Световно известният цигулар Веселин Демирев: Прибираха ме в полицията във Варна, а днес деля сцена с Доминго и Анна Нетребко

Цигуларят Веселин Демирев е роден на 1 януари 1969г. във Варна. Завършил е СМУ “Добри Христов” във Варна. Приет е на 1-во място в Държавната музикална академия „ Панчо Владигеров“ в София, където започва да учи след като изкарва задължителната казарма от две години. В Консерваторията завършва класа на покойната вече Дора Иванова. По време на следването си получава пълна стипендия от Southern Methodist University – Dallas, Texas, USA, където през 1993 г.  заминава за две години и половина на специализация. След завършването й университетът му предлага работа и Веселин Демирев поема свой собствен цигулков клас, класа по камерна музика и класа по оркестрови трудности.

От 1996 г. до 2006 г. преподава в американския университет с титла „професор“. Повечето от студентите му и в момента са на водещи позиции в реномирани оркестри, както и обичани преподаватели. Сред тях са Олег Сулига, помощник  концертмайстор на оперно-балетния оркестър в Хюстън, Тексас; Сергей Тсой – помощник концертмайстор на оркестъра във Фрайберг, Германия; Ева Биндере – концертмайстор на Кремерата Балтика; Катарина Чен – концертмайстор на оперния оркестър в Осло, Норвегия.

През 2006 г. Веселин Демирев решава да се завърне в Европа. Печели конкурс за концертмайстор в Ла Коруня – Испания и работи там до 2009 г. В края на същата година става  концертмайстор на оркестъра, в който работи и до днес – Aalborg Symphony Orchestra . От януари 2018 г. е постоянен гост концертмайстор на Orquesta Sinfonica de Madrid – това е частният оркестър на Испания, който обслужва единствено и изцяло оперния кралски Teatro Real.

Веселин Демирев е работил със световноизвестни певци като  Анна Нетребко, Пласидо Доминго, Йонас Кауфман, Андреа Бочели,  Хосе Карерас и Лучано Павароти.

Интервю за briag.bg

– Г-н Демирев, намираме Ви в Дания, каква е обстановката в страната по време на пандемия?

– Тук нещата са спокойни, никой не носи маски и те никога не са били задължителни още от началото на кризата. Детските градини и училищата за учениците до 3 клас вече работят от седмици при изключителни мерки за дезинфекция. Хората са много дисциплинирани и на улицата, и в магазините, няма струпване на хора, има дезинфектанти навсякъде. В детската градина, където учи моята дъщеря, всичко е организирано също при изключителни мерки за дезинфекция, но това е така по принцип, а не само заради пандемията. Това е модерна, еко детска градина, децата си мият ръцете на 15 минути, а тоалетните им ги дезинфекцират на всеки половин час.

– Как се справяте музикантите в тези времена, когато не може да изнасяте концерти пред публика, залите останаха празни…

– Целият ни оркестър, всички музиканти, които сме на трудов договор, получаваме редовно заплатите си. Не свирим сега пред публика, но в различни конфигурации –  по 10 човека, камерни състави, квинтети, секстети и т.н. , изпълняваме различни произведения, излъчваме онлайн.

– Плащат ли зрителите за тези концерти, които могат да гледат в интернет?

-Не. Но оркестърът има банкова сметка, която е отворена за всички, които искат да ни подпомогнат. Дори когато имаха закупени билети за концерти и започна извънредното положение, мнозина от почитателите ни отказаха да си вземат парите обратно и ги дариха на оркестъра.

– А как точно едно момче от Варна стигна до преподавателското място на професор в американски университет?

– Със сигурност с много труд. Не мога да говоря за други колеги, но мога да кажа за себе си. След като завърших музикалното училище във Варна, влязох в казармата, а това си бяха две изгубени години. Вярно, че бях в музикалната рота във Велико Търново, но това не е достатъчно за музикант, който трябва да свири по няколко часа дневно. А вече бях приет на първо място в Консерваторията, както се наричаше тогава Музикалната академия. Като се уволних, имах много да наваксвам, за да съм в перфектна форма в първи курс. След като започнах да уча, кандидатствах в новосъздадения частен оркестър на Юлия Христова, който в онези времена имаше поне два концерта месечно, а това си беше много за частен оркестър.  Реших да кандидатствам в Америка и се обърнах за съвет към големия български диригент  Росен Миланов, който да ми помогне с избора на университет.  Той ми се обади обратно и ми каза, че при доктор Едуард Шмидер (руски евреин) в Далаския Southern Methodist University давали пълни стипендии и че класът там бил един от най-добрите в Щатите. Аз кандидатствах както в Далас, така и в Juilliard School  of music. Приеха ме и на двете места, но в Джилиард ми покриваха само обучението, с други думи трябваше аз да се оправям с квартира и издръжка, което за мен беше непосилно, докато в Далас ми поеха абсолютно всичко. За това и отидох там, в крайна сметка.

Изпратих видео със запис на мое изпълнение, но в онези времена не знаех, че има разлика между касетите в Европа и в Америка и се оказа, че или ме виждаха, но не ме чуваха, или обратното. Не помня сега вече съвсем точно, но си беше издънка. Изненадах се, когато ми се обади д-р Едуард Шмидер, който по-късно стана и мой педагог. Попита ме в кой град в България съм. Щял да  дойде през октомври и  искал да ме чуе как свиря. Това се оказа истина. Д-р Шмидер  още не се беше настанил, когато се видяхме и ме чу как свиря. Помня, че ми каза: „Когато през януари дойдеш да учиш при мен…“  Такива обещания вече бях ги чувал, някои стипендии от онези времена още ги чакам… Но когато дойдоха документите, наистина разбрах, че е реалност. Тогава се разтревожих, че няма да ми дадат виза, че с моето минало в районните…(смее се – б.а.) Но ми дадоха виза. Всъщност май най-трудното тогава беше да събера пари за самолетния билет, който струваше 600 долара – това си бяха много пари за онези години. С помощта на семейството ми, близки, пък и аз бях посъбрал от частния оркестър, успяхме да съберем сумата.

– Там с какво се издържахте като студент, как се изхранвахте?

– Пълна стипендия в САЩ означава осигурени пари не само за обучението, стая в кампуса, но дори и по 500 долара месечно за мен. Още като ме посрещнаха, ми връчиха плик с всичките ключове, карти и вече открита банкова сметка на мое име.

– Защо напуснахте Щатите и се върнахте в Европа?

– Не ми харесва ценностната им система. За тях е важно колко пари изкарват и това определя къде се намираш в обществото, няма значение какъв човек си. Имам приятели в САЩ, които не мислят така, но те са зрънца. А един музикант не може да изкарва милиони. Има и такива, но те се броят на пръсти. Такива, които са избрали комерсиалния тип изпълнения  и техните имена са добре известни на всички.

– Споменахте за миналото си в районните управления, какво точно се е случвало, за какво сте били толкова „непослушен“?

– Прибирали са ме няколко пъти в районното (управление на милицията – б.а.) по различни причини. Единият път беше, когато за пореден път слушах радио „Свободна Европа“, пусках го у нас на задната страна на блока, където уж не се чува от хората. Слушахме заедно с комшията от горния етаж . Звънна се на вратата, дойдоха полицаите и ме прибраха, сигурно някой се е обадил. Друг път пък ни събраха цялата група в полицията (свирех в рок банда в 12 клас). Два часа преди концерта ни откриха всичките, как са разбрали кой къде се намира в момента, не знам. Имахме една песен,  която много ги дразнеше, защото се подривали устоите на социалистическия строй, пееше се нещо от  сорта на „Пържоли и домати в магазина няма…“.  Шефът на информацията в полицията ( ние се познавахме вече с него) се усмихна и ни каза: „Мили приятели, вие ако това парче го изпеете, аз ви гарантирам, че ще има между две и три години затвор.“ Айде върви пей след такова изказване. Е, не го изпяхме парчето… По това време така бяха нещата.

– А вярно ли е, че сте повтаряли една учебна година?

– Вярно е. Това беше в 9 клас. В последния час по история за годината. Учителката и без това не ме харесваше особено, аз се бях подигравал с нея и тя явно го знаеше, вече ми беше навъртяла две двойки. Вдигна ме да ме изпита върху целия материал. На първия въпрос изобщо не й отговорих, макар че можех да говоря по темата. На втория въпрос й казах, че нямам намерение да уча по учебници, писани от комунисти, и пак ме пратиха в районното. Повторих и учебната година. А после взех две години за една и отново завърших с моя випуск.

– Слуша ли се в днешно време много класическа музика и какъв тип публика я слуша?

-За съжаление, в световен мащаб публиката са хора над 40-50 години. Трудно може да вкараш по-млади на класически концерт, има такива, но са в пъти по-малко от останалата публика. На нашите концерти идват хора, които не ходят с BMW или Mercedes на ресторанти. А  в България тези, които ходят на концерти, се возят предимно с трамвай или са някакъв застаряващ елит.

– Коя е Вашата любима музика извън класическата?

– Мога да кажа коя музика ме дразни  – не слушам всякакъв вид траш и спийд метъл, както и чалга, особено бруталната чалга, тайландски рокове също не слушам, може би не ги разбирам. Аз харесвам стария рок, стария блус, всичките тия черни „печки“, които свирят на китари – това са големите музиканти, които са почнали от улицата и са стигнали до големите сцени.

– Знам, че сте от тези, които са създали традицията в България да се отбелязва Джулай морнинг, може ли да  разкажете тази интересна история?

– Да, мисля, че първият път беше през 85-а година.   Имаше едно заведение „Малина“ във Варна – една бирария точно на пъпа на Варна. Там се събирахме много често така наречените хипари. (Глупости на търкалета, само бяхме чували за хипари, но се изживявахме за такива,  иронизира старите младежки времена Демирев – б.а.). Но мисля, че Тяната – това е един варненец с този прякор, така и не му знам истинското име, мисля че той даде идеята. Беше вечерта на 30 юни срещу 1 юли и той предложи да вземем китари, едно касетофонче и да отидем да посрещнем изгрева на фара на Варна. Събрахме се около 48 души и точно сутринта, когато започна да изгрява слънцето, си пуснахме Юрая Хийп и небезизвестното им парче „July  Morning“. На следващата година пак, този път бяхме 1000 души. Сега вече на фара на Варна не може да се ходи, те го затвориха, защото имаше много смъртни случаи.  По едно време Камен бряг беше място за посрещане на Джулая. Ходих преди две години, вече и там не е така, както едно време, превърнало се е в абсолютна чалга – бира и кебапчета. Хората са отишли пари да направят. Едно време беше спокойно – палатки и каравани…  Сигурно има още хора, които го правят от чистата идея, но сега в общи линии е – да отидем и да се напием.

Сега много хора предпочитат да отидат в планината, а не на морето, въпреки че друго си да видиш как изгрява слънцето над водата. Но спокойно мога да кажа че July morning тръгна от нас.

– С кои популярни  музиканти сте работили?

– Работил съм с Пласидо Доминго, Йонас Кауфман – друг невероятен тенор, Андреа Бочели, с Карерас и Павароти. Свирил  съм с Уинстън Марсалис, той е джаз тромпетист, един от най-добрите в света от 20 години насам. Работил съм и с диригенти като Карлос Калмар, Росен Миланов, Хектор Гузман, Виктор Пабло Перес, Карло Ризи, Пешек и др.

На почитателите на класическата музика искам да кажа нещо, което винаги съм заявявал – тези, които обичат класическа музика, да не я слушат само на дискове или по интернет, а да влязат в залата. Това, което изпитваш в залата, докато слушаш изпълнението на живо, не може да го получиш от интернет.