Донка Комитката – единствената българка, сражавала се в три войни, удостоена с четири ордена „За храброст“

0

- Advertisement -

„Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали.“

С такива думи през 1937 г. Македонският женски съюз почита паметта на Донка Ушлинова – единствената жена в България, удостоена с четири ордена „За храброст“. Тя е и първата жена у нас с воински чин.

За нея един английски офицер изрича:

„Докато българското племе ражда и жени като Вас да се жертвуват за отечеството си, знайте, че то рано или късно от Дунава до Егея и от Черното море до Адриатика ще бъде ваше“.

Донка Ушлинова умира на 27 юни, на 51 години.

Донка Богданова е родена на 1 декември 1885 г. в село Смилево, Битолско, родното място и на Даме Груев. Това е годината на Съединението на Княжество България с Източна Румелия и обявяването на Сръбско-българската война. Време, в което единствено Македония е откъсната от родината и все още страда под турския гнет.

Останала малка без майка, бащата на Донка я омъжва едва 15-годишна за Ставре Христов Ушлинов от съседното село Лера. В китното село, разположено в подножието на Пелистер планина, има около 200 къщи, от които само 80 са български, а останалите турски. Българите живеят сравнително уредено, имат своя църква и училище, но са подложени на постоянен тормоз от местните турски дерибеи. Най-страховит е Реджеп Салиев, известен с прозвището си Джелеп Реджо. Той ходи навсякъде въоръжен, охраняван от свои хора, също въоръжени. Местните моми и жени страдат от неговите попълзновения и не смеят да излизат на улицата. Реджеп хвърля око на 18-годишната Сребра Домазетова, която въпреки неговите закани и заплахи към семейството ѝ, се омъжва за Апостол Илиев Ушлинов – братовчед на Ставре. Агата обаче не се спира и се оглежда и в Донка, чийто мъж бил на гурбет в Цариград. Двете етърви не могат повече да търпят невъздържания бей и с помощта на Апостол измислят план да го убият. Една вечер го примамват в дома им под претекст, че и двете жени са готови да станат негови ханъми. Нищо неподозиращият Реджо се настанява удобно в хола. Апостол пристъпва тихо зад гърба му и му надява въже на врата. Сребра го удря с бухалка за пране през коленете, а Донка с тесла през ръцете. Безпомощен, беят започва да се мята и да се моли за живота си. Но тримата са безпощадни – Апостол затяга примката, а жените дърпат краката му. Замъкват тялото до християнските гробища и го заравят в предварително изкопан гроб. Властите дълго търсят изчезналия, започват обиски, арести. Под особено подозрение са Ушлинови, тъй като всички знаят за проблемите им с Реджеп ага. Тримата обаче успяват да избягат и хващат гората. Осъдени са задочно на строг тъмничен затвор, присъда останала в сила и след Илинденското въстание. Случката е от края на август 1902 г.

След бягството си двете етърви отиват в с. Метимер, където са укрити от Димо Дебърлията. По-късно той ги препраща с куриер в с. Смилево до Аврам Чехларя, който пък им устройва среща с войводата Славейко Арсов. След като ги разпитва подробно, ресенският войвода ги приема в четата си.

Двете етърви, Донка и Сребра, стават първите жени – комитки и се включват в борбата на Вътрешната Македоно-одринска революционна организация срещу османското господство в Македония. Те настояват да бъдат третирани наравно с мъжете четници. Обличат се в мъжки дрехи, учат се да стрелят с пушка и револвер. Един от тях, Христо Настев, ги описва така:

„Сребра с простодушния си пронизителен поглед, със завидно стройно развито телосложение, които издаваха рядка жизнерадост и вродена скромност на селска свенливост, криеше в себе си и своето кораво, но туптящо будно национално сърце. Винаги резервирана и скромна до наивност в отношенията си, тя не се смущаваше от никакви несгоди и лишения при новото си положение…“

„Донка е по-ниска на ръст и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше наболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей, който винаги е бил кошмар на морален и материален тормоз в селото им, а още повече за тях и семействата им. – „Сега вече мога да умра спокойно“ – винаги прибавяше в края на разговора си Донка.“

Настъпва 1903 г. Бойното кръщение на 18-годишната Донка е Илинденско-Преображенското въстание, когато получава прозвището Донка войвода. Участва в близо 20 сражения – в боя за Ресен, също и при селата Круше, Лева река, Смилево, Златари и др. Тя показва безстрашие и героизъм, с които удивлява четниците. Сам войводата Славейко Арсов я провъзгласява за подвойвода.

След потушаване на въстанието Борис Сарафов, член на Главния щаб на въстанието, разделя въстаниците на дружини. Донка Ставрева попада в дружината на Смиле Охридски. Всички потеглят за България, но навсякъде пътищата им биват пресичани от турския аскер и дружините са принудени да водят още редица боеве, за да си пробиват път. Групата, в която е и храбрата българка, влиза в бой при Демирхисар, Прилеп, Велес. Преминават р. Вардар и през Куманово стигат сръбската граница, а от Сърбия се прехвърлят в Княжество България. От София Донка заминава за Варна, където вече се намира и нейният съпруг Ставре. Там се установява и семейството на Апостол и Сребра, на които по-късно се раждат четири деца.

Сребра войвода – Сребра Апостолова Ушлинова (с моминско име Сребра Димова Домазетова) със съпруга си Апостол Ушлинов, членове на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и две от децата им във Варна, около 1910-15 г.

Девет години Донка и съпругът ѝ изкарват прехраната си с тежък труд – приготвят дървени въглища и ги продават на пазара. Комитката се справя и с това нетипично за жена занимание. Но ето че гръмва вестта за обявяването на Балканската война. И семейството взема важно решение – оставят покъщнината си и се записват като доброволци в Македоно-одринското опълчение, във Втора рота на Осма Костурска дружина. Донка е първата и единствена жена – доброволка в опълчението.

Младата жена отново се сражава наравно с мъжете. Бие се при Галиполи, Руен, Султан тепе. Тя е сред победителите, пленили Явер паша при Мерхамлъ. При отбиването на турския десант при Шаркьой Ушлинова отново изпъква със смелостта си. Храбрата българка изминава целия боен път на дружината, взема участие и в Междусъюзническата война 1913 г. За участието си в двете Балкански войни е произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена „За храброст“ – IV и III степен.

След края на войните семейството се прибира във Варна и отново се захващат с въглищата. Но не за дълго. Избухва Първата световна война. Двамата не мислят дълго и пак стават доброволци – зачислени са във Втори пехотен Македонски полк (през юли 1917 г. преименуван на 60-и пехотен) на 11 пехотна Македонска дивизия – войска, съставена изцяло от доброволци от изгубените български територии.

„Още от втория ден – пише в спомените си Донка Ушлинова – се почна едно усилено учение – подготовка към всичко онова, което минава редовният войник. Сутрин ставахме рано, започвахме гимнастика според програмата, а след това – хватки с пушка, бой с нож и строева подготовка. Словесните занятия бяха много малко – обяснения по полската и караулна служба, като всичко това трябваше да се научи в продължение най-много до месец. Тук занятията се водеха много усилено. Всичко това ми беше много приятно, но да се изповядам – доста тежко ми беше – бой с нож, и то в началото, когато започнаха да ни обучават. На друго нещо не отстъпвах на мъжете.

След достатъчна подготовка започнаха стрелбите… След всички други занятия започнаха и занятията с бомби.“

След подготовката дивизията е прехвърлена в Кюстендил, а оттам през Неготин за Конча планина. Първият бой, в който Донка Ставрева взема участие, е при с. Войшанци. За сраженията при Яребична, Дойран, Круша планина, тя е окичена с нов орден „За храброст“ – II степен. При едно разузнаване, патрулът, в който е и Донка, залавя трима английски пленници.

През 1917 г. главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков прави обиколка на позициите, явява се и в 60-и пехотен полк. Той с изненада установява, че в редиците има млада жена. След като узнава за всичките ѝ подвизи, лично ѝ връчва четвърти орден „За храброст“ I степен и заповядва на командира на полка да издаде заповед за производството ѝ в чин младши подофицер. Така Ушлинова става първата и единствена жена пълен кавалер на ордена „За храброст“.

Последният бой, в който смелата българка взема участие, е на 29 септември 1918 г. в долината на град Струмица на линията Ново село-Мокрене. Донка е представена за производство в първи офицерски чин, но поради отстъплението това не се осъществява.

След края на войната, семейството се връща във Варна. Народното събрание им отпуска еднократна помощ от 10 000 лева, с които си построяват малка къща в Добруджанския квартал. Там живеят „бедно, гордо, честно и спокойно“, както пише самата Донка. През 1924 г., когато е 39-годишна, тя ражда син Александър. Освен за него, самоотвержената жена до края на живота си се грижи и за сираците от войната. Тя е член и на Варненското дружество на запасните офицери „Другарски съюз“.

Смелата българка, комитката Донка Ушлинова, умира на 27 юни 1937 г. В началото на 1942 г., на 55 години, от този свят си отива и Сребра – вярната ѝ приятелка и съратничка.

Снимки: „Изгубената България“

Прегледана: 47203

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече

Политика на поверителност и бисквитки