Христо Мутафчиев в най-личното си интервю: Често мисля за Левски. Родната ми къща е точно до неговата

0

- Advertisement -

Христо Мутафчиев е от актьорите, които като че ли никога не спират да работят. Изключително активен в киното, театъра, телевизията и дори в дублажа, наскоро той влезе в поредната си роля на малкия екран – в сериала „Ягодова луна” на Нова телевизия. Героят му е крупен бизнесмен, на когото често се налага да измъква от неприятности своя разглезен син.
В реалния живот обаче актьорът няма подобни проблеми. Напротив – той е категоричен, че децата му са добри, възпитани и отговорни. С най-големия си син – Асен, вече играе на обща сцена, а другите му две деца поне засега избират път далеч от светлините на прожекторите. Дни преди раздаването на националните награди за театър – „Икар”, председателят на Съюза на артистите в България разказва за сцената, семейството, детството си, преминало на метри от родната къща на Левски в Карлово, и за „Ягодова луна”.

– Христо, отскоро ви гледаме в една от главните роли в сериала „Ягодова луна” по Нова телевизия. Как влязохте в продукцията? Ходихте ли на кастинг?
– Не. Ако трябва да съм откровен, не съм ходил на кастинг за български филм от 1995 г. В живота си съм се явявал на три кастинга: за „Дунав мост” при Иван Андонов, за „Огледалото на дявола” при Николай Волев и за сериала „Клиника на третия етаж”. За „Ягодова луна” ми се обади режисьорът Димитър Гочев, с когото се познаваме от доста време – реклами сме правили заедно, работили сме в „Под прикритие”… Разказа ми за продукцията, „облъчи“ ме и аз казах: „Давай!”. Харесах историята – че се обръща внимание на една страшно мъжка и достойна професия, каквато е професията на пожарникарите. После се видяхме със сценаристката Милена Фучеджиева, говорихме за образа, тя започна да работи…


– Значи сте участвали в създаването на героя си?
– Не докрай. По-скоро в началото, при обсъждането му. Но това не е необичайно. Когато работя по някакъв образ, предварително трябва да знам в каква посока върви. А дали ще го застрелят, или ще оцелее до следващ сезон, е решение на продуценти, сценаристи, рейтинг…


– Дали „Ягодова луна” ще успее да запълни опразнената ниша, която преди време заемаше „Под прикритие”?
– Не знам дали трябва да си правим труда да заемаме конкретна ниша. Важно е всеки сериал да намери собственото си място. „Под прикритие” ще си остане абсолютна класика. Не случайно това е най-продаваният български сериал в чужбина – откупен е на десетки пазари, по целия свят го знаят. „Ягодова луна” също като него е изграден на принципа на екшън, драма, романтизъм, но не може и не бива да се прави сравнение. В „Ягодова луна” прави впечатление, че има много ярки образи и то на базата на изключително силен кастинг. В сравнение с всички останали сериали в момента нашият кастинг е най-силният.


– Много звезди има в него, наистина…
– Бих ги нарекъл много талантливи актьори. Няма как да не си талантлив и да станеш актьор от ранга на Асен Блатечки, Александър Сано… Естествено, иска се и много работа.


– Има обаче и доста критики, основно към специалните ефекти в сериала.
– Те са изключително скъпо удоволствие. Има филми, в които специалните ефекти само на два кадъра струват повече от бюджета на цялата наша продукция. Нека не забравяме, че това е първият български сериал за пожарникари, в който се използват такъв тип ефекти. Няма как да искаме в български сериал да има ефекти за милиони долари – не е сериозно, нали?Учим се в хода на работата си.


– Около вашия герой, който е крупен бизнесмен, се засяга и „мутренската” тема. Смятате ли, че времето на „мутрите” е отминало?
– Сценаристите са се старали да бъдат адекватни на времето, в което живее днешна България – имам предвид рамките на нашия живот. Аз, ща или не ща, съм бил част от времето на мутрите. Когато учех във ВИТИЗ, до института беше офисът на Иво Карамански. Беше интересно време – всеки ден застрелваха някого, а ние трябваше да учим как да станем актьори, без да сме наясно ще има ли театър в България и ще можем ли да работим въобще. В същото време по „Раковска” свиреха гуми, разхождаха се проститутки, борци с автомати излизаха от разни сгради, нахлуваха в черни автомобили и изчезваха, ти се пазиш от някакви въображаеми куршуми… Това беше ежедневие и мисля, че сценаристите са се опитали да го отразят. Ние сме част от това време и няма как да го пропуснем. Излизаме на улицата, отиваме на митинг… беше част от нашия младежки живот и аз не съжалявам за това. Вече не е същото. Моментът сега не е за революция, а за еволюция.


– Димо Алексиев в сериала изпълнява ролята на ваш син, когото непрекъснато спасявате от неприятности. Налагало ли ви се е да спасявате собствените си деца по този начин?
– Не! Никога! Моите деца са много добри и изключително възпитани. Слава Богу, не са пробвали наркотици…


– Сигурен ли сте?
– О, да! Имам тестове, с които съм проверявал. Те общо взето не излизат по заведения нощем, занимават се с това, което им е интересно, помагат в семейството. Чудесни деца са. Какво друго да искам от тях?


– Как успяхте да ги възпитате така?
– С шамари, как иначе?


– Сигурно се шегувате!
– Както казва моят приятел Камен Донев, „той, боят не е да разгражда, той, боят е да изгражда”. Баба ми на село някога казваше: „Бий дупе, да не биеш дупище”! Запомнил съм го! (смее се – б.а.). Децата ми израснаха в родния ми град Карлово при майка ми и баща ми, по улиците, където и аз самият съм играл. За мен това беше най-хубавото детство, което може да съществува. Не се изисква много, за да дадеш свобода на детето си да се качи на колелото сутрин, да метне един пешкир на рамо и да се къпе цял ден на водопада в Карлово. 14 години не съм излизал от водопада от пролетта до края на лятото!


– Не знам дали все още има хора извън Карлово, които знаят, че това е родното място на Левски…
– Сигурен съм, че няма българин, който да минава по подбалканската линия през пролетта или есента, и да не остава очарован, да не му домилява, като види цветовете на Балкана. Мен той ме зарежда страшно много! Пътувам ли по тази линия, след това нямам проблеми нито със здравето, нито с работата си, нито с околните. Балканът ме умиротворява и ме прави много силен. Често мисля за Левски. Родната ми къща е точно до неговата, непрекъснато съм бил в двора ѝ и няма как да не съм захранен с див патриотизъм от дете. Това ми е в сърцето. Но обществото вече не говори за Левски по начина, по който би трябвало. Не го разбира, не го познава, превърнало го е просто в етикет.


– Как останахте свързан с родното си място след толкова години популярност, награди, успехи?
– Споменът за детството е много по-силен за мен от награди, кариера и всякакви подобни глупости. Той ме връща в красиви мигове. Другото е суета, от която нямам нужда. Сцената за мен няма нищо общо със суетата. Тя е удоволствие, радост, забавление, професия, любов. Суетата е глупаво мероприятие, което може и без мен.


– От 2005 г. сте шеф на Съюза на артистите. Как оставаш на такава позиция цели 15 години?
– С отговорна и почтена работа. Работата там за мен е кауза. Телефонът ми е включен 24 часа в денонощието за всеки проблем на всеки мой колега – от каквото и да е естество. И може би това, че откликвам и се опитвам веднага да реша проблемите, създава отношението на някои колеги към мен. Разбира се, има и такива, които не ме харесват. Но който иска, може да се яви на избори и да стане председател вместо мен. Процедурата е напълно демократична.


– Тази година за пореден път имаше недоволни от номинациите за театралните награди „Икар”. Когато ги раздадете на 27 март, сигурно ще станат още повече.
– Ако мога да раздам награди на 7 милиона българи, сигурно пак ще има недоволни. Номинациите на първо място са субективни, на второ място има комисия, която гледа по 150 представления годишно, за да ги излъчи. Аз изобщо не участвам в тази комисия. Интересно е, че сред номинираните и наградените се появяват все по-млади и непознати хора. Когато театър извън София закъса финансово, цялата софийска артистична общност се втурва да го спасява. Но когато започне да прави нещо интересно и се появи актьор с много добри качества, когото номинират за награда, някои културтрегери избухват: „Защо номинирате него, а не мен?”. Това изобщо не го разбирам…


– Със сина си Асен играете в спектакъла „Трима мъже и една Маргарита” в Сатиричния театър под режисурата на неговата майка Лиза Шопова. Какво е усещането да си на обща сцена с детето си?
– Малко ми е трудно, защото щом го погледна в очите, виждам малкия Асен, на когото не успях да отделя достатъчно време като дете. А той беше изключително забавен, остроумен и аналитичен. Много съм се забавлявал с неговите словоизлияния! Сега вече е по-голям от мен и, като го погледна в очите и го видя като малък, ме избива на смях и ми е трудно да се концентрирам. Но пък е готино! Чувствам сигурност с него.


– Асен прекара известно време в Англия…
– Но му писна. Неговият живот не е там. В това отношение е като мен – когато вижда, че нещо не е неговото, си тръгва. Живя в Англия две години и половина като в казарма. Научи се на дисциплина и отговорност, лягане и ставане под час, точност… Върна се и каза: „Искам да продължа да се занимавам с актьорската си професия”. В Англия окабеляваше офиси.


– За дъщеря си сте казвали, че не искате да става актриса.
– В световен мащаб ролите за жени са много по-малко от хубавите роли за мъже. Освен това, за съжаление, женската завист в артистичните професии е много по-мощна от мъжката. Не бих желал дъщеря ми да страда от това. Няма да я спра, но не бих я насочил към своята професия, ако е избрала нещо друго. Малкият ми син например не желае да е на сцена, търси друг път. Започна с операторско майсторство и монтаж, но един ден каза, че не му харесва. Спря, поработи известно време, видя, че животът не е лесен, и се върна в университета. Сега учи психология.


– Създавате впечатление на човек със съзнание, че е на този свят с мисия.
– Така е. Знам, че имам мисия – неслучайно ме върнаха от оня свят. Но не знам каква е тя. Когато осъзная това, сигурно вече ще съм я приключил. Може би част от мисията ми е да служа – да помагам на някого за нещо…


– Мислите ли често за момента, в който ви „върнаха от оня свят” при инсулта ви преди години?
– Не. Това отдавна не ме занимава. Аз съм човек, който не се обръща назад. Махам с ръка и продължавам напред. Единствения момент от миналото, към който се връщам, е детството. Няма смисъл да анализирам нищо друго. Така съм устроен и живея много лесно по този начин.  

Прегледана: 628

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече

Политика на поверителност и бисквитки