Да станеш сенсей: Наш сънародник преподава и български, и японски в Страната на изгряващото слънце

Още като ученик се натъква на японска граматика и разговорник. По онова време няма интернет и прекарва дълги нощи в търпеливо разучаване на йероглифите. Негов съученик го съветва, че е най-добре да се концентрира върху предметите за кандидатстване и да остави страничните дейности за по-късно.

„Тогава си зададох въпроса кой решава кое е важно и кое – не. Отговорът е, че това правим самите ние – подчертава Иво. – Но след като направим избор, е необходимо да се въоръжим с дисциплина и постоянство. Разбрах го в пълна сила в Япония.“

Но след Френската гимназия първо отива да учи в Англия. Там завършва успешно Liberal Arts (с профил по политика и икономика) в колежа St Clare’s в Оксфорд, приет е за член на Кралското антропологическо общество и за постоянен член на Британската библиотека, където работи много часове, преди да се озове в Осака. Негов приятел японец, с когото се запознава в Оксфорд, го кани на гости, след като вижда желанието му да опознае Япония.

„Събрах парите за самолетен билет и след единайсетчасов полет вече обикалях китните чисти улички, а от двете ми страни – табели с големи йероглифи ми казваха нещо. Бях попаднал на друга планета. Отидох в Хуманитарния факултет на Осакския университет и попитах портиера на рецепцията, облечен в елегантна синя униформа и фуражка, как се кандидатства в авторитетното учебно заведение.“

Решава да учи философия, към която има интереси от ученическите години – още в гимназията редовно посещава Столичната библиотека, където за първи път се среща с Платон и Аристотел, с Декарт, Лайбниц и Спиноза, Кант и немските идеалисти. Но истинското начало на заниманията му с философия са разходките по софийските улици с неговия вуйчо – професор по философия в Националната музикална акaдемия „Проф. Панчо Владигеров“, Иля Йончев. Затова и когато кандидатства за бакалавърска и магистърска степен в Япония, изборът идва някак естествено. По-трудното, граничещо с невъзможното, е да научи японски и да издържи приемните изпити в люта конкуренция.

„В Япония кандидатстудентската кампания се нарича „война – казва Иво Владимиров. – Изпитите са много трудни, особено за най-престижните университети. Има огромно значение на кое място си в класацията. Цялата система е направена така, че неуспехът може да разтърси из основи съдбата на един млад човек. Но дали системата ми харесва, или не, нямаше значение.

Просто трябваше да я победя.

На изпита в бакалавърска степен станах един от около трийсет души от цяла Япония, приети във философската специалност.

В магистърска и докторска степен бройката беше още по-малка. След като завърших магистърския курс по философия под ръководството на президента на Японското фихтеанско общество професор Юкио Илие, кандидатствах за докторския курс на Университета в Киото – един от двата най-престижни в Япония, в специалност „Християнство“. Тук ми помогна френският – единият от приемните изпити беше превод от френски на японски. Научен ръководител в Киото ми беше президентът на много научни общества и главен редактор на редица издания по религия и богословие професор Садамичи Ашина.“

А как се стига дотам един чужденец да преподава японски в Япония? Още като докторант в Университета в Киото Иво Владимиров кандидатства за административна позиция в Международния център на Университета. И на него, както на почти всички студенти в Япония, му се налага да работи, за да покрива поне част от разходите. На интервюто е заедно с трийсетина други желаещи. След интервюто ръководителят на комисията – професор Таро Иемото, го догонва и му казва, че вече са избрали двама от кандидатите, но тъй като му е направил добро впечатление, го кани да преподава японски на чуждестранни студенти.

„Така станах единственият неяпонец в група от шест-седем души, с които си разделихме студентите и започнахме преподавателска дейност. Когато казах на моя колега, че имам часове, изумлението ѝ беше доста забавно, след като разбра, че преподавам японски. Повечето японци се респектират от този факт.“

А какво мотивира японски студенти да изучават български?

„По света има различни форми на национализъм – етнически, религиозен, дори кулинарен. Към последния спадат французите и японците. Тези две нации са единствените, срещани от мен, които могат да разговарят по време на цяла вечеря за храната на трапезата. Когато за първи път човек попадне в Япония, веднага правят впечатление безкрайните готварски предавания по телевизията. Приготвянето на ястия и изисканото поднасяне се коментират в блогове, списания, в разговори с приятели. Най-бързият начин да се интегрираш, е да покажеш, че не само харесваш, но и истински уважаваш „уашоку“ – японската кухня, която е и изкуство, и духовност.

А според мен ние, българите, сме лингвистични националисти. Нашият всеобщ празник – 24 май, е най-любим на всички поколения. Националните ни герои са все люде на перото, живеем с напълно оправданото чувство, че сме народ просветител. Готови сме да приемем хора от различен етнос за свои, но истински се възмущаваме, когато някой българин не борави правилно с родния език.

В Япония Владимиров има шанса да преподава философия, религии, японски, но за него няма по-голямо чувство на удовлетворение от заниманията му с български език. В продължение на години изгражда връзки с много професори и интелектуалци. С проф. Тадаши Накамура – декан на специалност „Славистика“ в Университета в Киото, и проф. Такао Окамото – декан на специалност „Русистика“ в Университета за чужди езици на град Кобе, решават да разкрият лекторат по български език за начинаещи. Академичният съвет в Кобе подкрепя начинанието. Поради нарастващия интерес и популярност на следващата година курсовете стават два – начално и средно ниво. Те постигат голям успех и безпрецедентна посещаемост. Много често в лекторати по чешки, полски, сръбски и други езици има по двама-трима студенти на семестър. В лекциите на Владимиров винаги са по 10 – 15 курсисти. Часовете му посещават и негови колеги преподаватели.

„Подобни по-малки езици никога не са постигали развитие с курс за средно ниво – подчертава Иво. – Ние, българите, го постигнахме. Много често студенти регистрират повторно предметите през следващата година, след като вече са завършили курсовете успешно.“ Всичко това не остава незабелязано и той получава покана от Осакския

университет да разкрие лекторат по български език

и там. „Беше вълнуващо да се завърна като преподавател в университета, където съм бил студент. Разбира се, моите бивши професори, колеги и портиерът на входа ме приеха с голямо уважение.“

Иво Владимиров си спомня как неговият дядо му казва, че няма по-хубаво знаме от българското. Тогава е дете и приема твърдението му с недоверие. Но впоследствие разбира думите му.

„Няма по-хубаво, защото си е наше. Това е тайната и на голямата посещаемост на лекциите ми – аз не само преподавам, но правя студентите част от отбора, от нашия отбор. Трогва ме неподправеният жив интерес на младежите тук.

В една лекция обявих, че ще учим песента „Нека да е лято“. Студентите истински се забавляваха на гръмогласното ми изпълнение. След края на семестъра колега ми писа от ресторант в Токио, където имало рафт с томчета от различни преводи на „Малкият принц“. Сред книгите намерила и българско издание и ѝ станало мило за лекциите в университета.  Езикът ни е достатъчно богат и красив, за да привлича сам по себе си. Но нищо не мотивира така, както подадената ръка.“

Сега, когато вече не е на студентската скамейка, единствено съжалява, че не е бил толкова добър към своите преподаватели, колкото са студентите му към него. През миналата година изпраща три свои студентки на летните курсове по български – две във Великотърновския и една в Софийския университет. И трите изразяват желание да отидат отново през тази година. Към тях се прибавят още петнайсет студенти – кандидати за семинарите. Но плановете пропадат заради пандемията.

През първия семестър на 2020 г.,

който в Япония започва през април, всички лекции се провеждат в „Зуум“.  И отново има голяма посещаемост. През втория семестър, от септември, на преподаватели и студенти е разрешено да започнат занятия в класната стая.

„За първи път от месеци отново изпитах удоволствието да застана на катедрата – казва Иво Владимиров. – Част от студентите присъстват, а останалите се включват по интернет. Винаги давам възможност и на мои бивши студенти, които не могат да се регистрират като редовни курсисти, да продължат обучението си, като вземат участие в часовете ми. Разбрах, че преподаването е един непрестанен процес на самоусъвършенстване както на ученика, така и на учителя.

В края на семестъра студентите оценяват своя сенсей (учител) чрез професионална подробна анкета; те чакат своите бележки, а аз моята. Досега и колегите, и аз сме пълни отличници.“

Когато преподава философия и религии в Университета в Киото, Иво Владимиров след всяко занимание иска от студентите да му напишат половин или една страница впечатления от лекцията. Така получава обратна връзка и има възможност да адаптира съдържанието на лекциите към техните интереси. „В Кобе комуникирам с колегите по социалните мрежи и неведнъж сме обсъждали езиковедски проблеми до късните часове на вечерта“, казва Иво Владимиров – един българин в Страната на изгряващото слънце, според когото истинското сближаване между България и Япония тепърва предстои. /Аз Буки/