 11”, последен модел, подарена му от заводите „Рено”, където беше на посещение. След една седмица шофьорът на посолството започна да се стяга да закара колата в София, но тръгна слух, че си вадил виза и за Испания. „Ще се разхожда, не го е срам”, започна мърморене и всички поискаха да му се разгледа партийното положение”, свидетелства Писарев.
На него се пада отговорността да свика събранието, защото замествал временно партийния секретар. Събират се, стоят и чакат посланикът да слезе от кабинета си. Минава време – няма го.
„Като той не идва, аз отидох при него. „Няма ли да идвате на събранието, другарю Топенчаров?”, и ето ново двайсе, „Писарев, аз ви намекнах, но вие не ме разбрахте. Не трябва да правите никакво събрание, шофьорът ще кара колата в Испания като подарък за царя – за Симеончо. Другарят Живков нареди, защото той ни помага, не само че не говори против България, ами урежда отношенията с иранския шах.” Небето да беше паднало, по-малко щях да се стресна. Какво нещо е голямата политика”, заключава тогавашният кореспондент на държавния официоз.

Най-успешният български филм

Докато е генерален директор на „Българска кинематография”, Павел Писарев влиза в служебен двубой с Николай Хайтов. Загубата е за писателя, сценарист на „Козият рог”, а измервана в пари – хиляди левове тогавашни пари. Според постановление на Министерския съвет заплащането за сценарий достигало до 6,5 хиляди лева, за режисура – също толкова. При награда от фестивал – държавата добавя още. „Властта уважаваше изкуството, даваше пари. Един режисьор или сценарист можеше да поручи 10-20 000 лева за един филм, че и повече. Пари, колкото за два апартамента”, уточнява Писарев.
Производството на чернобелия филм „Козият рог” излиза евтино – около 300 000 лева. От друга страна, той чупи зрителските рекорди – гледан е от 5 милиона зрители, продаден е в 50 страни. „Друг такъв случай като „Козият рог” нямаше. По 0,22 лв. средно за билет, плюс приходи от продажбите в чужбина. Излизаше, че на Хайтов и на режисьора Методи Андонов трябваше да изплатим невероятна премия”, разказва Писарев.
За лош късмет на създателите на филмовия шедьовър точно по това време тече финансова ревизия на кино индустрията ни. Ревизорите съобщават на Писарев, че трябва да проведе среща с финансовия министър и да го информира за случая „Козият рог”. Изтъкват, че такъв случай на премии няма в цялата страна в нито един сектор и че може да се стигне до съд и затвор.
Принуден, шефът на киното, предава информацията на министъра. В кабинета му Писарев чува следното: „А, не, като сме дали нещо, няма да го отменяме, но ще сложим граница тази премия да не бъде по-голяма от четири пъти основния среден хонорар”. И отсеча – не повече от 20 000 лева премия, отделно от хонорара.

„За „Козият рог” авторите бяха получили дотогава по около 25–30 000 лева, сумата за 2–3 добри апартамента по това време, без да дават или да осигуряват и един лев за производството на филма, а освен това през цялото време бяха и на заплата. Какво беше тогава, какво е сега!… Когато Хайтов и Андонов дойдоха да си получат премията, те очакваха по своето изчисление по старата методика да вземат всеки по близо 80 000 лева. Аз им обясних с тъжна физиономия, какво е положението сега – още по 20 хил. лева. Те пиха по едно кафе и по една кока-кола и Хайтов каза: „Това е най-скъпото кафе, което съм пил в живота си.”
Хайтов ме гледаше накриво чак до 10 ноември, след което големите събития изтриха всички стари кавги, те издребняха. Хайтов е Бог и в киното”, заключава Писарев.

Среща с Хрушчов преди падането му от власт

Повече от логично е, че няма как да е бил на високи постове в близкото минало, без да е вербуван от секретните служби. „Аз съм бил номенклатура на Политбюро. Никой не ме е обидил в ново време на тази тема, за какво да се обидя. Служех не на Държавна сигурност, а на сигурността”, не се отрича ветеранът.
Само една статия в журналистическата кариера на Писаров е спряна от печат в „Работническо дело”. През 1964 г. той присъства в Москва на младежка асамблея, а след закриването й участниците са приети в Кремъл от Политбюро.
„И чакахме, чакахме в Георгиевската зала да дойде Политбюрото, час-час и половина. И по едно време се появиха всички. Хрушчов, Суслов, Брежнев, Микоян, Косигин, Подгорни, цялото Политбюро влезе през една вътрешна врата и Хрушчов дръпна една реч – пиян ли беше, шашав ли беше, така много странна реч. Вика, „Вие младежи обикаляте тука Москва, ама вие не сте излезли вън от Москва, да знаете там какво е – кал, няма осветление, стоки няма, глад има в някои райони…”. И тия го гледат отзад, ще го изядат. Връщам се аз в София, пиша една възторжена статия, пътепис, Москва каква е, щото там има и много интересни работи, културният живот особено тогава беше много интересен. Обаче статията не ми излиза. Един ден, два дена, пет, не ми излиза. И един ден пуснаха едно съобщение, че Хрушчов е махнат. Това беше една седмица след като се върнахме. И Боков, главният редактор, дойде от коридора и вика: „А, ти разбра ли защо не ти излезе статията. Щото хвалиш Хрушчов вътре, а те през това време са го махнали”. 15 години работех във вестника”, завършва Писарев.