- Advertisement -
“Един адски оглушителен трясък, като гръм от хиляди оръдия, се разнесе над Божия храм, земята потрепери, парченца от стъкло ме удариха в лицето, храмът се изгуби от очите ми, всичко мигновено замря”. Това са думи на Владимир Такев – един от оцелелите при атентата в църквата “Света Неделя”.
Друг оцелял – генерал Иван Шишков, описва как е изглеждал денят преди огромната трагедия: „Какъв хубав пролетен ден, как приветливите лъчи на дневното светило, през ведро небе, топлеха, а над столицата за първи път след дългата зима, се ширеше красиво и необятно синьо небе!…
Датата е 16 април, Велики четвъртък, а годината 1925. Малко преди 15:20 ч. е извършен най-големият терористичен акт в историята на България, при който загиват 134 души. Покривът на църквата е взривен от група крайнолеви дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП), докато тя е пълна с хора, дошли на поглебението на генерал Константин Георгиев (убит на 14 април същата година от други дейци на комунистите).
Целта на атентата е да бъде ликвидиран военният и политически елит на страната. Ранените са около 500, като част от тях умират по-късно от раните си. Преди да се стигне до този кървав акт, БКП е забранена от Върховния касационен съд на 2 април 1924 г., след провала на Септемврийското въстание през 1923 г. Партията обаче не изпълнява решението и продължава дейността си в нелегалност. Правителството арестува и убива без съд много нейни активисти, което нанася тежък удар по структурите ѝ.
Полицията засилва натиска си, което радикализира комунистическото ръководство. То е решено да отвърне на удара с насилие, затова задачата, която си поставя е извършване на убийства на хора на възлови длъжности в армията, полицията и висши държавни служители. За целта се организират малки терористични групи („шесторки“). Извършването на атентата в църквата е възложено именно на една от “шесторките”, ръководена от Петър Абаджиев.
Църквата „Света Неделя“ след атентата, пощенска картичка, снимка: Уикипедия
През втората половина на януари 1925 г. Абаджиев влиза в контакт с клисаря Петър Задгорски. С негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 кг експлозив. Той е монтиран в един пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Експлозивът трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15 м, с което да се даде на атентаторите възможност да избягат. Между взривното устройство и кубето на храма е поставена бутилка със сярна киселина, която да усили поразяващия ефект от взрива чрез отделяне на отровни газове.
Планът за атентата предвижда първо да бъде убит достатъчно високопоставен човек, чието опело да събере политическия и военен елит в църквата „Света Неделя“, за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Сред разглежданите варианти са директорът на полицията Владимир Начев и членът на ръководството на Военния съюз и на Демократическия сговор Кимон Георгиев.
Поради засилената охрана на Начев, Военната организация решава да избере друга жертва, чието погребение да послужи като примамка за атентата. В 20 часа на 14 април о.з. генерал Константин Георгиев, депутат и председател на софийската организация на управляващия Демократически сговор и гарнизонен водач на Военния съюз, е убит от Атанас Тодовичин пред църквата „Свети Седмочисленици“, където отива за вечерната служба заедно с внучката си.
Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април, Велики четвъртък. В 7 часа сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15 часа. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан, бъдещ екзарх Стефан.
Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива. Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15:20 часа.
Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения. „Света Неделя“ се превръща в „жива гробница, с парчета от икони, разхвърляни шапки, окървавени глави – всичко застлано с кръв“, както разказва пожарният командир Юрий Захарчук.
Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати (д-р Недялко Колушев, адв. Н. Рачев и Хр. Цанев) и множество граждани, включително деца. По случайност всички членове на правителството се отървават само с леки наранявания. Цар Борис III не е в църквата.
Плоча в памет на жертвите, поставена на стената на църквата, снимка: Уикипедия
Делото за атентата е гледано от военен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк в София. Марко Фридман, най-високопоставеният от обвиняемите, признава, че организацията получава финанси „през Виена“ от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП.
Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици. Смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване на 27 май.
Вечерта на 16 април в страната е обявено военно положение, което остава в сила до 24 октомври. По време на военното положение правителството предприема репресивни действия срещу крайната левица, известни като Априлски събития. Малко след извършването на атентата ЦК на БКП официално го обявява за „необмислено действие, гибелно за антифашисткото движение“, като по-късно в комунистическата литература извършителите му са определяни като „леви сектанти“, действали срещу волята на партията.
